- Освен актьор си и преподавател. Как те възприемат студентите, при положение че те виждат и на екран?
- Нямам представа, аз ги обичам много и им имам пълно доверие. В тази работа доверието е важно. Според мен е добре преподавателят да бъде действащ човек, защото театърът е изкуство, което живее на високи обороти, много е динамично.
Най-добре е студентите да получават информация директно от фронта. Всичко, на което ги уча, е благодарение на опита ми като актьор. Участвал съм в около 40 различни постановки в театъра и в повечето от тях съм бил в главна роля, снимал съм в киното, в сериали, при едни от най-добрите режисьори в България. Просто споделям опита си със студентите ми.
- Кой е първият съвет, който получават от теб?
- Че тази професия е много жестока и трудна. Нищо не им гарантира заетостта, когато завършат. Те трябва да свикнат с това.
Конкуренцията
е огромна,
тази професия се развива много. Истината е, че само около 30% от всички актьори, които завършват, си намират работа.
- А какво е нужно, за да си конкурентен?
- Разбира се,изискват се много качества. Но преди всичко трябва да си добре подготвен и достатъчно търпелив да устоиш на несгодите, които са от всякакво естество в тази професия, а и доза късмет не е излишна, но за мен най-важното, което трябва да притежаваш си остава таланта. Нужни са много инвестиции- финансови, творчески и житейски, и нищо не ти гарантира, че ще успееш да си ги възстановиш. Аз съм работил в най-тежките години за театъра и артистите като цяло, а именно 90-те.
Тогава имаше политически и икономически кризи и
съм работил за
 месечна заплата от $7
в Плевенския театър. Аз и моите колеги устояхме на тези трудни моменти, защото обичаме театъра. В момента той е единственият жив истински организъм, който работи по правилата, по които се работи и в света. Мога да кажа, без абсолютно никакви угризения, че театърът ни е на световно ниво.
Наскоро се върнахме от Петербург, където е меката на театъра, и представлението, което изиграхме, спечели награда за най-добър спектакъл, а жена ми Анастасия Лютова спечели награда за главна женска роля.
Хората бяха впечатление от нашето актьорско изкуство.
Ще прозвучи може би малко самохвално, но те казаха: "Ние искаме младите ни актьори да играят като вас на сцената, да говорят по начина, по който говорите." Театърът ни се котира по света, това е, защото е от малкото сектори, които не затихнаха през трудните години.
Ние като по-малка страна вземаме най-доброто от западни и източни култури и се развиваме.
- Като човек, който е играл и на сцена, и на малкия екран, можеш ли да определиш къде е по-трудно да се играе?
- Бих могъл да се измъкна от въпроса, като кажа, че за добрия актьор няма значение, но честно казано, в театъра е по-трудно.
В театъра самият процес е много по-дълъг и това, което трябва да се постигне, е много по-далече.
Много по-отдалечен си от зрителя и трябва с по-ярки средства да въздействаш по същия начин, по който въздейства едно добро кино. Условността в театъра е много по-голяма и едновременното й поддържане, както и на някакво автентично чувство, което трябва да бъде предизвикано у зрителя, е наистина трудно. Енергията, с която се играе на сцена, е по-голяма и е по-уморително като цяло.
Налага се да репетираш от сутрин до вечер,
парите не са достатъчно в сравнение с телевизията или киното, но това е чиста любов.
Театърът е моят живот и съдба, играя от любов. На мен лично ми е дал всичко - приятелите ми, обичта. Всичко, което съм, го дължа на театъра.
- Случвало ли ти се е да навлезеш дотолкова в някой персонаж, че да не можеш да се откъснеш от него?
- Случвало ми се е. Много трудно излязох от персонажа на Катурян Катурян в "Пухеният" на Мартин Макдона, представлението на Явор Гърдев, което играем в Театър 199. Историята е за един писател, разследван от органите на една утопична тоталитарна държава. Тази доста мрачна и иронична в същото време постановка повлия много на психиката ми. Начинът на игра изискваше отказ от всякакви шмекерувания и обезопасителни колани от гледна точка на актьорството, тръгнах съвсем на чисто и до такава степен потънах, че и досега не съм сигурен дали успях напълно да се откъсна. Тази постановка е толкова документално-автентична, че не можеш да разбереш
къде свършва актьорът
и къде започва
персонажът
Катурян до такава степен ме обзе отвътре, че от мен самия не остана много по време на постановката. Костваше ми много сили, за да се завърна, така да се каже.
