Нешка Робева е родена на 26 май 1946 г. в Русе. Тя е един от най-успешните треньори на България за XX век.
За почти 25 години треньорска работа нейните “златни момичета” завоюват 294 медала, 7 абсолютни световни, 10 европейски и 2 вицеолимпийски титли.
В момента е президент клуб “Левски”, който е носител на общо 306 медала. Днес тя отново пълни залите, но с танцовата си трупа “Нешанъларт”. Със спектаклите “Два свята”, “Орисия”, “Готови ли сте” и последния “Среща в споменът” трупата й има над 400 участия в страната и по целия свят.

- Г-жо Робева, какво трябва да си спомним, гледайки новия ви спектакъл “Среща в спомена”? 
- Дълъг и труден път извървя трупата. Никого нищо не карам да си спомни. Ние - аз, певиците и певците, музикантите и танцьорите, художниците и oсветителите, просто заградихме едно пространство и го нарекохме бар “Споменът”. Извадихме от миналото различни песни, музика и танци и забравихме настоящето. А освен настояще със сигурност има само минало, т.е. спомени. За спомените входът е свободен.
Те ни предизвикват, те си играят с нас. Какво са си спомняли зрителите от залата, какво са преживявали в този час и половина, не се наемам да гадая.
- Как дойде идеята за този спектакъл?
- Без да позирам, ще ви кажа, че никога не съм разбирала как идват идеите. Сигурно им е дошло времето. И другото голямо предизвикателство е неволята. В спектакъла са ангажирани 40 души. Аз бях длъжна да го направя. Те са избрали тежкия риск да бъдат професионални артисти. Те ми вярват. Впрочем, всички работехме неистово. Отдавна не съм била така нервна и изплашена. Благодаря на момичетата и момчетата. По-голямата част от танците те направиха сами. Aнсамбълът предизвика фурор, защото заложихме на нещо непознато за България. Опитвам се всеки път да бъде така. Това е единственото условие да ни има. Да е нещо неочаквано и непознато. Въпреки че под слънцето няма нищо ново.
- Към кой спомен се връщате чрез този спектакъл?
- Към много спомени се връщам.
Живях интензивен, смислен живот. Не пропусках секундата

Спомени? При мен спомени да искаш. Пропътувала съм многократно света. Навсякъде съм имала и имам приятели, почитатели. Имала съм и успехи, и провали. Избрах песента на Едит Пиаф “За нищо не съжалявам” и я посветих на Константин Павлов и на жената до него. Но аз съжалявам. За много неща съжалявам. Ако кажа обратното, значи да излъжа. И така, предполагам, е с всеки човек.
- Какво искахте да разкажете със спектаклите “Два свята”, “Орисия”, “Готови ли сте”?
- Нищо. Обичам фолклора, обичам танца. Забавлявам се. Радвам се на хората, когато ги видя весели, доволни или дори разплакани. Радвам се, че можах да докажа, че и във фолклора има бъдеще. Фолклорът като музика, песен и танц е безценен, неостаряващ. Трябва да направим всичко възможно да го запазим в различните му форми - най-вече автентичния.
- Какво кара младите хора от екипа ви да бъдат стриктни?
- Сигурно аз. Не разрешавам непочтено отношение към работата. Винаги може повече. Старая се да им осигуря добро възнаграждение, да усещат справедливо отношение към всички, уважение към труда им и да знаят, че техният шеф живее като тях - в добри и лоши времена. Научих ги да работят. Открих и изнесох на сцена не само таланта им, но и гигантския им творчески заряд. 90% от моите момичета и момчета са творци. Благодаря на Бога за гениалността, която е изсипал над децата ни.
- Каква е рецептата да задържиш младите в залата?
- Не знам. Наистина не знам. Не са само парите. През мен минаха десетки младежи. Малко останаха. Достатъчно, за да направим “Забравени”, “Купонът”. Ето сега и “Среща в спомена”. Сега са 40, но може да се направи и с 20 души. В продължение на 2 часа гледах, залепнала на екрана, моноспектакъл на Пина Бош. На Каролин Карлсон. Многотията на сцената понякога е знак на безпомощност. Много известни шоуспектакли не съм изгледала докрай, защото подравнените прави редици могат да ме впечатлят само на военен парад.
