Алберт Хаджиганев живее и работи във Франция. Прави изложби в Париж, Ню Йорк, Бостън, Сан Франциско, Милано и други градове. През 1982 г. бяга от комунистическа България, прекосявайки пеша границата с Югославия. След два месеца престой в лагери и затвори успява да стигне до Париж.

През октомври т.г. за първи път е открил своя самостоятелна изложба и в София.

В Югославия ме помислиха за шпионин, защото имаше военно учение, и ме затвориха в Ниш

Избягах и от лагера в Италия, стигнах до Париж без пукната пара и без документи. Спах с клошарите няколко дни

7 години по-късно спечелва голямата награда на Франция в конкуренция с 1000 художници

Живея в мечтата си. Никога не се чувствам на работа и никога не съм в почивка

- Г-н Хаджиганев, как решихте да напуснете България?

- Завърших спортната гимназия в Плевен и започнах работа като спортен организатор в Градския комитет на ДКМС в Габрово. Смениха ми фамилното име с бащиното Драгомиров и всичко изглеждаше добре, ако не се смята собственото ми неудовлетворение, че работя нещо, което не служеше никому за нищо.

- Защо са Ви сменили фамилията?

- Хаджиганев им звучеше доста буржоазно.

Та в този период – на 22 - 23-годишна възраст, реших, че трябва да си търся призвание, и съвсем естествено - с баща заводски художник и брат - вече студент в академията, рисуването се яви като единственият спасителен пояс.

Да, но не. Без академия не се ставаше художник, а

без подготовка

и връзки не се влизаше в академия.

Брат ми, който рисуваше сериозно от 14-годишен, влезе на четвъртия път, и то благодарение на чиракуването на един известен скулптор, ако не се лъжа.

За да се докопам до подготвителни курсове в столицата, трябваше да имам софийско жителство. Затова записах фотографския техникум (с връзки), за да мога да пребивавам в София и да се подготвя за кандидат-студентските изпити. А след като го завърших, започнах работа в “Софстрой” като хамалин. С временното жителство се цаних в една фотографска агенция. При постъпването си набих един прекалено арогантен доносник. 5 минути след това милицията ме хвана и след два шамара ми даде двуседмичен срок да напусна столицата или да си намеря друга работа.

Бях отчаян. Любимата беше в София. Курсовете по рисуване също. А сега накъде?

- Върнахте ли се в Севлиево?

- Не, случайна среща с колежка фотограф ме заведе до една фотолаборатория в “Кремиковци”. После пак в “Кремиковци” се отвори място за художник, а след това, не си спомням как, намерих работа като

моделиер в обувния завод “Чавдар”

на Гара Искър. Кандидатствах в Художествената академия два пъти неуспешно.

По онова време в моето кандидат-студентско обкръжение се носеха утешителни легенди - как еди-кой си влязъл на 12-ия път, един друг на 40-годишна възраст, трети влязъл през парното, ставайки огняр в академията. но никоя от тези легенди не ме утешаваше.

Като капак на цялата безизходица дойде раздялата с момичето, без което мислех, че не мога да живея.

София ми

стана тясна. България също.

Реших да замина.

- Какъв беше планът Ви?

- Не беше лесно. По онова време всеки, който напуснеше страната нелегално, беше обявяван за невъзвращенец, изменник на родината и т.н. Да оставя всичко и всички, които обичам, беше болезнено, но се явяваше единственият изход.

Реших да се запиша за екскурзия

до Будапеща.

В програмата беше обявен няколкочасов престой в Белград, който би бил достатъчен, за да се измъкна от града и да тръгна на стоп към италианската граница. Знаеше се, че сърбите не връщат бежанци от България и че границата с Италия не е охранявана като нашата.

Явно са ме проучили и някой някъде е изявил съмнения в мен. В досието ми имената и псевдонимите на доносниците са зачеркнати, а има и липсващи страници. Та 2-3 дни преди заминаването получих телеграма от МВР, че не ми дават виза.

- Как реагирахте?

- Отново изпаднах в отчаяние. Но не за дълго. Реших: Мечка страх, мен не, повече никой няма да ме закрепостява!

