Остатъци от време
ОСТАТЪЦИ ОТ ВРЕМЕ
Никой дори не си и помисляше, че е много богат. Носеше червени трандафори. Лачени. Повдигаше понякога единия крак и лъскаше трандафорите един по един в крачолите. Ако го гледаш отзад можеш да останеш с впечатлението, че не лъска обувките си в панталона, а лъска панталона в обувките. Там някъде, около прасците крачолите бяха идеално лъснати, което контрастираше с дънцето на панталона, защото обикновено не сядаше никъде. Знаеше, че хората по пейките сядаха така, че да трият подметките си в дъските, а него нямаше кой да го пере. Изглеждаше съвършено чист докато не се доближи човек до него. Тогава те лъхваше мирис на урина, защото обикновено се изпускаше нощем. Понякога намираше подходящи панталони около кофите за смет и бързаше да се преоблече с тях. Слагаше ги под дюшека така, че до сутринта те получаваха ръбове като че ли е минала парна ютия по тях. А миризмата добиваха от дюшека, който така и не можеше да изсъхне. Нямаше вина... И така свикна с това, че след време дори като се събудеше се оставяше и не си правеше труда да отиде до тоалетната. Казваше си: „Защо да ходя, като и без това после ще се напикая“ и се оставяше воден от мислите си. Дори му бе приятно, особено зимата. Защото урината го топлеше и той потъваше в дълбок сън. Около него се въртяха две кучета, които бдяха над него и го пазеха от децата, които го преследваха с камъни и го мереха с прашки. Не беше луд. И бавноразвиващ не беше. Дори беше ходил някога на училище. Но грамотността му помагаше само да установи по надписите на опаковките какво точно яде, намерено из кофите за боклук. Носеше широкопола шапка – винаги в тон с дрехите. Но когато откриеше храна първо прочиташе какво ще консумира. Знаеше, че е грешно да се яде с шапка на главата. Сутрин сваляше учтиво шапка и поздравяваше минаващите край него. Той познаваше такива, които използваха шапките само за да могат да им подхвърлят в тях някоя монета милостиня. Но така и не разбра за какво служат парите. Бяха хартийки, които шумоляха. И метални търкалца, които дрънкат с особен звук. Виждаше как на хората им светят очите при тия звуци, но така и не разбра защо. Не беше дори глупав. Но не смееше да гледа хората в очите, за да не ги смущава. Защото знаеше колко се смущават и потъват от срам като установят че в очите му има не само разум. Много често му попадаха човешки фигурки из кофите за смет. Приличаха на метални, той приготвяше ръката за тежестта на метала, ама ръката рязко тръгваше нагоре - защото фигурката внезапно литваше нагоре. Сигурно така се чувстват тези, които са го поглеждали в очите. Очаквали са да открият бездна, пък се оказва, че попадат на нещо, в което не могат да потънат. Заради това не гледаше хората в очите, да не ги притеснява. А те до такава степен бяха свикнали с него, че дори оставяха от обяда си до кофите за смет. Но намираха остатъците непокътнати, когато не бяха в подходяща опаковка. Защото той не искаше да хапне нищо, ако не се зачете в надписите на опаковките. Не, че пазеше някаква строга диета. Дори никаква диета не спазваше. И не се интересуваше нито колко захар поглъща, колко пе хата му влизат през устата. Четеше опаковките така жадно, както баща му преди много, много години четеше вестник, докато майка му му прислужваше и носеше салатите, ракиите и всичко останало. Той не смяташе, че яде остатъци. Не смяташе, че яде остатъци от някой обяд или вечеря. Защото единственото нещо, което имаше остатъци след употреба беше… времето. Беше сигурен, че хората оставят след себе си остатъци от време, което не са живели. Просто така мислеше. Въпреки че нямаше часовник, не знаеше коя дата е и в кой век се намира. Времето за него беше сетивно. То се изразяваше в топлината след напикаването и студеното, докато изсъхне. Той не винаги го е правил това. Започна да се напикава от времето, когато чу баща му как хрипти върху майка му, а когато и нареди да стане да му даде вода, тя се оказа умряла. Тогава разбра, че понякога хората умират. Един ден така намериха и баща му умрял на плочника под терасата. Дори той си мислеше, че не го е бутнал. Дори бе сигурен, че зърна как майка му се отдалечава от терасата, ходейки по въздуха. Никога не се усъмни, че има някаква вина за смъртта на баща си. В крайна сметка всеки си отива един път в живота си и да помогнеш на някого да направи това бе съвсем в кръга на нещата. Обикаляше кофите за боклук, обличаше се с най-хубавите дрехи. Не оставяше, за разлика от другите остатъци от време зад себе си така, както се оставят остатъци от храна. Един ден намери най-хубавите дрехи. Които не миришеха на урина. Влезе в къщата, изкъпа се със студена вода, защото не искаше да облече вмирисан дрехите. Нямаше сапун и дълго три краката си така, сякаш лъска най-хубавите си лачени трандафори. Успя да лъсне чак кожата над прасците си. Облече най-хубавите дрехи, които не миришеха на урина. И излезе на терасата. На другия ден го видяха да виси от терасата на вратовръзката си. А обувките грижливо бе оставил на терасата така, че да могат да се отрият о два слънчеви лъча като в панталони…
*От фейбсук!
Най-четени
-
Защо тази пиеса и защо точно в България? Василев да има достойнството да си отиде далеч от Народния театър
Примабалерината и балетен педагог акад. Калина Богоева, която е признат авторитет в областта на класическия танц у нас, изрази пред "168 часа" недоволството си към поставянето на пиесата "Оръжията и
-
Галерия Днес се появи моята малка и прекрасна внучка Крисия
Роди му се внучка, Сузанита ще е леля на малката Крисия Обичаният певец Орхан Мурад отново стана дядо, научи "България Днес". С внучка го зарадва Александра - доведената му дъщеря от брака му с Шенай
-
Галерия Преди 80 г.: Принцеса Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна, е погубена в Бухенвалд
Гьобелс я споменава в дневника си, като я нарича: "Най-лошата кучка в цялата италианска кралска къща" Мафалда означава “могъща в битка”. Име на принцеса
-
Заради липсата на памет бяха грозните изблици пред Народния театър
Нашият проблем с паметта не е разрешен. Все още няма критична маса от обществото, която да има правилна и обективна оценка за това, което е било, и което е сега
-
Ако през 1890 година в България имаше фейсбук
Ако през 1890 година в България имаше фейсбук, щеше да има много статуси, които гласят: „По турско време бяхме по-добре. Имаше сигурност, хлябът струваше само 2 гроша, децата ни се изучиха