- Къде ви посрещат най-топло?
- Навсякъде. Няма място, където да сме играли и хората да са останали безучастни, без значение в България или чужбина.
- Съпоставими ли са успехите на художествената гимнастика и на сегашния ви ансамбъл?
- И да, и не. Участието на публиката ги сближава, прави ги съпоставими. Състезанието ги разделя.
Ако нещо искрено мразя, е състезанието. Особено ако
участват деца
И въпреки това винаги съм се състезавала. Странно, нали?
- В какво се крие успехът?
- В някой храст. Шегувам се, разбира се. Успехът е непрекъсната работа, търсене, падане, вдигане. Успехът? Не го гонете. Просто си вършете работата, която обичате. Той ще ви намери в най-неочаквания момент. Но вие ще сте толкова уморени и ще имате толкова несвършена работа, че едва ли ще му се зарадвате. Успехът за мен е умора. Неистова. Животинска. И вечният въпрос: “А оттук накъде?”
- Липсва ли ви нещо от миналото?
- Много неща. Липсва ми добрината на българина, неговата отзивчивост. Липсва ми вярата, че може да има обществен ред или система на земята, които да направят хората щастливи. Липсват ми усмивките от лицата на хората, нощните разходки, отключените коли и врати на къщите. Липсва ми сигурността. И нека не дрънкат глупости. Не знам чий терор е по-гаден - на Борис, на Червенков, на Живков или на
всички разпищолили
се гащници от
последните 20 г.Съжалявам за здравеопазването, за училището, за прекрасните си учители и преподаватели. Съжалявам за България.
- А за какво не искате да си спомняте?
- За много неща. Да е живот и здраве и ако е рекъл Бог, някога може би ще напиша нещо по този въпрос, защото леля Ванга го поиска. И защото някои хора набързо заметоха всичко под леглото и си сътвориха нов живот.
- Какво ви отнеха годините в художествената гимнастика?
- За нищо не съжалявам. Обичах и се радвах на работата си. Нищо не ми е отнела нито залата, нито тежките тренировки. Стараех се същото да бъде и за децата.
Когато някоя от тях казва, че се е разболяла заради мен, нека да ме погледне в очите.
- Как ще коментирате обвиненията към вас в присвояване на пари от БНТ?
- Кой ме обвинява? Ако на някого много му се иска да хвърли кал по Нешка Робева, то би трябвало да знае, че нито е първият, нито ще е последният. Зависи кой му плаща и кого съм настъпила в последно време по мазола. Някои народни доброжелатели почти бяха удавили Политбюро на БКП през 1989 г. със същите сълзи на отчаяние. “Вижте я тая - взела 100 000 лв., а горкият народ...” Това бяха наградите ми за 10 г. за над 200 медала и 14% отгоре данък.
Ако обаче някой иска да поразбере това-онова за фактурите за закупени билети от “Топлофикация” или одитния доклад на БНТ, може да се поразрови и все пак елементарно да включи мисълта си за това, за което е предназначена. Готова съм да му съдействам. Нямам желания нито да се оправдавам, нито надълго и нашироко да обяснявам. Но има нещо, което и без особен интелект, но с малко почтеност, може да се сметне. В “Нешанъларт” за периода IХ. 2008 г. - ХII. 2009 г. са влезли 516 хил. лв. Държавата веднага си е прибрала 86 000 лв. ДДС. По договор 176 000 лв. бяха предназначени за бенда и са изплатени до стотинка. Той се състоеше от 11 души и срещу тази сума освен участието им по времето на цялото предаване имаше задължението сам да осигури инструментите си, да плати за аранжименти.
Останалите 254 000 лв. са изразходвани за заплати на 40 танцьори, за костюми, обучение, постановъчни и т.н. За същия период на танцьорите са изплатени 340 879 лв. за заплати. Искам да отбележа, че за да можем да отговорим на изискванията на БНТ, съкратихме максимално концертите из страната, работеше се без почивен ден - по 8-10 часа.
Нашите програми се въртяха по-дълго, без да се плащат допълнително авторски възнаграждения. В последните месеци, когато бюджетът на БНТ бе намален драстично, ние останахме и продължихме да работим абсолютно по същия начин.