Беше уикенд, края на септември. Реших, че е най удобният момент, за да не забележи никой отсъствието ми до понеделник. Напуснах работа по-рано, не си спомням претекста, но не ми пукаше. Прибрах се в квартирата на малките 5 кьошета,

натъпках една

малка раничка с най-необходимото:

бельо, клещи, една книга, една снимка и една музикална кутийка, спомен от любимата.

- Никой ли не знаеше за намерението Ви?

- Обадих се на Емил (моя най-добър, най-предан, най-всеотдаен приятел) и му определих среща в градинката пред х. “Хемус” (тогава имаше такава). Беше ме страх дори от стените. Казах му какво съм решил и го помолих да ме закара до село Гинци. Там пътят за Лом и Видин се приближава най-близо до границата. Взехме неговото старо иже (мотор) и на свечеряване тръгнахме.

Стигнахме Гинци през нощта.

Около 9 ч., може би. Подминахме селото. Емил спря на една отбивка. Имаше луна. Той ми обясни, че пътят й е от изток на запад и че ако го следя, ще вървя непременно на запад. Поколеба се дали да не тръгне с мен, но аз го разубедих. Осъзнавах, че всичко може да се случи и не исках да провалям живота му.

И тръгнах. Изкачих един хълм. Ориентирах се по луната. Попаднах на някакъв коларски път. Луната се скри. Вървях известно време, но понеже пътят криволичеше, се страхувах да не объркам посоката. Спрях.

Свих се в едни шубраци

встрани от пътя

и се опитах да поспя. Трудна работа. Нощите в Балкана са хладни. Ослушвах се. Причуваха ми се гласове. Треперех от студ, но и от страх да не минат граничари с куче.

Зазори се. Слънцето се показа от обратната на очакваната от мен посока. Обърнах му гръб, оставих пътя и тръгнах на запад през гората. Вървях известно време и в една долина попаднах на кльона: гъста телена ограда, висока 3-4 метра. Дърветата пред нея изсечени, след нея изорана бразда.

Тук прилагам извадка от досието ми:

“В 7,15 ч. на 27.09. граничното съоръжение на 1-ва застава на 2-ри граничен отряд – Драгоман, е задействано и границата е прикрита.

След преминаването на съоръжението Хаджиганев е спрял в местността “Сребърна”, където е закусвал. Вероятно е мислил, че вече е на югославска територия. След това продължава пътя си и е бил забелязан от един граничар, който му заповядал да спре. Хаджиганев хвърля багажа си и побягва към границата, въпреки че войникът е стрелял по него.”

И наистина, мислех, че съм вече в Югославия.

Прерязах 3-4 реда бодлива тел, мушнах раничката и после себе си под телта и възможно най-бързо поех нагоре по един оголен хълм. Спрях на върха. Огледах се - никаква реакция. Реших, че съм вече в Югославия, и след като превалих хълма, спрях в подножието на една малка скала, от която избиваше ручей. Закусих щастлив, представяйки се вече как прекосявам страната на автостоп.

Нарамих раничката, но не бях направил няколко крачки, когато чух: “Стой!” Обръщам се. На скалата, на има-няма 10 метра над мен - един граничар. С куче до него. Гологлав. С избуяла вече коса - значи „стара пушка”. Кучето не лае. Той с насочен към мене калашник: “Ха си мръднал, ха те утрепах”!

- Какво си помислихте в този момент?

- Аз съм бавномислещ човек, но в такива моменти лентата явно ускорява силно движението си. Представих се мъката на родителите ми.

Спомних си разказите за издевателствата в затвора на един бивш затворник, който идваше от време на време да се стопли в ателието ми в “Кремиковци”. Но най-вече видях очите на това момче с калашника в ръцете - не бяха очи на убиец.

Явно той се страхуваше

повече да ме убие,

отколкото аз да бъда убит и при този страх изпитах удовлетворение, че Емил не е с мене. Хвърлих раницата, казвайки му: - “Ами стреляй тогава”, и хукнах надолу по дерето с надеждата кучето да не ми надуши следите.

- Той стреля ли?