- Използваш ли "трикове", за да се настроиш за дадена роля?
- Аз съм професионален актьор. Тази професия си има правила и методологии. Сега се опитваме в академията да вкараме обучение за киноактьори, защото това е специфична дисциплина.
Актьорското майсторство за кино е много различно от това за театъра, има си тънкости, които трябва да се овладеят. Това е все едно да си лекоатлет. Всички са атлети, но единият се специализира за спринт на 100 м, а другият става маратонец. Същото е и при актьорите - някои са по-добри в киното, други в театъра. А има и такива, които са десетобойци - те са много добри във всички дисциплини.
Има и нещо, което се нарича и фотогеничност, просто някои лица са много подходящи за снимане, а други - не.
- Какво ти е мнението за сериала "Седем часа разлика"
- Това е доста амбициозен проект. Умирам да работя в проекти, които си слагат много висока летва, защото ми се е случвало да участвам и в такива с немного високи летви.
Това е сложен филм, с различни локации и много актьори. Трудно е да удържиш линията на персонажа и да бъде интересно.
Особено в моя случай, персонажът не влияе директно на основната линия, но трябва да си наясно кой си ти, откъде идваш и накъде отиваш, както и какви са ти взаимоотношенията с останалите персонажи. И по-малките роли си имат своето предизвикателство.
Когато си в главна роля, до известна степен сюжетът те носи
Докато при поддържащата роля трябва да си достатъчно плътен и заразителен, за да може хората да чакат появата на твоя персонаж.
- Импровизирал ли си в сцени с Гончев?
- Разбира се. Импровизирал съм по-скоро с подхода към различните ситуации, в които моят герой попада. Винаги се опитвам да погледна на ситуацията не от баналната  страна, нито да реагирам по очаквания начин, а да намеря най-отворените за тълкования реакции. Това си е част от актьорската интерпретация, но, разбира се, стават и гафове. Времето за снимане ни е доста разпределено и не можем да си позволим да не си знаем текста или да се разконцентрираме.
Стараем се да заснемаме по 15 полезни минути на ден, а в киното средно се заснемат по 4-5 минути от сериала за същото време. Работим под пълна пара и каквито и гафове да се случат, те минават и заминават. Наскоро се смяхме на нещо, но забравих. Аз имам много услужлива актьорска памет - бързо зачиствам старото и влизам в новото. Сега ако ме накараш да кажа реплика от пиеса, няма да мога, но като стъпя на сцената, текстът ми идва веднага. Да чукна на дърво, не си спомням да ми се е случвало да си забравя текста.
- А гафовете в театъра не са ли донякъде по-труднообратими?
- Да, така е. На сцената имам отвратителния навик да слушам какво говорят колегите, а не да чакам да си свършат репликата и да дойде моят ред и най-трудно устоявам, когато се получи словесен гаф. Има сцени, в които трябва да си сериозен до смърт и в същия момент този до теб изцепва някоя глупост, зрителите не знаят, че това не е от текста, но ти трябва да устоиш на глупостта. Коства ми доста усилия. В театъра няма втори дубъл, ти си пред хората и те виждат всичко, което се случва.
Сгафиш ли, замазваш нещата и играеш
2 пъти по-нахално
Не може да спреш и да кажеш: "Извинете, тук сгреших, може ли да се върна и да се поправя?"
- От малък ли се интересуваш от театър и кино?
- Някъде в 8 - 9-и клас се случи кардинална промяна. Занимавах се с футбол, но знаех, че с него няма да продължа, въпреки че бях доста талантлив футболист. Математиката ми вървеше и имах амбиции в тази област, завършил съм строителен техникум.
Но един ден отидох в Младежкия театър в Стара Загора и до такава степен ме зарази идеята за този друг живот, който съществува, че и до днес не мога да, а и не искам да изляза. Светът на изкуството е свят без граници, нито времеви, нито географски.
Хората там ми се сториха много интересни, впечатли ме също и това, че имаше много момичета. Около мен дотогава имаше повече момчета - в отбора по футбол и в класа ми имаше малко момичета.
Някак естествено си стана преориентирането. Точната наука ме научи да проявявам усет и точност към детайла. Необходимо е да имаш вкус към детайла и дисциплина, за да практикуваш тази професия. А на нас много ни липсва, ние сме малко по-ларж, южни хора сме си.
