Или как смартуочът те превръща в политически дивеч

Една от модните думи на телевизионните политолози е “фрагментация”. Разпарчетосало се било политическото пространство (ПП), а парчетата се мразят, не могат да си говорят човешки, та затова – избори до дупка.

Какво обаче поражда фрагментацията? Тази тема е табу. Никой не го споменава по телевизиите. Само в този текст уважаемият читател може да научи как и защо ПП се разпада на скарани парчета.

Разпарчетосването е неизбежен резултат от вота за партийни листи. Защо? Защото достатъчно е партийката ти да мине 4-те процента, за да вкара поне 10 депутати, които предварително са обещали да вкарат в затвора всички други депутати. Но 4 процента не е минимумът, при който има файда от политиката. Достатъчен е само 1 процент, за да вземеш субсидиите и да се обзаведеш с офис, секретарка и автомобил.

А може да нямаш дори процент и пак да удариш джакпота

Как? Понякога нарастващото разочарование сред избирателите отваря терен за мощно ново политическо движение, което набъбва така скорострелно, че не успява да се регистрира. Тогава инвеститорът в движението взема под наем регистрацията на някоя малка партийка. Наемът може да е дял от по-голямата субсидия или 2-3 гарантирано избираеми места в листите, които могат лесно да се осребрят. Или и нещо трето.

Видяхме как това се случи през 2001 г. при внезапния възход на НДСВ, както и миналата година с ПП. Случвало се и още много пъти, но на дребно. Това обяснява защо някои кухненски партийки продължават да упорстват. Те са търпеливи рибари, заложили са мрежите и чакат.

Каква е файдата от 1 процент? На последните избори гласуваха 2 669 260 българи. Един процент е около 26 693. Умножаваме го по 11 лева и получаваме приблизително 300 хиляди лева всяка година. За 4 години – милион и двеста.

А как се печели 1 процент от вота? На принципа, че за всеки влак си има пътник. Правиш се на луд, вдигаш скандали, все ще те забележи някой хахо и ще те хареса. Добре е да изпъкнеш с някаква постъпка – я да те арестуват за хулиганство, я да удариш шамар на някой знаков посланик, я да счупиш някой прозорец на Министерския съвет.

Защо мислите, че Волен Сидеров напоследък се събуди от дрямката

и се самоарестува пред Първо районно? Защото мирише на избори. На последните избори “Атака” взе едва половин процент и така загуби минимум 300 хиляди лева годишно, а трябва и да се издържа телевизия.

Но скандалните изпълнения подхождат за малките партии, които драпат за 1 или 4 процента. Една едрогабаритна партия като ГЕРБ, БСП, ДПС трябва да внуши, че може да управлява. Ако се бори за повече от 10-15 на сто, трябва да се хареса на уравновесените избиратели, т. е. да се държи културно. И това я прави

лесна плячка за злобните малки партийки

Те я хапят като пирани по меките части, като постепенно я обезкървяват. Има ли управление – има и недоволни. Има ли недоволни – има и хапещи дребосъци.

Ето един списък на 7 такива заканителни обещания, които фрагментират политическото пространство (ПП):

1. Ще изчегъртам мафията от политиката (т. е. управляващата партия).

2. Ще премахна корупцията (т. е. пак управляващата партия).

3. Ще лустрирам всички бивши ченгета (32 години след промените).

4. Ще вкарам в затвора всички русофили.

5. Ще вкарам в затвора всички соросоиди.

6. Ще изкарам България от НАТО и ЕС.

7. Ще уволня главния прокурор.

И така нататък. Има и други, но тези стигат. Можете да ги комбинирате – например лустрацията върви добре с репресиите срещу русофилите.

Борбата с корупцията е поливалентна кауза,

тя се комбинира добре с всички други политически закани. Някои обаче не са съвместими. Например не може хем да скърцаш със зъби на русофилите, хем да излизаш от НАТО. Коалиция, която създава подобно идейно напрежение, лесно се разпада.

За да влезеш отдолу в политиката, трябва да заемеш живописна поза и крещиш закани. Това стига за 1 процент и субсидия. При по-добра организация минаваме бариерата и ето ни с парламентарна група, готова да се коалира. Но за да стигнем дотук, нашите крясъци и закани трябва да бъдат чути. Трябва ни достъп до медиите. Затова олигархът, който си купи медия, получава опция за политически проект.

Класически пример – в Италия Берлускони притежава империя от медии. Направи партия, обеща да замени пропорционалния вот с мажоритарен и стана премиер. И тогава видя, че мажоритарният вот му пречи. Върна пропорционалния и падна от власт. Подобна траектория измина и Слави, но тя бе прекъсната много рано.

Вредата от пропорционалния вот се усилва от социалните мрежи – същият софтуер, който изследва и моделира потребителското ви поведение, вече моделира и политическото поведение.

Ако пък носите смартуоч – значи

сте като заек в светлината на фаровете

Да речем, че гледате в интернет някой политически видеоклип. Смартуочът ви мери пулса и кръвното, а софтуерът изчислява коя кауза, политик или партия най-много ви нервира. После софтуерът ви вкарва в съответната социална мрежа, дооформя ви мирогледа, зарибява ви с правилния лидер и ето ти нова партия в парламента. Това е възможно само при пропорционалния вот, когато партиите са хардуерно скарани. Такива политически фрагменти много трудно се слепват и лесно се разлепват. Виждаме го при четворната коалиция, обединена от една абстрактна кауза – чегъртането. Всички по-конкретни ходове водят до чупене на чинии, домашно насилие и молби за развод. И колкото повече избори – толкова повече избори.

Това се случва навсякъде, където се гласува за партийни листи, но никой политолог не го споменава по телевизиите, за да го поканят пак. То е все едно пациентът да е получил инфаркт, но лекарят да дава диагноза грип, тъй като шефът на болницата е забранил да се говори за кардиология.

Лечението е просто и ясно – мажоритарен вот. Който се бори за над 50 на сто от вота в даден район, той се стреми да се хареса на 100 на сто от хората. Никой не трябва да бъде обиден, заплашен, скандализиран. Няма как да станеш депутат, без да заложиш на общия интерес. И затова коалицията е готова още на ниво избирател.

Мажоритарен вот – нормална държава. Партийно-листов вот – държава с инфаркт. Още два-три инфаркта – държава в аутопсия.