В Музея на кича една четвърт бе посветена на ликовете на диктатора и жена му

По наше сведение румънките са жени горди, потайни и мълчаливи. И въобще не контактуват на чужди езици. За да ги опознаеш по-отблизо, трябва да изучиш сладката им реч омайна и чак тогава да се заемеш с разбулване на тайни. С такава коварна мисъл аз и още някои дружелюбни състуденти създадохме малък полиглотски клуб за изящна румънска словесност. Малко преди отново да замина из просторната страна оттатък Дунава. И така на Дунав мост 1 (още нямаше 2) се явих със забележителен речников фонд: тръпнех да седна в някой "Скарул де бирещи" (нашата "Скара-бира", глумата ни за име на клуба), знаех и ракия по тяхному – "цуйка", готов бях и с мерки срещу махмурлук чрез "апа (вода) минерала". А на устата ми се къдреше фолкмотив от рода на: "Мъй, мъй, мъй, драгостъй, фани ма за... (пардон) за онуй!"

Много си я обичам Румъния! Дълги години просветени съграждани се чудеха на упоритата ми, чак

магарешка любов към страната на Дракула и Карпатите

Може би защото преди да падне Чаушеску биваха смутени и потресени от просещите дечица край "влаковете на дружбата" за СССР или под стъклата на автобусите за екскурзии... Не вярваха на очите си от кънтящата пустош в хранителните им магазини. От липсата на елементарен срам на комунистическата власт. Примерно в месарницата – предлагат се само пилешки крака (това с ноктите и люспите) и главите (с гребени и клюнове), че другото отивало за износ. И още болки и срам от диктатура и мизерия. За тази хладна дистанция може би са допринасяли диаметралните разлики в двата ни езика, въпреки че 10% от румънския речников фонд е с български корен? Лоши спомени от съседски войни в миналото, тъпа патриотична гордост и надменност? И просто са минавали транзит през тази огромна прекрасна земя и подминавали?

Но аз съм бил на могъщите Карпати, по тяхното красиво Черноморие – Литоралия, и перлата още от Древен Рим - град Констанца. Пътувал съм край Дунав с велосипед, а в Патриаршията в Букурещ съм се покланял пред техния върховен светец – българина от Русенско св. Димитър Басарбовски. Стоял съм с приятели пред руините на Българското училище в Букурещ, където са другарували Ботев и Левски, възрожденската печатничка на Любен Каравелов в Солаковия хан. Да не говорим за паметника на Ботев в Букурещ, хъшовските места из Гюргево, Браила, Крайова, общата ни история от векове.

Още стъпил-нестъпил на румънска земя, веднага си закупих тяхната газета "Културулуй" и я скрих до сърцето. И през дългите километри на воаяжа този журнал с вести ме окриляше сериозно: единствената, но пък огромна културна илюстрация на първа страница бе

ликът на божествения Николае

Позната до втръсване и честа нагледна агитация в макс размер по улици, площади, пътища: "Румъния – Чаушеску – Мир!". Или нещо подходящо и гръмко за комунизма, който бе прегазил и съседите ни от север.

Ей, пусти румънки, много обичаха нашите сапуни в ония мрачни времена. Каква ти рубла, тоалетният сапун бе конвертируемата единица! Прагът на приличието се прекрачваше само в името на уханен вносен сапун. Тръгнеш на разходка и в пазарското торбе ръгнеш един-два. Влезеш в музей или културна забележителност - пак със сапун. Седнеш да гаврътнеш една в бирария "Карулко бере" (Каручка с бира) в Букурещ - в дясната ръка халбата, а в лявата стискаш два-три увити в пликче (за всеки случай!). Идеш на сладкарница (ох, какви сладки сладкиши имат румънците), наред с ароматите на ванилия и карамфил от торбите на нашенци обилно ухаят и се смесват с други есенциите на българския тоалетен сапун. "Арома" – България!

Реклама на мястото на продажба

– парекселанс.

Чак към края на пътуването разбрах защо румънките са тъй загадъчно мълчаливи. Богоподобният Чаушеску им зачесал закон, според който а обелиш дума с чужденец, а - дранголник! Какво ли се чудя?! На един от жепе воаяжите до Бая Маре, окръг Марамуреш през лятото на 1972 г. любезните домакини ни чакат с автомобила си "Дачия" на гарата. Пристигаме у тях, но не разтоварваме багажа, а излизаме на разходка из приятен град, близнак на нашия Добрич. Вече по тъмно, откъм задната страна на партерния апартамент скришно прехвърляме куфарите през балкона. Забранено е да се посрещат гости чужденци, така наредил Чаушеску! Иначе може да си имаме проблеми с тайната милиция "Секуритате".

