Как Макрон и Льо Пен си размениха местата, а социалистите се споминаха

Първият тур от президентските избори във Франция показа, че политическите технологии там са на много високо ниво. Електоратът е преобладаващо ляв, но на балотаж отиват умерено десен политик срещу крайнодесен – пак Еманюел Макрон срещу Марин Льо Пен, както беше и през 2017 г.

Друг парадокс - френският електорат е дори по-евроскептичен от английския, но предполагаемият победител (Макрон) ще е най-големият радетел за евроинтеграцията сред всички сериозни европейски лидери. Това вече е висш пилотаж!

Трети парадокс - кандидатката на Социалистическата партия се класира десета с едва 1,74 на сто от вота. А само преди 10 г. тази партия можеше да вземе случайна цветарка от улицата и тя пак щеше да получи поне 20 на сто на първия тур. А на втория спокойно можеше да спечели. А сега – пуф! – и няма такава партия! Изчезна, сложи си шапка невидимка!

У нас БСП се опитва да изчезне безследно от десетилетия, но все не ѝ се удава – не съвсем, не съвсем. Ако се поучи от френския опит, ще успее съвсем.

След първия тур Еманюел Макрон води на Марин Льо Пен с 27,60 и 23,41% от вота. През 2017 г. пак двамата бяха на балотаж и на първия тур и разликата беше даже по-малка. На втория обаче разликата стигна 33 процента и Макрон излезе победител на бял кон и с лавров венец. В следващите 2-3 месеца рейтингът му удари 70 пункта. Но в момента на своята върхова популярност той все още минаваше за ляв, социалист от третия вид, роден от самото нутро на соцпартията и неин бивш министър.

Уви,

щом се зае

да управлява,

дясната му

същност лъсна

Рейтингът му бързо се срина под 30. Едва войната в Украйна му даде възможност да блесне като миротворец и да натрупа малко точки. Сега, между двата тура, му е останал още един силен коз – да последва британския премиер Борис Джонсън и да кацне в Киев. Там ще си направи няколко селфита със Зеленски, ще обещае пълна подкрепа и ще триумфира на изборите след 2 седмици, май.

А може и Льо Пен да му мине път. По принцип търговско-политическата марка “Льо Пен” бе създадена, за да обира антисистемния полуфашистки вот на първия тур и после гарантирано да губи на балотажа, където по принцип печелят по-умерените. Такъв беше и баща ѝ, така бе и тя, но напоследък взе да се видоизменя. Тя смени името на партията си от “Национален фронт” на “Национален сбор”, за да звучи по-обединително и доброжелателно.

Паралелно с това засили флирта си с работническата класа. Например обеща да върне данъка върху богатството, който Макрон премахна. Предложи ДДС върху газа, бензина и електричеството да падне от 20 на 5%. Освен това обеща по-щадящ за сините якички вариант на пенсионна реформа. Всичко, което социалистите бяха захвърлили на паважа, тя се наведе и го събра като грижлива стопанка, издуха го от праха и си го закачи на знамето.

Човек дори

започва да се

чуди защо

Льо Пен минава

за крайно

дясна,

когато по парично-данъчните въпроси Льо Пен определено е по-лява от другаря Макрон. Но както е известно, тя е евроскептик, антиглобалист и консерватор, който иска да спре неудържимия приток на мигранти от Африка и Близкия изток. Предложи и закон, който да намали със 75 на сто роднинската миграция и освен това въвежда понятието “национален приоритет”. Това ще рече, че ако си чист французин, имаш предимство пред чужденците при постъпването на служба. Законът ѝ бе отхвърлен в парламента, но ако стане президент, тя ще го предложи на референдум. Тогава може да лъсне, че Франция не е с чак така широко отворени обятия към света.

За “левите брахмини”, както ги нарича знаменитият ляв икономист Тома Пикети, това би било направо хуманитарна катастрофа, апокалипсис и геноцид. Но за бившия ляв електорат, който вече клони надясно, това е прекрасно. В книгата си “Капитализъм и идеология” Пикети показва с убедителни статистики как френските социалдемократи постепенно губят т. нар. сини якички, но затова пък печелят позиции сред висшистите.

Ето една графика от тази чудесна книга. От графиката личи, че докато на парламентарните избори през 1956 г. за социалистите (в червено) са гласували 57 на сто от избирателите с начално образование, които са били 72 на сто от целия електорат, то на изборите през 2012 г. тази категория се е свила до 18 на сто, а от тях 47 на сто са предпочели социалистите. И обратното – през 1956 г. за левицата са гласували 37 на сто от висшистите, но те са били едва 5 на сто от електората, докато в наше време те вече са 26 на сто, но от тях цели 58 на сто са гласували за левицата.

И ето какво стана през 2017 г. Тогавашният френски президент и лидер на социалистите

Франсоа Оланд

съвсем

умишлено съсипа

партията си

Червената колонка тръгна към Льо Пен, а синята – към чисто новата партия на Еманюел Макрон. Това определено бе заговор на левия елит срещу левия електорат. Продадоха го като стадо овце. Дори БСП не успя така ефектно да се отърве от електората си, а го протака вече над 30 г.

Така соцпартията във Франция рухна. Движението на Макрон отнесе със себе си цялата “брахминска” левица, т.е. образованите социалисти, а долните касти започнаха да си търсят друг лидер и партия.

И ако през миналия век виртуалната разделителна линия между ляво и дясно минаваше между най-богатите 10 процента и останалите 90 по-бедни, то през 21-и век “брахмините” я завъртяха така, че да минава между “нативисти” (т. е такива като Льо Пен) и “прогресивисти” – т.е. просветените привърженици на глобализма, толерантността, джендърния релативизъм.

За социалдемокрацията това вещаеше катастрофа и катастрофата се случи. Но това се превърна и в катастрофа за демокрацията.

Защо ли? Първо, защото засега демокрацията, т.е. участието на целия народ във властта, е възможна само в рамките на националната държава. Още не е измислено такова участие на народа във властта, което да се случва на глобално ниво. Няма такава демократична институция. Това е

запазената

територия на

свърхелитите

и затова всеки, който работи за глобализацията, работи за тях, а не за останалите 99 на сто.

И второ, защото на национално ниво хората на наемния труд са в ужас от мигрантските вълни. Свръхпредлагането на нискоквалифициран труд създава безработица и натиска надолу заплатите, отнема от социалните фондове, влошава условията в по-бедните квартали. На глобално ниво миграцията изглежда като много хуманитарен процес, но вътре в нациите картината е съвсем друга. Насърчавайки миграцията, социалдемократите сами отрязаха клона, на който седят. Във Франция те вече тупнаха.

Ако БСП претендира за стогодишна история, то френската претендира за над 150 г. И ето какво се случи – пуф и изчезна, защото сама реши да стана излишна и сама отгледа човека, който да я погребе – Еманюел Макрон.