Знам че сте уморени. Знам, че ви е писнало. Поредните избори. Поредните обещания, които знаете, че са лъжи. И на мен ми е писнало. И какво? Да млъкна и да ги оставя да победят? Да ни използват и вас и мен, като тор за далаверите им? Да узаконим с мълчанието и бездействието си властта им над нас?

В крайна сметка всичко е въпрос на личен избор. Толкова години всеки един от нас избира, избира всеки ден. Аз по моя начин, вие по вашия. И много пъти през всичките тия години, с много от вас имаше съвпадение. Как става това, нямам никаква представа. През цялото това време се опитвах да мисля като вас, но в крайна сметка мислих като себе си. Обичан, мразен, и едното и другото са ми еднакво странни.

Песни, предавания, концерти, политическа сатира, нашите медици в Либия, Гергана Червенкова, каузи, целия ми живот. Лудите глави от Ку-Ку, „Шат на патката главата“, „Боят настана“, пят от хиляди пред парламента, отрязаните коси в ,,Хъшове", безкрайните всекидневни телевизионни срещи с вас в продължение на толкова години, химна, изпят от 70 000 души на националния стадион, препълнения булевард „Цариградско шосе“ с хора и български знамена, референдумът с 650 000-те подписа...

Какво струва, за да мина през всичко това?

Струва всичко! Струва целия живот до тук. Една стотинка по-малко и нищо нямаше да е същото. Това е цената! И аз, и моите колеги сме я платили до дупка. Морал, честност и приятелство са червените линии, които не ни деляха, а ни държаха свързани заедно с вас. Повече от 30 години.

Така че всичко, наистина, е въпрос на личен избор и всичко е въпрос на отговорности. Както за мен, така и за вас.

Защо е нужно да чета лъжи и обиди за мен, за Капитан Андреево, за някакъв милиард, за личния ми живот? За какво да го правя, ако не сме заедно?

Въпрос на личен избор. Мой и ваш! И моя личен избор е да продължавам напред. Падам, ставам, пълзя, куцам, ходя с патерица, ама напред. Обичат ме, мразят ме, лъжат, страхуват се, говорят, мълчат, гледат ме, не ме гледат, слушат, запушват си ушите, пишат, не пишат, в интернет, по телевизията, по кабелна телевизия, в политиката, извън политиката, каквото и да е, само да е напред.

Защо ли?

А другото какво е? Да седнеш и да чакаш, да се предадеш или пък да вървиш назад.

Ее.. аз си избирам напред. И се опитвам да убедя хората, които обичам и на които държа, да правят същото. Опитвам се да ви убеждавам и вас. Вече много години. Дали успявам, не знам. Но знам, че така е правилно.

P.S. Има един текст на Ивайло Вълчев, който много пасва на днешното състояние на нещата. Песента изглежда доста минорна и мрачна, но всъщност е позитивна. В края й героят остава „гарвана на страховете“ зад себе си... И продължава!

От фейсбук