Едно нощно преминаване през Румъния с микробус ще помня, докато съм жив.

Носехме си палатки, храна, всичко

Можехме да преспим някъде край пътя, а на другата сутрин... да продължим по гащи и капли към Унгария.

Затова пихме по едно-две кафета във Видин, на ферибота до Калафат и... газ до ламарините.

В тази нощ от лятото на 1988-а разбрах, че митичният Дракула е карал велосипед. Другарят Чаушеску в десет вечерта духна електриката из цяло Румънско и го сложи да спи. Събота вечер бе и цяло село бе наизлязло на разходка в топлата непрогледна нощ. А и така гениално измислено, че международното скоростно шосе минава през всички паланки. Ела, та гледай и пази на фарове хванати под ръка двойки, заприказвали се лелки, велосипедиращи младежи без никакво светлинно обозначение.

Мрак не, ами преизподня!...

Трима "навигатори" се накачулихме по главата на шофьора и всеки крещеше: внимавай отляво, внимавай отдясно. Докато белята стана!

В снопа на късите светлини напряко на шосето забелязахме труп. Спирачки, мигащи дълги светлини към отсрещните, викове, псувни. Наскачахме, наобиколихме трупа. Мъж, старец... Спряха и отсрещните. А той - точно на средата на платното! Гледаме го, не мърда. Но няма кръв около него. Крещим: "Бързо, в болницата!". Току от портата на някаква къщурка отстрани изплува яка лелка, наведе се над "трупа" и го сбута. Той измуча нещо. Топла пот ме обля. Тогава лелката го гушна под мишница и го повлече към вкъщи. Ходил дядо на кръчма, но не успял да се затътри обратно. Та заспал насред шосето.

На връщане не повторихме грешката и пътувахме през деня. Пак в някакво сбутано село след ожулена табела "Румъния - Чаушеску – Мир" спряхме пред кръчмата. Все съм виждал немотия, но като тази не бях. Стоката се ограничаваше в сините хартиени салфетки, забодени с габари по рафтовете за красота. Джам-джум ни-и-и-що! Само едно вино и вода. Прашно, старо, небоядисвано от Първата световна война.

Ръководителят на групата ни се позавъртя, позавъртя, а на излизане от кръчмата рече: "Абе, тия другари живеят в 14-и век" и се подсмихна. Така е, другарю! И другите се хилеха, а аз мърморех: не се смейте, че и нас това ни чака... С "Лукановата зима" на 1990-а скоро го дочакахме.

Въпреки усложнената "международна обстановка" успях до донеса две нови думи и едно разголено календарче за новата 1989-а. Лексемите бяха: "кефтелуце" (кюфтенце) и "Норок шибукуреи!" (наздраве!), изтръгнати на салфетка от любезна сервитьорка в ресторант на Търну Мъгуреле. Турени бяхме в специална заличка за чужденци.

През май 1989-а попълвах най-важния пропуск в познанията си за Румъния - отдела за съвременна история на Националния музей. Екскурзоводът, спирайки пред стъпалата и колонадата на довоенната Централна поща, ни предупреди: "Сега ще видите Музея на Чаушеску. Много ви моля да не изказвате мнението си на глас. Гледайте, пък после ще приказваме."

Още във фоайето на Националния музей, току срещу вратата, от триметров стенопис ни се усмихваше Другаря. На фон на небе той благосклонно бе посочил кристален свод-арка, която го поставяше в своеобразен ореол. Всяка стъклена плочка от нея бе отлята с герба на страната, която е посетил великият Николае.

След като си закупихме входни билети, някои от нас любезно и твърдо бяха върнати на гардероба да оставят фотоапаратите. А зоркият милиционер, оглеждащ всеки от глава до пети, сподели нещо с колегите си от горните етажи, натискайки комутатора на личната си радиостанция. Сиво масивно стълбище ни отведе на четвъртия етаж, където спряхме пред желязна решетка с още един милиционер. Там изчакахме да се съберем и чак тогава вратата към света на розовите очила тихо ни пропусна.

Изпаднахме в такава пищна еуфория от нарцисизъм, че забравих и да записвам, и да броя залите, през които минавахме. От горе до долу стените на първата, неголяма зала бяха окичени с документални фотоси от дългогодишните външнополитически контакти на президента. В средата на пространството в няколко стъклени витрини бяха изложени политическите трудове на Гения от Карпатите в преводни варианти на доста езици. Малката стеничка до вратата пък бе използвана за модерно електрическо табло с картата на света. На кратки интервали от Букурещ по въздушна линия започваше да трепка и се разливаше радиално по континентите политическата мисъл на Чаушеску. Момичето, което светна таблото, тихо ни придружи до следващата зала. Скоро ловко с един от нашите се мушнаха зад някаква завеса да разменят набързо леи за тоалетен сапун.

