Улица „Пиротска“ започва от чаршията в граничния сръбски град

Софийски кмет с прякор Свирчо настанява бежанците от Западните покрайнини, но разрушава 6 старинни църкви

Пирот и на сръбски, и на български означава "селище с кула". От IX до XIV век градът е в рамките на българската държава. Повечето жители на 40-хилядния град свободно говорят и двата езика. Крепостта на Момчил Юнак и неговата невярна невеста пък са средновековната му емблема.

Пирот е и притаено огнище на велик балкански епос – този за Крали Марко, митичния закрилник на българското племе. Великан с чудодейна сила, който с коня си Шарколия прескачал от планина на планина, а под копитата му бликвали извори. Според легендите Крали Марко бил син на сестрата на Момчил Войвода.

Храбростта и нечовешката сила на двамата митологизирани юнаци народът възпял в песни, предания, приказки, оцелели и до днес. Темата за Момчил, Вълкашин и Марко Кралевичи е така огромна, че по нея са писали мнозина бележити фолклористи, етнолози и литературни експерти, историци.

Мога да кажа само, че в Пирот пих Момчилова вода от чешмата в основите на крепостта му.

Родопският цар, Балканският герой,

легендарният бранител на Беломорска Тракия, Странджа и Родопите през XIV век срещу азиатското нашествие към прохладна и хитра Европа. Вълнуващо. Светената вода е по-силна от огнената, въпреки че и двете се употребяват от истински юнаци.

Нека спомена, че Момчил Юнак бил висок около 2,10 метра, че бил "колкото двама души", а турският поет Енвери откровено го обожествява: "приличаше на минаре!" Исполинът се сражавал като бойна машина от плът и кръв. Хладна вода, Момчилова вода.

И друг титан на българската свяст е шетал из град Пирот, но малко се знае за това. Йеродякон Игнатий - Васил Левски, Неуловимия, Апостол на свободата, Ангелогласния. Годината е 1871-ва. Спомняте ли си картината на Иван Петров "Васил Левски и отец Матей Преображенски – Миткалото"? Монах и скромно облечен рус мъж с натоварен кон вървят из възрожденско Търново и оживено говорят. Обикалят Отечеството, за да създават тайни революционни комитети. Същото, но с две разлики –

духовникът е отец Тодор Митров от с. Биримирци

край София, а мястото е тук, в Пирот.

В първите дни на ноември 1871 г. стопанките от с. Биримирци (днес кв. "Бенковски" на София) месят обредни хлябове "Рангелово блюдо". Готвят се за големия християнски празник Архангеловден. При местния свещеник Тодор Митров са дошли благи гости от Драгалевския манастир - игуменът отец Генадий Скитник и църковният псалт йеродякон Игнатий. Вървят по домовете и ръсят за здраве, хората ги даруват. А в местната каменна църквица "Св. Теодор Стратилат" пред олтара ехти звънливият, лирически баритон на хрисимия рус църковен певец.

Никой не се досеща, че това е Неуловимия, "баш комитата" Васил Лъвский. Душите на притихналите българи се пълнят с ангелските звуци на псалмите "Херувикото" и "Достойно есть".

Да се поправя, и тримата духовници са "баш комити". В ниската съседна къщура на Веле Митров на 8 ноември 1871 г. съзаклятниците основават Биримирския таен революционен комитет. Клетва за бунт и възглас "Туркия ке падне!". Вълнуващото и малко познато е, че след този Архангеловден Апостола на свободата заедно с отец Тодор Митров заминават за Пирот. Със същата задача – завера за бунт.

Свещеникът от с. Биримирци е родом от Пирот, учил е в Ниш, но се е преселил и задомил край София. Празнините в историята на заверата в Пирот оставям на прекрасната картина на Васил Стоилов "Левски сред шопите" (1965). Тайнство, полумрак, но ярка духовна светлина. Материалната култура, останала от българското Възраждане в Пирот, са двата храма: "старата" или "пазарската" църква "Рождество Христово" (1834) и "Успение Богородично" (1870), изписани от зографи от Самоковската школа.

След Руско-турската война през 1877 - 1878 г. лелеяната свобода носи тъга и чужда власт на българите в Пирот. Административно градът е оставен в Сърбия, за разлика от съседния Цариброд, който в годините преминава ту от едната, ту от другата страна на границата. По време на Сръбско-българската война от 1885 г.

след отблъскването на нападателя край Сливница Пирот е превзет

от българската армия с епични сражения.

По време на Първата световна война (1915 г.) Пирот отново е под български контрол с цената на гибелта на 478 наши войници и офицери, погребани тук. Заради конфликтите и смяната на властите се пораждат вълни от бежанци, както и икономически преселници от Западните покрайнини към новата столица на България.

Има и един ярък, енергичен кмет на София от края на XIX век (1888 – 1893 г.).

Името му е

Димитър Петков,

но го наричали Свирчо

заради издавания от него сатиричен вестник. А съм чел някъде, че за да вземе думата в парламента, обичал да подсвирква и прякорът идва оттам.

Безумец храбър, бунтовник, истински национален герой, лявата му ръка била ампутирана като опълченец в сраженията за Шипка през 1877 г. Буйна глава, четник на Филип Тотю и Панайот Хитов, награден с Георгиевски кръст за храброст лично от император Александър II.

