Българското вино по странна аналогия прилича на играта на Григор Димитров в тениса. Върховни постижения, но липса на постоянство във времето. Изглежда, националният характер не е способен на дълготрайни еднообразни усилия. Бързо ни омръзва. И в политиката ни омръзват онези цели, които изискват дълготрайни усилия от всички заедно. Обикновено започваме с врява и крамоли, а резултатът е криволичене, като в кален коларски път. Или суматоха и араламбене, както би казал нашият национален писател Радичков. А даже и виното ни би могло да бъде на световно вино, стига да сме постоянни. Чудя се защо има българско име Стоян, тоест Константин, като сме толкова непостоянен народ. Изглежда сме народ на “промяната”. Постоянната промяна, при която боксуваме на едно и също място — блатото на Андрешко.

*От фейсбук!