Но за авторски права трябва да се плаща, както аз давам на телевизиите, казва внукът на Дико Илиев

Три версии как точно е измислил популярната мелодия

Само един от тримата му внуци бил професионален музикант, но сменил професията

През 1937 г. композиторът печели дело срещу фирма, издала с друго име негова плоча

Наследниците на Дико Илиев не са поставяли въпроса да се спре излъчването на знаменитото му Дунавско хора на Нова година, ако няма платени авторски права. Това заяви пред “24 часа - 168 истории” първородният му внук, който носи същото име.

71-годишният мъж добави, че нито той, нито двамата му братовчеди Пламен и Румен, с които се води наследник на самоукия композитор и музикант, не са се обаждали с подобно искане. Научили за скандала от медиите. Авторските им права за 2022 г. били в размер на

325 лв. на човек.

Пламен и Румен са синове на дъщерята на музиканта Александрия, която е починала през 2001 г. Фамилията им съвпада с тази на именития им дядо случайно, защото същата е и на баща им. Дико пък е от сина му. Всички те обожават Дунавското хоро.

То е като втори химн на България, коментира Хризантема Рашева, бивш секретар на общината и читалището в Оряхово, която дълги години е работила с Дико Илиев. Двамата са говорили и по въпроса как точно е дошла идеята за написването му. Той самият не бил съвсем сигурен. Помни, че е бил в отпуск в Оряхово през април 1937 г. Вдъхновил се от Дунав, който се виждал от двора му. Започнал да го композира там, а го завършил в София, където работел във военния оркестър.

В свое интервю приживе Илиев споделя: “Дали беше на панаира в Оряхово? На Дунава ставаше панаира и тогава ми дойде на акъла Дунавското хоро. Ама си мисля само, не съм сигурен дали беше така... И както някога, на фронта, далече от Искъра, написах Искърското, така в София, далече от Дунава, зазвуча Дунавското. Не знам от тъга ли, от радост ли или и от двете заедно, но се получи нещо, което дотогава не бях правил. И досега го имат за най-хубавото ми хоро.”

Трета пък е версията на писателя Борислав Геронтиев. Според него самоукият музикант измисля мелодията на Дунавското през една пролетна вечер, седнал на трикрако столче в София. Записал нотите и го изсвирил на акордеона. Рано сутринта изтичал при диригента на оркестъра на 36-и пехотен полк Александър Вейнер. “Показва му нотите, репетират го заедно и всички го харесват. И при първата възможност го изсвирват пред публика в Оряхово... неговата премиера е на площада в Оряхово”, аргументира се Геронтиев.

Дико Илиев има две

мечти - да стане музикант

и да отиде на Дунав.

За първата баща му отсичал, че никога няма да стане. Младият мъж обаче обявил гладна стачка и така с решителност постигнал своето.

Голямата река също вълнува Дико Илиев още от дете. Вижда я, докато пасе и тича след овцете по баирите край родното си Карлуково. “В ясно време дядо ми Дико слагаше длан над очите си, а с другата ръка посочваше напред и казваше: “Ето, виждаш ли оная лента, дето блести в далечината. Това е Дунава” - разказва приживе музикантът. - А това над нея е Оряхово. Така, дълго време за мене то беше нещо, докоснато с поглед, но недостижимо. Докато се оказа, че е градчето, в което прекарах половината от живота си.”

Неслучайно музикантът

избира мястото за

къщата си, така че

да се вижда реката.

Преди повече от 20 г. обаче тя е срутена от свлачище. Хризантема Рашева заедно с други служители успяват да спасят цялото наследство - партитури и лични вещи на Дико Илиев.

Всъщност дълго време в България не се знае, че автор на прочутото новогодишно хоро е той. След 1944 г. като участник в царската войска той е в немилост. Всичко се променя, когато през 1976 - 1977 г. проф. Николай Кауфман казва на Тодор Живков, че Дунавското хоро си има автор, а не е фолклор. Бившият Първи обожавал мелодията и винаги ставал да се хване за хорото, когато го чуел. За да изрази почитта си към самобитния оркестрант, той лично отива в гарсониерата в Монтана, в която тогава живее композиторът с дъщеря си, и му подарява часовник с инициалите Д. И.

Александрия, която го прибира, за да го гледа, тъй като вече е много възрастен и полусляп, е кръстена на друга починала своя сестра, която си отива през 1935 г. на 14 години от туберкулоза. Тогава Дико и Наста потъват в скръб и той отива на работа в София, за да се откъсне от всичко, което му напомня за детето. Написва хорото “Александрийка” за нея. “Ще живее нашата Александрия в хорото, във весело хоро ще живее”, казва на жена си. После им се ражда втората Александрия. На нея също има посветено хоро – “Веселото Санче”, защото повежда всички хора.

Именно тя подготвя гарсониерата на баща си за срещата с Тодор Живков, след която Съюзът на композиторите веднага го приема за свой член. Макар и късно, властта започва да обръща внимание на талантливия композитор. Получава званието Заслужил деятел на културата, получава допълнителна пенсия.

Кариерата на Дико Илиев

обаче винаги е била

свързана със Северозапада.

Първият му оркестър в град Мизия (тогава Букьово) е сформиран, като заможни местни жители спонсорират закупуването на инструментите. Взели ги на изплащане от фирма в чешкия град Бърно. След 2 - 3 седмици пристигнали в представителството й в София през 1928 г. Събирали се в една стаичка да репетират. Месец по-късно излезли да веселят народа на селския събор и веднага обрали овациите.

На следващата 1929 г. в Оряхово се установява 36-и пехотен Козлодуйски полк. В гарнизона често искали да слушат Букьовската духова музика. Години след това нейният създател е поканен да свири във военния оркестър. По спомените на Стоян Пелов, когато музикантите тръгвали от Мизия към Оряхово (13 км), вървели пеша през баира. Събували си обувките, за да не ги накалят, и ги обували, когато пристигали в града на Дунав. Строявали се и преминавали по улиците, марширувайки.

Само за няколко години оркестърът на Дико Илиев става популярен в региона, но още е далеч от момента, в който ще го знаят в цялата страна. Може би затова, когато през 1937 г. издават за първи път негово хоро – “Игривата вдовица”,

го записали под името

“Варненско хоро”.

Дружеството “Симонавия”, което се занимавало с изработка на грамофонни плочи, се сдобило с партитурата.

Дико Илиев се ядосал, когато случайно разбрал от свой приятел какво се е случило. Отишъл в магазина на “Симонавия” и поискал да си купи плочата, но бройките се били изчерпали. Той завел дело за откраднатото хоро и за смяната на името му. Спечелил го и

пожелал цялата случка

да се обяви във вестниците.

Така те препечатвали дни наред съобщението: “Пуснатата грамофонна плоча “Орфей” № 1045 на страна № 2479, издадена под заглавие “Варненско хоро”, е композирана от Дико Илиевъ под името “Игривата вдовица”. “Симонавия“ А.Д. – София”.