Вгради съдбата си в “24 часа” и сложи край на вечния спор кой предаде Левски

Дойде 10 ноември, падна Живков и в Българската телеграфна агенция тръгнаха едни дълги и досадни партийни събрания. Безпартийните също бяха поканени. Уви, ораторите не бяха на висотата на промяната. Едни се оплакваха от генералния директор, други – от цензурата, в общи линии –банално и посредствено недоволство.

Аз също не вниквах в историческия момент, но от тате и мама знаех, че в такива моменти човек може да си докара белята. Веднага след Априлския пленум (1956 г.) в Съюза на журналистите имало едно подобно събрание. Разбира се, най-талантливите и смелите излезли на трибуната, заклеймили "култа към личността" и залата много им ръкопляскала. Но после всички от списъка на изказванията били или понижени, или преместени в по-долна редакция, или пратени да пасат овце в Странджа планина.

Росен Янков седеше на стола до мен и подшушна – ставам и аз да се изкажа! Казах му – в никакъв случай! Знаеш ли какво стана след Априлския пленум?

“Сега не е април,

а ноември!” –

отговори Росен и се записа за оратор. И като му дойде редът, изправи се като Ленин пред смълчаната зала и заяви, че така повече не може да се живее. Край тази система! Край на комунизма!

Залата се сви като куче от замахнала метла. Аз се плеснах по челото…

Тогава той работеше в отдела, където правеха "секретните бюлетини" – в тях влизаха статии и информации от чужди медии, които не бяха за пред широката публика, а само за ръководството на държавата. Казано им бе – ще превеждате, но без да четете! И те се опитваха, но всуе, накрая пак попиваха едни недостъпни за 99 на сто от българите знания.

Та онзи ден, когато изпратихме Росен към по-добрия свят, аз си го припомних изправен на трибуната в залата на БТА през декември 1989 година – млад, висок и красив като Стефан Данаилов в ранните му филми. Пред него залата е смълчана, стресната и уплашена, тъй като, да си го признаем, ние в БТА не бяхме революционен пролетариат. И той не беше.

Росен не направи кариера в БТА, а и син революционер не стана, но малко по-късно се премести в новородения "24 часа" и вгради в него съдбата си. Когато дойде, вестникът бе едва 8 странички. Скоро обаче надебеля, а Росен стана зам. главен редактор и се зае да събира и редактира раздела "Мнения", който се пълни с коментари, статии, интервюта, очерци.

По онова време цялата нация четеше хартиени вестници,

а "24 часа" бе най-четеният вестник, повече от всички останали, взети заедно. А в него най-четени бяха мненията, които Росен сглобяваше и елегантно редактираше. Това даваше огромна власт над умовете. Като майстор грънчар той оформяше мислите на нацията в едни много интересни времена.

Много от авторите му бяха млади аспиранти, а сега са професори.

Росен ги

познаваше

от едни интелектуални клубове, в които бе членувал. Едни бяха сини, други червени, трети минаваха за надпартийни, изобщо вървеше голямо надприказване. В литературната теория на това му викат "полифония" като в музиката. Като фин интелектуалец Росен добре познаваше книгата на Бахтин за Достоевски, където се обяснява този литературен метод. Той го пренесе и във вестника – нещо, което до този момент май не се беше случвало. Читателите го харесаха, но партийците така и не го разбраха – сините ни обвиняваха, че сме червени, червените – че сме сини, сивите – че сме жълти, и така нататък. Колкото повече те обича читателят, толкова повече те мразят политиците, а сивите мишки ти завиждат. Споменавам всичко това, за да е ясно какъв колега ни напусна. Той бе скромен и затворен човек, не си спомням да са го канили по телевизиите да разказва за вестникарските си заслуги.

Но неговият принос за модерния български печат е много по-голям от някои, които редовно се бият в гърдите. Напусна ни голям български вестникар. От тези, които наистина правеха нещата, а не от тези, които ги ръководеха дистанционно.

Освен че бе перфектен редактор, Росен бе най-четеният автор

Когато вестникът се качи в интернет, оказа се, че статиите му се посещават от стотици хиляди. И това е напълно естествено, защото те не са еднодневки, а много сериозни и дълбоки изследвания, написани с блестящ стил и чудесна ирония. Това са неостаряващи текстове и те няма да изчезнат в небитието. На погребението си говорихме, че сега ще съберем най-интересните и ще ги издадем в книга.

Имам усещането, че може да се окаже най-четената книга на прехода. Защо смятам така ли? Защото книгата му за Васил Левски бе преиздадена 4 пъти и всеки път веднага се изчерпваше. Тази книга сложи край на един вечен спор – кой предаде Дякона.

Росен можеше да е писател, можеше да е професор по социолингвистика или теория на литературата, можеше да чете лекции в “Оксфорд” и да преподава в “Харвард”, но избра да е вестникар. Материалните неща много малко го вълнуваха. Ходеше много скромно облечен, живееше спартански, всичко жертваше за близките си и най-вече за образованието на прекрасната си дъщеря, която завърши филологическите науки в Париж и сега върви по пътя на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, дай Боже да отиде още по-далеч.

Струва ми се, че някой ден тя ще напише книга за баща си и ще я издаде на 10 световни езика плюс български.