Моето най-ранно детство протече на ул Джовани Горини на ъгъла с ул Султан Тепе. Там израснах, с Бъндараците, моите първи приятели от първите години на живота ми. В една моя любима песен в късната есен на живота си Ленърд Коен пее за “Tower of song”.

Там казва, че през целия си живот е живял в стоетажната Кула на песента, където е плащал всеки ден наем, докато е слушал кашлицата на Ханк Уилиамс високо над себе си, опитвайки се да изпее своите песни. Великият музикант, от който се е учил, въпреки че 27 ангели са бдели над него, златното момче, се е стремял към най-високото. Ние живеехме на последния етаж, а на втория живееха Петрови, дядото, родителите и двамата близнаци, които днес цяла България разпознава заради поезията в песните на поета и таланта на дъщерята на брат му, неговата племенница.

По средата на нашата сграда, в средните етажи, срещу оградата на Военното Училище се чуваха звуците на пианото на Лунгарови, на музикантите, останки на предвоенна София, където от почти всеки прозорец в тихите вечери можеше да се чуят звуци на цигулка, на пиано или нечие прекрасно сопрано да репетира ария на Пучини. Например майка ми. Така беше някога. Сашо Петров е поет в древния смисъл на думата, която обединява стих и песен в едно. Така е все още в сръбския език. Аз помня тези двама братя от Джовани Горини, те бяха малки момчета тогава.

Je sui Giovani Gorini.

Те бяха руси и симпатични момчета с дядо Петров, който приличаше на Дедо Коледа с червеникав голям нос, а всички ние децата, колективно, не знаехме какво ни чака в началото на българския комунизъм. Моята любима играчка в която се бях вкопчил с всичките свои сили, когато в нашия апартамент настаниха още три семейства беше един Оловен Войник. Това беше последната ни коледна “играчка” от предишните, не толкова мизерни Коледи, когато все още, преди нашите да превърнат поради беднотия фикуса в елха, получихме своите подаръци под истинска елха, украсена с медицински памук и със свещи защипани за хилавите клонки, преди среброто на нашите коледни топки окончателно да избледнее и да се излющи.

Този войник, с външност на гренадир или на хусарски войник с висока шапка и еполети ме просълзяваше и го обикнах, защото в приказката той беше еднокрак и беше захвърлен и отнесен от една тъмна вода надалеч, влюбен безнадеждно в една балерина. Той си беше помислил, че и тя е с един крак като него, но накрая, след като едни деца го намериха, го бяха хвърлили в пещта и той се стопи, защото беше направен от просто олово. Изчезна завинаги.

По това време ние вече се бяхме научили да стопяваме олово в прости глинени отпечатъци и с обикновена тел си правехме “дяволски” пръстени с рога. Беше ми много мъчно за моят оловен войник и когато той изчезна от рафта в кухнята една есенна вечер, дълго плаках, но нямаше как да узная съдбата му. Утеших се, че може би есенният дъжд го е отнесъл някъде далече оттука при неговата балерина. Кой ли от квартирантите го беше захвърлил в боклука? Не ми е дадено да знам. А има ли значение? Моят и неговият свят бяха стъпкани вече завинаги.

Ние сме оттам, от кооперацията на песента, откъдето са Бъндараците, но нашата кула беше само четириетажна.

Дали ще можем да я изкачим вече?

Сашо Петров успя да се качи на Tower of Song.

И Тангра, Косю Марков, Дани Ганчев , Александър Петрунов, Чочо, Вили Кавалджиев също …

А ние стоим в подножието и кашляме през сълзи за нашите оловни войници.

*От фейсбук!