Не беше ял от няколко дена. Не броеше дните, защото бе зает да брои прешлените на гръбнака с корема си. Присвиваше корема и започваше наум: „Един, два, три…“

Но като стигнеше до тези, които бяха близко до таза се отказваше. Може би бе единственият човек, който е успял да илюстрира онова: „Коремът му бе залепнал за гръбнака“…

Сигурно го беше чел някъде, но не си спомняше откога не бе прочел цяла книга. Понякога прочиташе някоя страница, в която бяха увивали хората храна, а после я бяха изхвърляли в кофите за боклук. Ровеше се из кофите, а нощно време спеше из парковете. Но винаги си сваляше обувките, чорапите ги напъхваше в тях и лягаше босоног на някоя пейка преди да заспи.

Така и не се научи да спи с чорапи, пък и те приличаха вече на втори чифт обувки. Все не намираше време да ги изпере. Но сега ще си вземе хляб. Първо хляб ще си вземе. И не коричка хляб. Не. Не…

Ще си вземе топъл хляб от фурната. Колко пъти е минавал край нея, но миризмата на топъл бял хляб го е прогонвала. Сега ще отиде обаче. Дано да няма опашка – въпреки че там винаги се редяха много хора. Нищо. Ще изчака.

И ще си купи хляб. Даже може и сирене да си купи. И да си направи „мечка“. Ще отчупи един комат с краешника, ще го разчупи на две – до коричката и ще сложи вътре сирене. После ще го смачка и ще седне на една пейка. Ама така ще седне, че всички да видят, че и той може да яде. Те какво си мислят. Минаваха хората покрай него и той чуваше: „Как живее този човек“…

Искало му се е да ги настигне, да им обясни, да им разкаже как живее и те да се смилят и да му пуснат в шепата някоя стотинка. Даже не, по-добре е да му пуснат някой лев. Ама не можа да го направи. Не протегна ръка…

Страх го беше да не би случайно да мине дъщеря му, да го познае и да се засрами от него. Той вече нямаше къде да потъва от срам, ама какво му е виновно детето. После ще отчупи и другият краешник, ама ще му сложи салам. От онзи, дето ухае на подправки и чесън. А средата на хляба ще я раздаде на други като него. Или, не…

По-добре е да не купува хляб. Нито сирене. Нито салам. В портмонето имаше достатъчно пари. Да. Най-добре ще е да отиде в ресторанта, където тя работеше. Ама в този вид кой ще го пусне в ресторанта. Нищо, ще отиде на баня. После на бръснар. После ще си купи костюм. Ще се облече в някой двор – той знаеше един двор, в който никой не влиза. А в двора има барака, която през зимата използваше за преспиване. Да не го завива снегът по пейките.

Веднъж се намери така – целият в сняг. Като преспа сняг на пейката. Най-добре ще е така. Да отиде в ресторанта – имаше достатъчно пари в портмонето. Ще отиде в ресторанта и ще си поръча леща. Винаги беше мечтал някой ден да го срещне дъщеря му и да го нахрани с леща. Нарочно се навираше пред очите й, но тя затискаше с два пръста носа си и отминаваше. Всички се гнусяха от него. Две неща не беше правил от много време – да се нахрани. И да се изкъпе.

И други са си затискали носовете, но така и не можеше да разбере защо. Не е възможно той да мирише на нещо – нали не ядеше. А когато един човек не яде не може и да мирише. Сигурно мирише на глад и хората се страхуват да не прихванат от него. Искаше да им каже, че единственият начин да не мирише някой на глад е да бъде нахранен. След като изяде лещата ще си поръча… Какво да си поръча?... Нещо готвено.

От толкова време не беше ял нещо готвено, че дори беше забравил имената на манджите, които си представя. И си ги представяше без думи. Спомни си, че в предишния си живот четеше едни такива смешни вестници. И в тях имаше рисунки, а под тях пишеше, че са без думи. И той си съчиняваше разкази по тях.

Слагаше дъщеря си на коленете, тя забиваше показалец в картинката и той започваше да й разказва. Той бе единственият човек на тази планета, който знаеше, че можеш да имаш два живота. Един предишен, и един след него. Не е нужно човек да умира, за да го разбере. За да разбере, че има отвъден живот не е нужно човек да умира. Той живееше в него. Поне до днес.

Когато намери портмонето. Никой не го видя. Дори и този, който го е загубил. Толкова много пари. Толкова много пари дори не бе сънувал. Дали ще му стигнат за баня, за костюм, за ресторант. За ресторанта, в който работеше дъщеря му. Понякога се залепваше за витрината на ресторанта и я наблюдаваше. Как се усмихва на всички, само на него никога не му се усмихна. През стъклото поне.

Само през стъклото. Като го забележеше казваше нещо на портиера на заведението и оня излизаше да го гони. За какъв ли го мисли дъщеря му?

Сигурно за луд. Или за влюбен в нея досадник. Ама не може да го вземе за такъв – трябва кръвта да й заговори. Но вместо да й заговори кръвта, тя заговаряше портиера и той излизаше навън. Беше го страх от портиера. Не, че нещо ще му направи. Той дори не смееше да се доближи до него.

Страх ги беше и двамата от едно и също нещо – че ще изцапат лампазите. Ако портиерът се доближи до него. Или, не дай си Боже, той се доближи до него. Ама днеска ще влезе. И никой няма да го познае. Ще седне зад масата до витрината. И ще забие очи да гледа навън.

Как ли изглежда отвътре улицата?

За тези, които влизат и излизат едва ли има някаква разлика. Ама сигурно отвътре улицата изглежда по различен начин. После тя ще се доближи и ще го заговори учтиво. Ще му предложи меню, ама той нали ще е изял вече двата краешника – какво да си поръча. Нищо, ще я помоли да му позволи да я целуне. Като едно време, докато тя бодеше с пръстче в картинката и викаше: „Тате, тате, разкажи ми“… И той си измисляше думи. И рисунката оживяваше от думите. Как беше?

Беше: „В начале бе слово“… Тя да не си помисли само нещо, като поиска да го целуне и да повика портиера. Или пък да го удари с таблата по главата. Дали има трети живот?... За един отвъден вече знаеше, ама за трети…

Дали ще го пуснат в банята? Да не си помислят, че ще я усмърди, като го видят… И да не го пуснат. Може и така да си помислят. Но се успокои. Хората вече се къпеха вкъщи и нямаше градски бани…

А като няма баня къде да се изкъпе, за да се покаже на дъщеря си? Не можеше да й се яви в този вид… Нищо. Банята я бяха превърнали в полицейски участък. Извади намереното портмоне, пълно до пръсване с пари и го даде на слисания полицай отпред.

„На мен и без това вече не ми трябват. Много дълго мечтах с толкова пълно портмоне. А мечтите са вредни в тоя живот“…