Географията на Румъния бе представена тук чрез...

подаръците на

Елена и Николае

от различните региони. "Музей на кича" - така скромничко мога да определя шарената помпозност от портрети на президента и президентшата. Усмихнати върху огромни порцеланови вази, на размисъл сред природата и боите на големи маслени картини, Чаушеску държи реч от огромен стенен килим, а около него като в старинна християнска икона изтъкани по-малки моментчета от житие-битието му на общественик. Другарят прави утринната си разходка из дърворезба, пътува към бъдещето върху челото на макет-локомотив, говори със съпругата си от два съседни килима на стената, приема цветя от трудов колектив върху капака на инкрустиран сандък. Но експонатът, пред който се изкуших да поканя още един от нашите да споделим заедно радостта от видяното, бе макетът на Триумфалната арка, строена през 1922 г. и заради която Букурещ го наричат Малкия Париж. Вместо познатите военни сцени от Първата световна война тук умелата ръка на скулптора бе изваяла барелефчета от

живота и делата

на Другаря!

И най-отгоре, естествено - драгоценният му лик.

Държавническите похождения по света на великата двойка бяха показани в сума ти зали, обединени по континенти. Благосклонно президентът бе показал на народа си даровете от многобройните правителствени посещения зад граница. Сами за себе си много ценни предмети от азиатско, африканско, северно изкуство, но събрани в едно - отново кич. Тук гигантоманията на международния ловджия бе представена най-добре в подаръка от Зимбабве - отрязана и препарирана слонска глава с бивни, уши и хобот чак до тавана.

Но последната зала бе върхът на изживяването. В нея се пазеха почетните тоги на академик-инженер-доктор хонорис кауза Николае Чаушеску. Всяка една - в стъклена витрина с локално осветление, а до нея и почетната грамота от съответния университет. Преброих шестнайсет. В тази зала научих, че и Елена е академичка. А във витрините в средата на залата бяха наредени ордените и медалите на президента на Румъния.

Като излязохме пак навън, погледнах отново сградата на Националния музей до Централната поща. Пресмятайки на око, установих, че една четвърт от него е отредена за драгоценните ликове на Елена и Николае. И това ако не е величие на духа", здраве му кажи!

След няколко месеца, по време на румънската Кървава Коледа през 1989-а носителите на този култов разкош и мизерия бяха разстреляни публично. С бърз полеви съд от гневните си "забранени" сънародници.