- Стреля, но явно не е искал да ме убие. Аз съм бил войник. Стрелял съм с автомат. Знам, че от такова разстояние няма начин да не ме улучи.

Нещо ме прасна

в десния крак,

под коляното,

но не ми попречи да тичам. Едва бях минал стотина метра и си изкълчих глезена по камънаците на ручея. Не можех да продължа да тичам. Свих под прав ъгъл и на 50 - 100 метра се мушнах в първите гъсти шубраци. Имах нож в себе си. Извадих го. Не знаех какво да правя с него – да го насоча към кучето, ако ме намери, или към себе си, за да избегна съдилища и затвори.

И зачаках. Минути, дълги като часове.

По едно време чувам откъм ниското:

- “Къде е, бе?

Не го ли хванахте?”

И ми стана ясно: първо, че съм все още далече от границата, и второ, че изкълченият глезен ме е спасил. Засега!

Изчаках известно време. Гласове, заповеди, суматоха и затишие. Никакъв шум в моята посока.

Измъкнах се от скривалището си и се спуснах надолу. Бавно, предпазливо. Видях, че в ниското гората свършва. Един коларски път и на отсрещния хълм, обрасъл в ниски храсти, граничари с няколко кучета, в разгъната редица, проверяват всеки храст.

- Отчаяхте ли се?

- Не, реших, че най-добрият начин да стигна до граничната бразда е да вървя след тях. Погледнах пътя, нямаше жива душа. Пресякох го възможно най-бързо и се скрих в първите храсти. Тръгнах нагоре пълзешком, поглеждайки от време на време наоколо. Беше прекрасен, слънчев, есенен ден. Бях изтощен.

Заспах. Събудих се стреснат. Нищо. Погледнах. Нищо ново. Граничарите продължаваха нагоре.

Придвижвах се малко след тях. Пак заспах. Този път засякох с часовника си - 30 секунди. И така няколко пъти. Сънувах прекрасни сънища, пълни с цветове.

След известно време редицата стигна до подножието на ниска скалиста стена. Разделиха се на две и слязоха надолу в долината. Теренът пред мен до скалата бе свободен. Те се натовариха на джипки и потеглиха към билото. Аз се изкачих до скалата и видях как от джипките

на всеки 20 - 30 метра слиза по един войник и остава

(това са имали предвид, като са написали в досието ми, че “границата е покрита”). Намерих удобно място на скалата, свих се там и зачаках. Долу в ниското виждах заставата. Имаше развод на новия патрул. Командирът говореше за нарушител на държавната граница, за канали и за разпити на овчарите.

- Успявахте да чуете какво говорят ли?

- В планината се чува отдалече. Бях на склона, заставата беше в низината. Преди няколко години отидох да я видя, за да си припомня. А преди 39 години бях почти на билото. Чаках удобен момент да мина нататък. Новият патрул се натовари на джипките и се качи на билото да смени предишния на граничната бразда. Започна да се смрачава.

Огледах се. На 200 - 300 м вдясно от мене храсталаците достигаха до горичка, а тя - до билото с граничарите, където би трябвало да бъде браздата. Запълзях натам. Стъмни се. Продължих към горичката. Чух граничарите да говорят тихо помежду си. Не разбирах какво си казват. Някъде към полунощ може би вече съм бил в горичката.

Нощта беше лунна. Гласовете станаха по-близки и ги чувах как се събират на групи и слизат надолу към заставата. Изчаках още малко. Приближих се. Вече виждах браздата. 20 - 30 метра ме разделяха от Югославия.

Оглеждах се пак. Спринт. Не усещах никакви болки в глезена.

Преминах!!!

На 100 - 200 метра от браздата се мушнах под ниските клони на една елха и заспах. Събуди ме някаква нощна птица, кацайки на клона над мене. Не бях спокоен.

- Защо? Нали сте минали границата?

- Ако патрул видеше следите ми в браздата, винаги можеше да влезе на известно разстояние в чужда територия и да ме прибере.

