Народният театър има дълга традиция в това директорът да привлича автори - така както го е правил Пенчо Славейков с Яворов

Загубихме ние, всички българи, които така или иначе не искаме нови избори, казва Карабашлиев, който отскоро е писател драматург към Народния театър

Зрителите у нас обичат да виждат проблемите си на сцена, обичат да се смеят и да плачат с актьорите от сцената, обичат някой да ги накара да се чувстват живи

Давам 10 години максимум и ще имаме нови български детски шедьоври

- Само преди два месеца новият директор на Народния театър Васил Василев каза пред “24 часа”, че възвръща една стара длъжност - писател към Народния театър. Речено - сторено и ето че вие сте първият писател на тази позиция. Какво ще правите в театъра, г-н Карабашлиев?

- Слава богу, правя това, което така или иначе правя. Пиша. Но тази позиция сега предполага не само да пиша в компанията на собствените си демони (защото писането е занимание самотно), а да имам и по-близко взаимодействие с целия художествен екип на една театрална продукция и всички въвлечени в нея. Един писател драматург в даден театър вече пише не само с гласовете в главата си, а пише за истински хора, които трябва вечер след вечер да играят това, което е написано, пише за публика, която трябва да остане в салона и след антракта, да ѝ е интересно, а не да си цъка в телефоните.

- Защо е важно да има писател в театъра?

- На едно място Николай Лилиев пише, че за да работят театрите добре и да “напредва театралното изкуство, всеки един от театрите трябва да има свои драматически автори”. Забележете - да напредва театралното изкуство. Но докато за много от театрите това не е приоритет, за Народния театър като институция това е повече от нормално. Народният театър

винаги е работил за това театралното изкуство да напредва, правил го е дори в най-драматичните за България години

Има дълга традиция в това директорът да привлича автори - така както го е правил Пенчо Славейков с Яворов, както го е правил Владимир Василев или Христо Цанков-Дерижан - все хора с мисия.

- Как бяхте избран и как приехте поканата на директора? Подобна позиция зарадва ли ви, учуди ли ви?

- С Васил Василев се запознах покрай поставянето на “Опашката” в Плевенския театър, режисирана от Явор Гърдев. Бях впечатлен от размаха и смелостта му, а също и на топлото отношение на актьорите към него.

Година по-късно, след като спечели конкурса за директор на Народния театър, в разговор сподели, че желанието му е не просто да бъде директор, а да остави следа. Аз обръщам внимание на думите. Та приех поканата му с радост, но и с разбиране за отговорността, която идва с нея.

- Влизате в кабинета на Николай Лилиев, където е и бюрото му, а и казвате, че това е най-задължаващото работно място, защо?

- Защото Лилиев е оставил не само някои от най-красивите стихове в българската поезия, но за разлика от някои поети бохеми и развейпрахове той е бил един от най-съвестните, трудолюбиви и конструктивни хора в българския театър въобще. Перфекционист и аскет, пословично скромен.

- Написахте ли нещо в първия си работен ден там?

- Работата ми, преди да седна да пиша, е да се запозная из основи с това, което е писано преди мен (смее се) - защото нищо не започва с мен и няма да свърши с мен. Та има много за четене. Но в интерес на истината

започнах пиеса, писах я на ръка в тетрадка

и даже още не съм я прехвърлил в компютъра си. Дано се получи.

- Какви трябва да са постановките в Народния театър, какъв тип спектакли му отиват?

- Това са сложни, едновременно творчески, но и административни решения, всяко от които е парче от пъзел в един голям процес на изготвяне на репертоар. Не ми отива дошъл-недошъл да давам оценки какво трябва и какво не трябва да се играе в Народния театър, не е сериозно.

- Как ще провокирате български автори да пишат за Народния театър? Вие ли ще оценявате новите текстове дали са достатъчно добри, за да бъдат поставяни на сцената?