Хонорари се изплащаха само и директно на танцьорите, и то по
мое настояване
И сега няма случай да сме отказали на БНТ каквато и да е изява без никакво заплащане. Както ще го правим и за в бъдеще. Не мога да отговоря на “драматичния” писък на жълтото вестникарско съсловие да върна парите, защото не съм ги взела, но мога и ще предоставя всички мои авторски права на БНТ абсолютно безвъзмездно.
- Как си обяснявате противоречието между тези обвинения и вашите твърдения, че сте докарали на художествената гимнастика около един милион долара?
- Не твърдя. Това е истината! От 1992 до 1996 г. имахме прекрасни спонсори от Япония. Приблизително
милион долара
влязоха в българската художествена гимнастика
Българската федерация по художествена гимнастика изгуби част от тях с фалита на “Земеделска банка”, ако не се лъжа. “Левски” също изгуби. Един юнак - нашумял борец срещу корупцията, се опита да ни измами и ограби. Не успя. Парите бяха на клуб по художествена гимнастика “Левски”. Аз съм президент и представлявам клуба, но решенията винаги се вземат от Управителния съвет. Една млада журналистка направи твърде услужлив коментар по този повод. Съжалявам, че в състояние на афект я нарекох “пикла”. Макар и чрез жълтата преса младата дама, безспорно поредната платена боркиня за справедливост, ме обвинява в присвояване. Ако тя има данни за това, че Нешка Робева е присвоила макар и стотинка клубна или държавна пара, нека ме уведоми, аз сама ще сезирам прокуратурата. Ако прави просто приятелска услуга на някого, нека си остане за нейна сметка.
Не чета клюките и клеветите в жълтата преса, със сегашния си коментар направих изключение. Мисля, че хората ме познават и ми вярват. Ако е така - добре. Ако не, какво мога да направя?
- Коя е най-голямата обида, която сте понесли?
- Хубавото ми е, че ги забравям. А не бяха малко.
- Имате ли верни приятели?
- Да, малко, но истински. “Приятел си ми - казва народът, но не съм те видял на власт и с пари.”
- От чии думи боли най-много - от хорските или от тези на близките?
- От близките, разбира се.
- Прощавате ли?
- Както казах по-горе, прощавам и забравям. Има някои неща, които не мога да забравя, но ще излъжа. Приятели често ми припомнят случки с някого и ме питат: “Забрави ли?” Забравих. И това е най-хубавото.
- Какво не прощавате?
- Предателство от приятел. Много пъти съм била предавана и съм простила, въпреки че не би трябвало.
- Защо се поддадохте на амбицията да станете кандидат за кмет? 
- Нямах амбиция. Ако имах, щях да стана. Исках, разбира се, но не на всяка цена. А цената за мен бе неприемлива. Не съм горделив човек, но държа на някои неща, които властимащите ненавиждат. Това доста затруднява живота ми.
- Искате ли да сте политик?
- Аз, искам или не искам, непрекъснато участвам в политиката, но да я превърна в професия - не. Точно защото участвам сериозно, не мога да получавам пари за това.
- Вярваща ли сте?
- Да. И след всичко, което знам и съм преживяла, не мога да не бъда. Вярата е дар от Бога. Израснах и живях с атеисти, но добри и честни хора.
- Кое ви прави силна?
- Силите всеки ден ме напускат.
След всяка премиера съм болна,
след последната - доста сериозно. Ако съвсем искрено споделя кое ми дава сили, ще стана за подигравка.
- За какво мечтаете?
- Ето, това наистина е закачка. Баба ти (сиреч аз), се размечтала и мечтае например за какво? Не, нямам мечти. Би било нахално. Много ми се иска да мога да поработя още малко. Имам идеи. На тези години всичко е Божа работа.
- Какво си спомняте от детството си за Коледа?
- Народът винаги е празнувал, зачитал е традицията. Спомням си Коледа. Чакахме с нетърпение колет от леля. И в най-бедните години намираше с какво да ни зарадва. Ходехме като коледари в Русе. Пеехме от врата на врата и всеки беше заделил по нещо за децата. Обичам Коледа. Семействата се събират. Приготовлението на масата създава уют. Впрочем аз почти винаги съм болна, всички ме жалят, освобождават ме от всякаква работа и аз лежа и само им се радвам.