От две седмици на прочутото светилище до с. Татул в Източните Родопи отново кипи труд. След 15-годишно прекъсване воденият от мен археологически екип отново е на терена край момчилградското село. Този път той изследва християнския период от хилядолетната история на светото място. Само след дни ние ще обявим резултатите, които дават изключително интересна информация за този уникален обект. Според Общонационалното допитване от 2013 г. „Чудесата на България“ Татул е под № 4 на културно-историческите забележителности в нашата страна.

Невисокият каменен хълм се издига в дълбините на Родопа планина недалеч от доскоро никому неизвестното селце Татул. Върхът му е оформен от инструментите на човека като пресечена пирамида. На изравнената площадка е издълбан четириъгълен саркофаг, ориентиран на изток. Странично на южната част на пресечената пирамида е издялан втори саркофаг, поставен под арковиден свод. По скалите са издълбани и други детайли – стълбища, засечки за днес несъществуващи зидове, ниши и дълбоки свещени кладенци за полагане на дарове. От запад терасата е подравнена и е изсечено четириъгълно легло за главния олтар на светилището. Открити бяха фрагменти от неговия глинен бордюр с красиви животински фигури и растителни орнаменти.

И ето, че през 2004-2007 г. на легендарния хълм бяха проведени мащабни археологически разкопки. Те показаха, че основната част от съоръженията е издялана в късната бронзова епоха (ХVІІІ-ХІ в. пр. Хр.). Край пресечената пирамида и гробницата върху нея е оформен цял кръг от глинени огнища-олтари, върху които са извършвани жертвоприношенията и възлиянията на боговете. Открити са около 30 такива олтари, понякога функционирали дълго време. В пепелта се намериха стотици предмети, свързани с древните култове. Това са глинени човешки идоли и прешлени за вретено, модели на съдове, костени ашици, предмети от бронз.. Край олтарите пък се откриват десетки цели съдове за пиене на свещеното вино и множество кости от жертвоприношенията. Уникални са глинените колела за макети на Свещени колесници, както и навершието за жречески жезъл. Намерена бе и част от златна маска, подобна на откритите на времето от царските гробници на Микена.

По това време главно божество в Източното Средиземноморие е бил Богът-Слънце. Цялото светилище е ориентирано точно на изток към небесното светило. Рано сутрин слънчевите лъчи проникват вътре и огряват свещеното пространство. А изображението на Бога-Слънце се открива под различни форми навсякъде. Керамичните съдове са изпъстрени с неговите символи. Врязаните и запълнени с бяла паста орнаменти покриват целите им стени. Заедно с тракийската се открива керамика от далечни земи – Мала Азия, островите в Егейско море, дори от Критския архипелаг. Това показва, че още в късната бронзова епоха светилището при Татул е било тачено в цялото Източно Средиземноморие.

Всички тези находки доказаха изказаната догадка на видния историк Иван Венедиков, че при с. Татул е бил почитан легендарния покровител на Родопите, Орфей. Проучвайки преди много години видимите части от мегалитния комплекс, той допуска, че там са били положени останките на велик тракийски цар. Става дума за погребален обичай, коренно различен от по-късното полагане на царете в гробници под високи могили от пръст. Той води началото си от тъмната епоха преди Троянската война и е свързан с дебрите на необятните Родопи. Идеята е царят-жрец на траките и след смъртта си да бъде посредник между боговете и хората. В представите на траките такъв покойник първо става полубог (антроподемон), а после се превръща в същинско божество. Особено важни са местата, където лежат останките на владетелите. Там се създават светилища (хероони), предпазващи местното население от болести и бедствия.

Според Венедиков най-близко свидетелство за изповядвания някога при Татул ритуал са легендите за погребването на прочутия цар-жрец, певец и прорицател, родения в Родопите Орфей. Когато историкът изследва обекта се е виждала единствено гробницата на върха на скалата и издяланите съоръжения около нея. Именно в тях той вижда неговия символичен гроб, за да бъде той посредник между боговете и хората.

Античните автори съобщават, че след разкъсването от вакханките на Дионис, чиито главен жрец сам бил, прахът му е сложен в затворена урна и положен върху висока колона. По този начин и в смъртта си антроподемонът Орфей е близо до боговете, но същевременно слънчевите лъчи не бива да докосват неговите кости.

Основоположникът на тракологията, Александър Фол, също се спира на уникалното родопско светилище и е категоричен относно идентификацията на Татул: „Ние сме изправени пред тайнствени свещени места на хората от микенския свят, които изповядват култа към Слънцето там, където се чувстват едновременно свързани с небесните и подземните сили – пред гроба на героя, пред гроба на вожда и жреца, пред гроба на Орфей, съединил в мита си всички заедно”.

Нашите разкопки изцяло потвърдиха идеята на Иван Венедиков. Несъмнено това е най-старият открит в Тракия хероон - светилище на обожествен владетел. Проучванията показват, че култът е имал апогей през късната фаза на бронзовата епоха, когато са се формирали известните митове и легенди. А всичко открито свидетелства, че в този хероон са тачели герой, познат не само в Тракия, но и в далечни земи.

Но изненадите тепърва предстояха. Недалеч от гробницата се виждаше неголяма могилка, образувана очевидно от развалините на някаква монументална сграда. След разкопаването се оказа, че отдолу се крият запазените до 6 м руини на великолепен античен храм с правоъгълен план. Стените са градени от големи и отлично оформени каменни блокове, които са издялани толкова прецизно, че във фугите им не може да се вкара дори острие на нож. От север във храма се е влизало през сравнително тесен вход, а от юг към вътрешността на светилището гледа правоъгълен прозорец.

На практика това е първият откриван от археолозите надземен храм в Тракия от ІV-ІІІ в. пр. Хр., каквато се оказа датировката на съоръжението. Неговата архитектура се отличава коренно от познатото до този момент строителство в Родопите. Това ни накара да смятаме, че при издигането на светилището е било огромно елинистическото влияние от юг. То пък се е дължало на респекта към почитаната в хероона личност, известна не само на траките, но и на техните съседи – древните гърци.

Светото място е било опожарено на границата между двете ери при избухналите междуособици в Тракия, причинени от римското завоевание. След известен застой през ІІ-ІІІ в. комплексът е възстановен, но вече не като хероон, а като богата аристократична вила. Появяват се нови сгради, зидани вече с ломени камъни и хоросан. Една от тях е трапезарията, където собствениците на вилата са правели своите пищни угощения. Във вътрешността на сградата открихме десетки чаши и кани за вино, като повечето от тях са направени от фината римска червенолакова керамика.

Съвсем закономерно през Х-ХІІ в. античната вила се превръща във византийско светско имение. Откритите при разкопките оловни печати-моливдовули показват, че тогава тя е била собственост на видния ромейски аристократ севаст Георги Палеолог, основоположник на династията, която управлява Византийската империя през ХІІІ-ХІV в. Към края на средновековната епоха имението е изоставено, а в древните руини се появява непретенциозен селски некропол.