Великият Вячеслав Виденин сътвори истинско чудо на зимните олимпийски игри в Сапоро и спечели уважението на японския император

Обичаха двукратния олимпийски шампион не само заради успехите, а и заради добротата му

Kрайно време е да направим пълнометражен филм за него. Защо толкова се забавихме? Ще бъде лесно за сценария заради хилядите интересни моменти от живота му. А ще бъде и морално оправдано, защото героят на нашата лента бе велик шампион и още по-велик човек.

Заслужава нашето уважение и благодарност",

пише в своя материал авторът на в-к "Спорт Експрес" часове след като двукратният олимпийски шампион в ски бягането Вячеслав Виденин си отиде от този свят на 80-годишна възраст.

В такива случаи хората казват: "Отърва се", тъй като последните му дни са били истинско мъчение. Никой не го чу да се оплаква и никой не разбра да се е поддал на отчаянието. Животът му започна трудно и свърши трудно, но между началото и края той изживя достойни години, изпълнени с радост, успехи и много доброта. Неслучайно сега искат да правят филм за него. Спечели медалите си на състезание отпреди 4 десетилетия, но хората не го забравиха. Просто защото никога не спря да бъде готин човек, готов да помогне както на император, така и на обикновен просяк. Дължим на великия шампион тази история.

Роден е в малкото селце Слобода в Тулска област и много рано научава какво е чувството да си постоянно гладен.

Баща му загива на фронта, а майка му не може да се справи сама с издържането на семейството. Проблемите са много, а решенията малко.

Малкият Вячеслав е тласнат по грешните пътеки,

но спортът го спасява. Постига много добри резултати в колоезденето, но постъпването в армията тотално преобръща живота му. Генералите забраняват карането на колело заради смъртен случай с войник на пътя и Виденин е принуден да си търси друг спорт. В живота му влиза многократният ски шампион на СССР Василий Смирнов, който го запалва по случващото се на белите писти.

Смирнов много бързо се усеща, че се е натъкнал на истински диамант. Мизерията и постоянните трудности са калили новия му питомец, а здравото въртене на педали са налели необходимата сила в краката му. И въпреки това много от колегите на легендарния скиор и треньор хич не са убедени, че от новото му момче ще излезе добър състезател. Големият проблем на Вячеслав Виденин би трябвало да е твърде скромният му ръст.

В онези години треньори и състезатели се подчиняват на доктрината, че в ски бягането ще печелят медали само достатъчно високите и силните. Виденин е силен, но не и висок. С ръст от 169 см на руснака сигурно му се е налагало да се надига на пръсти, за да види какво става отпред, ако се е наредил зад големите звезди по онова време - Оле Елефсетер (183 см), Йозеф Хаас (178 см) или норвежеца Пол Тилдум (180 см). Само че на състезание сякаш сработва някаква магия.

"Случвало ми се е да се зачудя кой е този двуметров гигант, който така безцеремонно задминава конкурентите си на пистата. И после, не мога да повярвам на очите си, та това е нашият Вячеслав. Да,

отдалеч той наистина изглеждаше по-висок

от всички останали заради мощното натискане, плъзгане и изтласкване", ще си спомни 11-кратният световен шампион и друга голяма легенда на съветския спорт Александър Тихонов.

Виденин тренира упорито, подчинява се безпрекословно на треньорските заповеди, а неуспехите по пътя мачка с желязната си воля. Има всичко необходимо, за да протегне ръка към големите успехи. Прави го още на олимпиадата в Гренобъл през 1968 г., където печели сребърен медал, оставайки на 15 секунди от норвежеца Елефсетер. Но и второто място е голям успех за дебютанта, при положение че той се оказва единственият състезател от съветския олимпийски отбор по ски, който печели отличие.

Легендата му се ражда на следващите игри в Сапоро, Япония. Той е последен пост в щафетата и успява да навакса изоставане от цяла минута. Днес подобно постижение

звучи повече като научна фантастика,

но и преди 49 години спортният свят осъзнава, че е станал свидетел на истинско чудо. Третият пост на съветската щафета Фьодор Симашев изостава на повече от 60 секунди от Ивар Форм и командированите от СССР журналисти отиват да харчат валутата в местните магазинчета, губейки надежда, че техният тим може да спечели златото. Това пренебрежение силно вбесява Вячеслав Виденин и той буквално лети по пистата, стопявайки преднината на Харвикен от норвежкия тим.

“Не си спомням

как съм изминал последния километър

Всичко ми е като в мъгла. Първият ми спомен беше, че съм финиширал, а хората от моя отбор ми крещят да не стискам толкова силно зъбите, защото ще ги счупя. Сигурно съм ги стискал от яд", ще разкаже по-късно Виденин. На същата олимпиада той печели още един златен медал в масовия старт на 30 км, за да потвърди легендарния си статут. Лично японският император отива да го поздрави след края на игрите и му подарява традиционна дървена маска.

Интересното е, че героят на съветския спорт открито ползва помощта на представител на враждебния Запад. И то не какъв да е популярен милионер. Шведският богаташ Курт Льосел страшно харесва историята на Виденин и започва да го подкрепя финансово. Още за олимпийските игри в Гренобъл той купува чисто нова екипировка за своя фаворит и съотборниците му. После често финансира техните лагери и ги снабдява с най-модерното в света на ските. Шефовете на съветския спорт знаят за това сътрудничество, но си затварят очите, защото медалите са им важни за помпането на пропагандата. В крайна сметка Льосел си връща инвестицията, след като преди олимпийските игри в Сапоро залага огромна сума в крони, че неговият любимец ще спечели златен медал.

Но не парите са важното в случая. Виденин е харесван от милионера, от императора и от милионите обикновени хора не само заради успехите си, а и заради чисто човешката си доброта. След края на състезателната си кариера той често се връща в родното си село, където

плаща от джоба си газификацията

на селските къщи. Харчи от спестеното за организация на спортни турнири и за подпомагане на млади таланти. Грижи се за другите, защото никога не забравя, че навремето не е имало кой да се погрижи за него. И сега ще е грешно да произнесем до болка познатото "него вече го няма". Не, него го има в наследството, което остави и с което успя да направи поне малко по-добър света, в който живееше.