Всъщност, след определена възраст, никой не би повярвал, че някой старец е бил някога дете. И на други хора, особено младите, им се струва, че това е невъзможно. Но е!
Всеки е бил дете, дори и аз бях, веднъж, макар и отдавна.
До древната къща на моето детство, в Комощица, Ломско, там където беше отраснал баща ми, растеше една стара топола, на чийто връх виеха гнездо семейство щъркели. Удивителни птици, те със своите червени клюнове тракаха към небето всяка сутрин молитви и изпращаха неразгадаемите си послания към безкрайното небе, което беше тяхната истинска държава. Когато лятото отиваше към края си, вече получили важни инструкции, в потъмнялата късна синева излитаха порасналите техни щъркелчета на далечен път към изворите на река Замбези или към устието на реката Нил. Ние знаехме, че те отиват към “топлите страни”. Всички деца от загасващото лято, преди отново да се върнем в училището, мечтаехме някой ден да пътуваме до там, накъдето отлитаха щъркелите с някой приказен параход. Там живееха жирафите, лъвовете и гигантските слонове, които бяхме виждали само в Зоологическата Градина. Един ден реших да се кача на тополата и да разгледам какво има в гнездото. Исках да проумея тайната на тракането с клюнове или може би да зърна как изглежда някое новоизлюпено щъркелче, в сравнение с младите ‘’бибета” на гъските, които вече бях виждал на село. Баща ми незабавно ме свали от дървото и ми обясни кротко, че щъркелите могат да ме прободат с острите си клюнове, защитавайки малките си, а аз можех да падна от високото и дори да умра.
Не исках да умра толкова млад и временно се отказах от моето изследване на небесните птици.
Постепенно пораствах и проумявах, че от нашата страна България никой не може да пътува навън, нито да прехвръкне или да отплува с парахода в топлите и даже в студените далечни морета, без специално разрешение. Нито даже да трака с клюн неща, неодобрени от властите. На пода на нашия тогавашен дом често разгъвах стара географска карта на баща ми, издадена от предвоенно параходно дружество, и с детски ентусиазъм разглеждах океаните и континентите. Върху тях на картата беше разположен гигантски образ на параход с името “Куин Мери”, с покана за пътешествия и каюти, накъдето, обаче вече никой нямаше шанс да пътува. Така полека-лека изтля и се загуби в софийските мъгливи вечери мечтата ми за далечни пътешествия. На баща ми не разрешиха да замине на работа като ветеринарен лекар в една африканска държава наречена Дахомей. Счетоха, че безпартиен кандидат за работа извън Родината, не е достоен за такава чест. Малко преди това, той почти подари прекрасната дядова къща с дълбокия двор, с герана отпред и с насадените от него овошки, на свои роднини от селото, млади хора с малки деца, които нямаха свой дом. След две-три години баща ми загина на една бригада, в далечен провинциален град, полагайки безплатен труд на задължителен ленински съботник. Неграмотни и безмислени хора го затрупаха и смазаха с железобетонни стълбове по невнимание.
Старата къща на село с чердака и плочника в двора беше премахната от новите стопани, а тополата заедно с гнездото отсечена. На тяхно място се издигна една от онези селски къщи строени по социалистическо време от червени тухли, с необитаем втори етаж, където понякога се отглеждаха копринени буби. Тези къщи никога не успяха да достигнат дотам, че да бъдат измазани. Дворът след време обрасна с бъз, див орех и дудове, а хората живеещи в нея внезапно престанаха да бъдат млади. Някои умряха преждевременно от непосилен труд в ТКЗС-то или по “националните обекти”. Аз, преживях всички тегоби на млад лекар и своите битки с властта, с която никога не се харесахме. А после обречено се отправих да следвам съдбата си по света. Завърнах се 32 години по-късно от далечни страни, докъдето не се пътува с параходи, а с пътнически самолети и където никога не са кацвали щъркели.
В един прашен летен ден реших да посетя това място. Там някога в своето детство съм бил щастлив, така е устроен човекът, че се завръща винаги или на местопрестъплението или там, където някога е бил обичан.
Желязната, боядисана в зелено врата на двора беше килната напред и на нея висеше ръждясал катинар. Оградата беше разкривена, обрасла до неузнаваемост с храсти. Тухлената сграда едва се виждаше от улицата. Къщата беше отдавна напусната и необитаема. Там нямаше никой.
Аз не знам и сега къде са отишли обитателите ѝ, дали са още живи. Не вярвам сенките на моите предци да ме очакват скрити някъде около герана да ги посетя. Там вече няма никого и едва ли някой отново ще живее в тази къща. Веригата и кофата с ледена вода няма да заскърцат, защото няма кой да ги извади със скрипеца.
Жив ще остане само онзи щъркел, застанал на един крак в гнездото на моя спомен, непостижимо красив в някогашното синьо небе, тракащ с червения клюн своята история в паметта на сърцето ми.
Поради което написах и тези слова. Вместо него.