Затова пихме по едно-две кафета във Видин, на ферибота до Калафат и... газ до ламарините.
В тази нощ от лятото на 1988-а разбрах, че митичният Дракула е карал велосипед. Другарят Чаушеску в десет вечерта духна електриката из цяло Румънско и го сложи да спи. Събота вечер бе и цяло село бе наизлязло на разходка в топлата непрогледна нощ. А и така гениално измислено, че международното скоростно шосе минава през всички паланки. Ела, та гледай и пази на фарове хванати под ръка двойки, заприказвали се лелки, велосипедиращи младежи без никакво светлинно обозначение.
Мрак не, ами преизподня!...
Трима "навигатори" се накачулихме по главата на шофьора и всеки крещеше: внимавай отляво, внимавай отдясно. Докато белята стана!
В снопа на късите светлини напряко на шосето забелязахме труп. Спирачки, мигащи дълги светлини към отсрещните, викове, псувни. Наскачахме, наобиколихме трупа. Мъж, старец... Спряха и отсрещните. А той - точно на средата на платното! Гледаме го, не мърда. Но няма кръв около него. Крещим: "Бързо, в болницата!". Току от портата на някаква къщурка отстрани изплува яка лелка, наведе се над "трупа" и го сбута. Той измуча нещо. Топла пот ме обля. Тогава лелката го гушна под мишница и го повлече към вкъщи. Ходил дядо на кръчма, но не успял да се затътри обратно. Та заспал насред шосето.
На връщане не повторихме грешката и пътувахме през деня. Пак в някакво сбутано село след ожулена табела "Румъния - Чаушеску – Мир" спряхме пред кръчмата. Все съм виждал немотия, но като тази не бях. Стоката се ограничаваше в сините хартиени салфетки, забодени с габари по рафтовете за красота. Джам-джум ни-и-и-що! Само едно вино и вода. Прашно, старо, небоядисвано от Първата световна война.
Ръководителят на групата ни се позавъртя, позавъртя, а на излизане от кръчмата рече: "Абе, тия другари живеят в 14-и век" и се подсмихна. Така е, другарю! И другите се хилеха, а аз мърморех: не се смейте, че и нас това ни чака... С "Лукановата зима" на 1990-а скоро го дочакахме.
Въпреки усложнената "международна обстановка" успях до донеса две нови думи и едно разголено календарче за новата 1989-а. Лексемите бяха: "кефтелуце" (кюфтенце) и "Норок шибукуреи!" (наздраве!), изтръгнати на салфетка от любезна сервитьорка в ресторант на Търну Мъгуреле. Турени бяхме в специална заличка за чужденци.
През май 1989-а попълвах най-важния пропуск в познанията си за Румъния - отдела за съвременна история на Националния музей. Екскурзоводът, спирайки пред стъпалата и колонадата на довоенната Централна поща, ни предупреди: "Сега ще видите Музея на Чаушеску. Много ви моля да не изказвате мнението си на глас. Гледайте, пък после ще приказваме."
Още във фоайето на Националния музей, току срещу вратата, от триметров стенопис ни се усмихваше Другаря. На фон на небе той благосклонно бе посочил кристален свод-арка, която го поставяше в своеобразен ореол. Всяка стъклена плочка от нея бе отлята с герба на страната, която е посетил великият Николае.
След като си закупихме входни билети, някои от нас любезно и твърдо бяха върнати на гардероба да оставят фотоапаратите. А зоркият милиционер, оглеждащ всеки от глава до пети, сподели нещо с колегите си от горните етажи, натискайки комутатора на личната си радиостанция. Сиво масивно стълбище ни отведе на четвъртия етаж, където спряхме пред желязна решетка с още един милиционер. Там изчакахме да се съберем и чак тогава вратата към света на розовите очила тихо ни пропусна.
Изпаднахме в такава пищна еуфория от нарцисизъм, че забравих и да записвам, и да броя залите, през които минавахме. От горе до долу стените на първата, неголяма зала бяха окичени с документални фотоси от дългогодишните външнополитически контакти на президента. В средата на пространството в няколко стъклени витрини бяха изложени политическите трудове на Гения от Карпатите в преводни варианти на доста езици. Малката стеничка до вратата пък бе използвана за модерно електрическо табло с картата на света. На кратки интервали от Букурещ по въздушна линия започваше да трепка и се разливаше радиално по континентите политическата мисъл на Чаушеску. Момичето, което светна таблото, тихо ни придружи до следващата зала. Скоро ловко с един от нашите се мушнаха зад някаква завеса да разменят набързо леи за тоалетен сапун.
Географията на Румъния бе представена тук чрез...
подаръците на
Елена и Николае
от различните региони. "Музей на кича" - така скромничко мога да определя шарената помпозност от портрети на президента и президентшата. Усмихнати върху огромни порцеланови вази, на размисъл сред природата и боите на големи маслени картини, Чаушеску държи реч от огромен стенен килим, а около него като в старинна християнска икона изтъкани по-малки моментчета от житие-битието му на общественик. Другарят прави утринната си разходка из дърворезба, пътува към бъдещето върху челото на макет-локомотив, говори със съпругата си от два съседни килима на стената, приема цветя от трудов колектив върху капака на инкрустиран сандък. Но експонатът, пред който се изкуших да поканя още един от нашите да споделим заедно радостта от видяното, бе макетът на Триумфалната арка, строена през 1922 г. и заради която Букурещ го наричат Малкия Париж. Вместо познатите военни сцени от Първата световна война тук умелата ръка на скулптора бе изваяла барелефчета от
живота и делата
на Другаря!
И най-отгоре, естествено - драгоценният му лик.
Държавническите похождения по света на великата двойка бяха показани в сума ти зали, обединени по континенти. Благосклонно президентът бе показал на народа си даровете от многобройните правителствени посещения зад граница. Сами за себе си много ценни предмети от азиатско, африканско, северно изкуство, но събрани в едно - отново кич. Тук гигантоманията на международния ловджия бе представена най-добре в подаръка от Зимбабве - отрязана и препарирана слонска глава с бивни, уши и хобот чак до тавана.
Но последната зала бе върхът на изживяването. В нея се пазеха почетните тоги на академик-инженер-доктор хонорис кауза Николае Чаушеску. Всяка една - в стъклена витрина с локално осветление, а до нея и почетната грамота от съответния университет. Преброих шестнайсет. В тази зала научих, че и Елена е академичка. А във витрините в средата на залата бяха наредени ордените и медалите на президента на Румъния.
Като излязохме пак навън, погледнах отново сградата на Националния музей до Централната поща. Пресмятайки на око, установих, че една четвърт от него е отредена за драгоценните ликове на Елена и Николае. И това ако не е величие на духа", здраве му кажи!
След няколко месеца, по време на румънската Кървава Коледа през 1989-а носителите на този култов разкош и мизерия бяха разстреляни публично. С бърз полеви съд от гневните си "забранени" сънародници.