Самообразовал се като Захари Стоянов, но достигнал най-високите постове в Нова България. Като втори човек в държавата след Стамболов, кмет, премиер и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1905 - 1907), Димитър Петков е движеща фигура в оформянето на необароковия център на София, създател на западните квартали в столицата "Три кладенци" ("Ючбунар"), "Банишора", "Коньовица" ("Илинден").

Роденият в Северна Добруджа политик е двигателят при уреждането и настаняването на прииждащите бежанци от Западните покрайнини. Радетел на новото, но нехаещ за материалната култура на миналото (разрушава 6 старинни църкви), строи нови улици и канализация на запад от центъра. За управлението му Константин Иречек казва: "прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов, почти модерен град". Затова на Димитър Петков са наречени булевард и пазарът, пресичащ ул. "Пиротска".

Старите софиянци помним разказите как в онези първи години на XX век са никнали като гъби на слънце сиромашките квартали "Три кладенци" ("Ючбунар"), "Банишора", "Коньовица", "Захарна фабрика", а по-късно и "Модерно предградие". Условието от общината било: ако за 24 часа преселникът успее да построи къща и да я покрие с покрив,

парцелът става негов и имотът се узаконява

На пръв поглед, невъзможно.

Но за какво са съседите и бързото "еко" строителство? Ниски, еднокатни къщурки, с под направо на земята, с цветни дворчета, асми, овошки и кам‘енни плочи още от Римско време – картини, сякаш рисувани на стар креват или ковьорче за стена.

От Западния парк и "Захарна фабрика", през бул. "Константин Величков" (в миналото "Окръжен") и пазара "Димитър Петков" чак до Антична Сердика - все домове на стари, стари мирни бежанци или комити от буни, въстания, гонения, войни из Македония, Егейска Тракия, Одринско, Добруджа.

След разгромяващия държавата ни "мирен" Ньойски договор от 1919 г. в края на Първата световна война и прииждането на нови 120 000 етнически българи от отнетите територии, на 13 ноември 1920 г. Царството приема Закон за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им. Статутът им вече е официален. Резултатът е хиляди нови домове и фамилии не само в Стара София, но и из цялата страна.

Само да вметна, че тази практика с "туристическите вагони", съществуваше в България чак докъм края на 70-те. И моя милост се е мятала екзотично на такава дъсчена жп романтика.

На граничен пункт "Калотина" сме подложени на културен обмен под пепелящото юлско слънце на 2017 г.

Дълго чакане

от и към Сърбия

в луксозни малки "вагони" от цяла Европа. Шарен народ, гастарбайтерски нрави и други модни прищевки. Реч и салтанати от Франция, Балтика, Полша, Словакия, Турция и къде ли не. Наблъскани в няколко колони автомобили врата до врата, всеки бленува да мине бариерата. Ами новата магистрала от Белград, а натам до Виена, Париж, Щутгарт, Лондон и прочие, точно тук се впива в тесния крив асфалтов ръкав Драгоман – Сливница. Пълзи се леко, без бързане,

като с керван през Средновековието

После широкото се юрва пак към Черно море, Босфора, Дарданелите. Английска черта, ама българска, драги ми Алеко.

След час по древния Път на коприната, между разнебитени крайнини и руините на "Захарна фабрика" влизаме в София. Булевард "Европа" е това, ей, въпреки че Старият континент е спрял за проверка на Калотина. Успоредно към Антична Сердика върви улица "Пиротска", която започва от чаршията в Пирот.

Още "македонски" общности имаше от Лъвов мост до Сточна гара, че и в кв. "Лозенец" около пл. "Журналист". А и величественият храм "Св. Никола Софийски" на кръстовището на "Пиротска" и "Опълченска" е единственият в София с олтар, изработен от дърворезби на майстори от Дебърската школа, тоест пак македонски. И мястото им за срещи на ул. "Пиротска" 5 - Македонският културен дом, където баба ми ме водеше като дете през 60-те години на коледната постановка "Македонска кървава сватба". Тук, при фамилния ми корен на улица "Пиротска", която започва от чаршията в Пирот и малко по на юг.

Теглен от 75 коня, семейният файтон "Хюндай" вече е назад към София. Мярвам жълта табела "Желюша" към олющена гаричка до пътя за Цариброд. Ех, сърце на колела!

Пролетта на 1895 г. Щастливеца е пътувал дотук с трен (парен влак)

и "туристически вагони", натъпкани с изискани столичани за "културен обмен" София – Пирот.

"Представете си сега деца и жени, стегнати в корсети, в тесни сукмани" в мрачния априлски ден на гарата в с. Желюша. "Петстотин души мъже, жени и деца се стремят да слязат от вагоните, други хилядо и петстотин се силят да се покачат - пише Алеко Константинов в

“До Желюша

с говежди вагони”

- Във всякой вагон, приспособен да вози осем говеда, са натъпкани по тридесет души хора.

Когато ще се качат или ще слизат говеда от тия вагони, подлага им се наклонен мост от дъски; а когато се качиха и слизаха хора, нямаше никакъв мост. От вратицата на вагона до платформата има около метър и половина височина." И 60 км с влак от Цариброд до София за 5 часа на тъмно, без свещица дори. "Пет часа, господа! И туй е по английски."