- Играл ли си в чужди продукции?
- Играя главната роля в един канадски филм, казва се "Нашите лични животи".
Филмът обиколи
40 фестивала
и беше показан на "София филм фест 2007 г.". Играя заедно с жена си - Анастасия Лютова. Бяхме поканени директно от канадския режисьор Дени Коте. След този филм водехме разговори да се включа в друг филм, но аз тогава точно се премествах от Варна в София и се разминаха нещата.
- Има ли роля, която никога не би изиграл?
- Аз съм актьор и съм жаден за нови превъплъщения. Това може би ми е в природата. Бих се опитал да вляза във всякакъв образ. Отказвал съм роли за сюжети, които не ме вълнуват особено. Понякога съм отказвал и от отговорност, защото съм преценил, че няма да имам достатъчно време. Не мога да работя много неща едновременно, въпреки че напоследък доста ми се натовари програмата.
- Остава ли ти време за семейството?
- Не толкова, колкото бих искал. Имам 2 деца, за които ми се иска да имам повече време. Синът ми Дамян, от първия ми брак, живее в Плевен с майка си, учи пиано в Плевенското музикално училище и сега го избраха от там да дойде в София на конкурс за млади пианисти. Дъщеря ми
Калина е на 3 г.
и въобще не иска да
ходи на детска градина
и не знам какво ще я правим. И двамата съм ги водил на театър, за да видят с какво се занимавам. За мен те са най-артистичните същества на цялата планета, но не се знае още какъв път ще поемат.
- А гледат ли те по телевизията?
- Калина непрекъснато се опитва да имитира всички около себе си и е доста забавна. Малката ме разпознава на екрана, но не си пада по сериали, обича Бейби тв. И сега се налага да вземаме още телевизори, защото не стигат.
- Какво обичаш да правиш през свободното си време?
- Обичам да чета книги. Това ме намества духовно. Както и да съм с децата си. Това са ми двата най-велики момента. За друго не ми остава време. Нямам почивен ден, рядко имам и почивен час, но не се оплаквам. Живея живот, който ми харесва, и това е голям благодат за мен. Не искам да звуча претенциозно, но обичам работата си.
- Правил ли си романтични изненади?
- Правил съм. Май ще се окаже, че съм романтик. Не съм правил безумни клишета, като вечеря на свещи, това са тъпотии. Не знам дали някой се хваща на тази въдица, но сигурно има и такива.
Аз обичам жената,
с която живея,
и се опитвам тя да го усеща и знае и това е най-романтичното нещо. Аз също усещам любовта й непрекъснато и това ме вдъхновява и укрепва. Нямам нужда от нищо повече.
- Като преподавател имаш поглед над по-младите актьори в България. Какви са ти впечатленията?
- Мисля, че идва едно много талантливо и умно младо поколение актьори. Аз гледам с надежда на тяхното присъствие в театъра и киното. За щастие те успяха да устоят на всички кризи, които минаха през нашето общество, и да се изградят като личности въпреки това нещо. Самият факт, че се занимават с театър в тези тежки за тази професия години, значи, че те гледат много по-напред. Това няма как да не респектира.
- Взаимоотношенията между хората в актьорските среди по-различни ли са, отколкото извън тях?
- Не знам какви са отношенията извън тези среди. Имам наблюдения над другите среди като актьор, защото аз се зареждам чрез наблюдението, но много рядко ми се случва да общувам с различни хора. Аз водя доста затворен живот. Доста често сменях средата, в която живея , и някои приятелства устояват с времето и на тях разчитам.
- Приличате ли си по нещо с твоя персонаж в сериала "Седем часа разлика" Гончев?
- Ами да, и двамата сме холерици, т.е. и двамата сме хора, които като се захванат с нещо, докато не го докарат до успешен край, не се отказват. Мисля, че тук свършват приликите. Различаваме се по това, че той е с юридическо образование, а аз с артистично и не го казвам случайно. Това показва, че нагласата и мирогледът ни към живота са изцяло различни. Аз го заобичах този човек, разбирам го и знам как би реагирал във всяка ситуация. Познавам душата му, знам за какво мечтае, от какво се страхува. Опознах го отвътре, така да се каже.
- Какво да очакваме от Гончев занапред?
- Образът тепърва ще се развива и ще навлезе по-сериозно в сериала. В сюжета са заложени доста изненади.