- Сериозните български автори окуражавам да пишат за театър. Защото българските зрители обичат добрата българска драматургия, обичат да виждат проблемите си на сцена, да изпитат отново и страховете си, и болките си, и влюбванията си, и разделите си, обичат да се смеят и да плачат с актьорите от сцената, обичат някой да ги накара да се чувстват живи.

Колкото до оценката - дали даден драматургичен текст е подходящ за Народния театър, или не е... Това не може и не трябва да зависи от един човек, не дай си боже да зависи от един човек, който и да е той.

- Как ще съчетавате театъра с издателството?

- Както съм го правил досега. Докато съм главен редактор, съм главен редактор, занимавам се със задачите си в голямото и авторитетно издателство “Сиела”. Докато съм в Народния театър, съм в Народния театър и се занимавам със задачите си там. Цял живот съм носил по една диня под всяка мишница.

- Познавате добре книжния ни пазар, а и със сигурност имате наблюдения какво четат децата днес. Защо няма достатъчно съвременна детска литература, създадена от български писатели? Децата в прогимназията непрекъснато страдат, че не разбират вече книгите, които изучават и които са написани преди един-два века.

- Това са два отделни въпроса. Няма достатъчно съвременна българска детска литература, това е така. И е проблем. Но съвременна преводна детска има в изобилие. А

съвременната преводна литература помага на българските автори да се съизмерват с нея,

да опитват перото си по-смело, по-дръзко, да търсят пътища към сърцата на най-младите читатели. Вече има много добри примери за отлични български детски книги. Въпрос на време е. Давам 10 години максимум и ще имаме нови български детски шедьоври. Обзалагам се. Въпрос на натрупване е.

- През септември в Плевенския театър ще има премиера отново по ваш текст - “Талант”. За какво се разказва в него?

- В нощта на може би най-самотния си рожден ден един провален куклен актьор изненадващо е посетен от брат си - един арогантно чаровен наемник, отдавна напуснал страната, за да избяга от правосъдието след едно ужасно престъпление. Защо се е върнал? Какво трябва да си кажат двама братя, разделени от една дълбоко погребана тайна? Ще научим ли истината за извършеното? Пиесата е и сериозна, и забавна, минаваш през букет от емоции, докато опитваш да разплетеш пъзела на това, което се е случило. Има дори игра с кукли. Режисьорът Василена Радева (“Нордост”) изважда най-доброто от актьорите Алек Алексиев, Стоян Дойчев, Ива Николова и Георги Енчев.

- Година по-рано отново Плевенският театър постави “Опашката” по вашия роман. Какво е усещането да виждаш героите си да оживяват на сцената?

- Усещането е като

да видиш някого, когото познаваш по-добре от всеки, но сега е с пластична операция,

с някакво друго лице - хем е същият, хем не е. И това е адски вълнуващо. Прекрасна работа на Явор Гърдев, на Владо Карамазов в ролята на кандидат-президента, на всички, буквално всички актьори. Премиерата в Народния театър в София беше ужасно силна. Препълнена зала.

- Как политиците възприеха политическата сатира “Опашката”, когато я гледаха в театрален вариант? Имате ли отзвук сред тях и от книгата? (Тя разказва за кандидат-президент, на чиято съпруга пораства опашка - б.а.)

- Питайте тях. Имате достъп до всички.

- Колко важно е мнението на политиците за литературата и изкуството изобщо, за да станат те популярни? Информацията за техните културни предпочитания - книги, филми, театри, художници, винаги е много интересна за медиите в цял свят. Защо е така според вас?

- Права сте, че информацията за културните предпочитания на политиците в целия цивилизован свят е много важна за избирателите. Но у нас не е така. Защо? Вероятно за това имате заслуга и вие, медиите. Питайте ги. Интересувайте се. Г-н Еди-кой си, кандидатирате се за еди-какво си, кое е последното представление, което гледахте? Коя книга четете в момента? Защо ви харесва? Какво мислите за Миряна Башева? А за картините на Иван Вукадинов? От Захарий Стоянов какво сте чели? А какво сте запомнили? Кой български филм гледахте тази година? И т.н., и т.н. ...

