Всеки град си има своите луди. На тази улица живееше един от тях.

Беше много гнуслив и, като минеше покрай някой контейнер за смет, го заплюваше. Бездомникът сутрин обикаляше кофите за смет, защото се гнусеше, но от лудия. От това, че лудият ги заплюва. Хранеше се с храна, която преди него бяха яли котки, кучета и плъхове. Дори си личаха зъбите им откъде са гризали. И не го беше гнус. Гнус го беше да заплюват храната. И се местеше на друг казан, покрай който лудият не беше минавал още…

Дори не беше съвсем погнуса. Той знаеше, че тези, които са изхвърлили храната, са разтребвали масата след вечеря – защото сутрин изхвърляха храната, заради това мислеше, че е от вечерята им. Прибирали са остатъците, коричките хляб. Почиствали са богобоязливо трохите от покривката, преди да я изтръскат през терасата…

После също така богобоязливо са слагали остатъците в найлонови торбички, връзвали са дръжките и са изхвърляли в контейнера за смет. Когато имаше дом той също така прибираше трохите пред себе си, защото дядо Боже гледа и е грях да се оставят трохите след ядене. И после някой минава и плюе върху това…

Странно, но хората се гнусяха от него, а от лудия бягаха. Сигурно, да не ги заплюе. Той също странеше от лудия, който не беше направил нищо лошо. Не нападаше хората, говореше си сам, а ръцете му все плетяха нещо. „Сигурно наплитат живота му. И като свършат с плетката ще спрат…“

Но такива хора не свършват никога плетката. Приличаха си като близнаци и правеха едно и също нещо. Появяваха се сутрин едновременно на всички улици, мърмореха си нещо, плетяха живота си на две куки: „Налице, два пъти опако. И пак налице…“ Минаваха покрай контейнерите за смет, повдигаха капаците им и… плюеха в тях. Ако не беше виждал това сигурно нямаше да му направи впечатление. Но той виждаше всичко това, гнусеше се от всичко това. Но се страхуваше да доближи до лудия и да му каже: „Не е хубаво да заплюваш храната…“

„Не е хубаво да заплюваш храната, се престраши един ден и му каза.“ Каза му го точно тогава, когато лудият бе отворил ритуално капака на контейнера. Лудият затвори капака, преглътна слюнката: „Аз ако съм ще ме е гнус да си преглътна слюнката, си помисли, но не го каза…“

Лудият се обърна към бездомника и на чист човешки език му каза: „Защото е грехота от дядо Боже, нали“… „Защото е грехота“…

„А може ли да плюя след като ти се нахраниш, попита лудият“… Може, защо да не може…

„Тогава ти само се гнусиш от мене. Не от страх пред Бога, а защото се гнусиш“… Гнусял се така, както хората се гнусят от него. И той живеел на улицата, защото ги е гнус от него. А не защото те нямат страх от Бога. Ето, той се прибирал вечер, изкъпвали го, давали му лекарства, вечерял с другите…

Сутринта му давали лекарства и го пускали навън. И той излизал, плюел в кофите за боклук и ръцете му плетели чорапа на живота. Две налице, едно наопаки. Или едно налице, две наопаки…

Никой не виждал изплетеното, само той знаел какво плете. Както знаел, че животът без него нямало да съществува. „И защо да ме е страх от дядо Боже?“, питал, а после сам си отговарял: „Аз съм дядо Боже… И защо не те е страх от мене и така си се запуснал?“… „Защото и Бог ме изостави, помисли бездомникът“… „Не съм те изоставил, прочете мислите му лудият“…

И бездомният се стресна. Защото нищо не беше казал. Нали виждал, му рече лудият, от тебе хората ги е гнус. „Гнусят се хората от тебе и те заобикалят отдалече. А мене дори не ме виждат. Плета си чорапа, плюя в кофите за смет и никой не вижда това. Защото аз съм дядо Боже…

Защото Бог е най-невидимото нещо на света, заради това никой не ме забелязва“…

Само той го виждал. И не за друго, ами защото плюел на живота му. „Защото си две наопаки и никога едно налице“, показа с ръцете си той. И всички видяха как бездомният коленичи пред контейнера за смет, като пред олтар. Как вдига молитвено ръце нагоре. И как се моли на някой, който никой не иска да види. И си казаха хората тогава: „Горкият, бездомникът е полудял от цялата мизерия“…

*От фейсбук