Тръгнах надолу. Избрах нещо като водослив. Брат ми е планинар и ме беше научил, че водосливът непременно води до долина и населено място. Навлязох в гора. Гъста, тъмна, никаква видимост. Никаква пътека. Страхувах се също да не се отзова неволно отново на българска територия. Спрях.

Около мене се чу – топур-топур, топур-топур, като човешко притичване.

Страх. Не знаех какво да правя. По едно време се провикнах:

“Ето ме, тука съм, предавам се”.

Никаква реакция. Осъзнавах, че това би трябвало да е горски дивеч и че от него не изпитвам никакъв страх:)

Свих се на кълбо и чаках да се зазори.

Зазори се. 28 септември. Ясен слънчев есенен ден.

Почувствах го като прераждане. Но както и раждането, това е труден процес.

- Повече не стреляха ли по Вас?

- Не, никой не ме видя, като минах границата. Явно се бяха прибрали.

- Какво се случи в Югославия?

- Слизайки надолу, стигнах до път и на него намерих пакет от прясно мляко. Видях, че пише на сръбски и се успокоих и продължих. Настигнах един възрастен човек с моторче, който се спря и направо на български ме попита – “Накъде?”. Казах му, че бягам на запад. Той ме закара в кръчмата на селото. Там разбрах, че в момента

покрай границата Югославия провежда военно учение

и са ме помислили за шпионин. Затова ме разпитваха военните и полицаите, вкараха ме 20 дни в затвора в Ниш за нелегално преминаване на границата. После ме пуснаха и ме закараха в лагер за емигранти в централния затвор в Белград, където бях заедно с други българи и румънци. После ме прехвърлиха в затвор в Нова Горица на италианската граница. И оттам минах в Италия.

- Как стана това?

- Сърбите ни прекарваха с коли на групи по четирима до границата и казваха: “Ето я Италия, на добър път”.

Там също престоях в лагер за емигранти в град Латина, южно от Рим. Но избягах и стигнах до Франция.

- Защо избягахте от лагера в Италия?

- Нямаше никаква перспектива да отида във Франция, която беше моята цел. Казваха ми, че никоя от европейските страни не приема бежанци. Трябваше да стоя в лагера и да подавам молби, да чакам до безкрай. Запознах се с един друг

българин, който чакаше вече

2 години,

не помня за коя държава. Затова реших, че ще избягам. А и условията бяха много лоши.

Успях да стигна до Рим и смених последните левове, които имах от България, за италиански лири. Дрехите ми бяха станали на парцали, така че си купих панталон и яке. И останах без пукната пара.

- С колко пари бяхте тръгнали от България?

- Мисля, че бяха 140 лв.

- После как стигнахте до Франция? На стоп ли?

- Да, един шофьор на камион ме качи. Бях го предупредил да ме свали преди границата, но той каза, че ще се оправи. На границата нямаше сериозни проверки и дори не се бях скрил, а стоях в кабината до него. Когато минахме на френска територия, си хвърлих паспорта през прозореца. Така на 17 ноември вечерта пристигнах в Париж без никакви пари и документи.

- Къде отидохте?

- Никъде, няколко дни спах с клошарите на Лионската гара, докато добри хора не се смилиха над мен и

намериха адреса

на български емигрантски

комитет, без да знаят какъв е той. Това сдружение ми помогна да се настаня и започнах да рисувам. На следващата година – есента на 1983-та, влязох в академията (Ecole Nationale Superieur des Beaux Arts) в Париж.

Издържах се сам. Какви ли не студентски работи съм работил.

Започнах и да излагам малко по малко. Най-напред в групови изложби с приятели състуденти. В Есенния салон и т.н. Първата ми самостоятелна изложба беше в Дармщат през 1985 г. благодарение на един сънародник - Добромир Цанков. А в Париж показах сам работите си през 1988 г.

През 1989 г. спечелих голямата награда за живопис на Френската академия за изящни изкуства (Institut de France). Явих се в три тура и бях избран в конкуренция с 1000 кандидати от цяла Франция.

Оттогава досега живея в мечтата си. Никога не се чувствам на работа и никога не съм в почивка. Вече съм пенсионер, но това не промени нищо в работния ми процес. И се надявам да е така, докато дишам.