- В последната си работна седмица 47-ият парламент, който вече е разпуснат, обсъждаше на коя дата - 3 март или 24 май, да е националният празник на България. Какво е вашето мнение за това? Кога трябва да е националният ни празник? И защо за депутатите беше важна тази тема?

- Говорил съм за това, дълга тема е и няма как в рамките на няколко изречения да я изчерпим. 24 май е безспорният български празник. Дали ще е избран за националния български празник, е въпрос на културен, исторически и обществен дебат. Аз съм по-скоро - “да”, макар да съм привърженик на 22 септември, който бележи истинската Независимост на България.

3 март е датата на сключване на предварителния мирен договор между две воюващи империи и бележи Освобождението на България. Тази дата е със сигурност важна и заслужава да бъде официален празник. Но това да бъде българският национален празник е необяснимо. В Сан Стефано българи е нямало. Нито един. Забележете, че освобождението и на Сърбия, и на Гърция идва също в резултат на въстания (като Априлското) и предишни руско-турски войни и сключени примирия (като Санстефанското), но те не са избрали датите на мирните договори между Русия и Турция, а датите на своите собствени въстания.

Разбира се, за повечето от депутатите в 47-ия парламент, гласували или негласували по тази тема, горните съображения нямат никакво значение. Тези депутати са следвали вътрешнопартийните си инструкции и са гласували както са наредили началниците им.

- Как бихте описали днешния ни живот, в който непрекъснато изброяваме кризите, през които преминаваме - и ковид, и обедняване, и политически хаос, и страх от бъдещето? Какъв е подходящият жанр за подобни катаклизми и какви са те през очите на един писател?

- Работата ми като писател е не да описвам живота на всички хора, а на един или няколко герои на фона на някакви обществени размествания и нагласи. Всяко общество непрекъснато преминава през кризи, това е животът. И един писател, освен ако не е пропагандист, не може да създава паника, а да разглежда и да вниква в тези кризи, да създава нещо от тях, да опитва да обясни - първо само на себе си, а ако има талант и късмет, и на останалите - човешкото състояние.

Но ако позволите, бих искал да обърна внимание на самия въпрос, с който вие като журналист, волю или неволю, създавате някакви нагласи.

Едно по едно:

1. Ковид кризата: тя е вече зад нас. Тоест ковид ще има, но криза с подобни размери едва ли ще изпитаме. Тя, разбира се, у нас можеше да бъде преодоляна по-интелигентно, но вместо това оставихме невежество и антиваксърска пропаганда да уморят много хора. Мир на душата им.

2. Обедняване: може би такова предстои, но то още не е тук,

не и такова, каквото го изкарват някои партийни оракули

Обърнете внимание на заглавията във вестниците - според тях ние вече измираме от глад и лятото на 2022-а е същото като зимата на 1997-а. Това е, най-меко казано, невярно.

3. Политически хаос: създадоха го героите от “Има такъв народ”, вероятно окуражавани от по-високо място, подеха го опортюнистите от “Възраждане” и ДПС, за да го използват после Борисов и неговите лисунгери. Няма значение дали от този политически хаос загубиха ПП, или ДБ.

Мен ме боли за това, че загубихме ние, всички българи, които така или иначе не искаме нови избори и ясно заявихме това. Вижте ниската избирателна активност, тя говори достатъчно добре. Но не. Сега с народни пари ще се правят нови избори, които народът НЕ желае. А междувременно няма да има Народно събрание. И ако това не е иронично и антинародно, здраве му кажете.

Подходящият жанр е вероятно някакъв вид дистопия.

- Как вдъхвате кураж и оптимизъм на децата си?

- Като ги практикувам всеки ден. Как иначе?