Според преданията всяко закопано имане иска жертви, навлича беди до девето коляно

Десетки загиват, търсейки несметното богатство на Вълчан войвода

Братя умират заради вдовишки кървави скъпоценности, прибрани след брутално отмъщение

"Богатствата излизат на повърхността на земята не когато ние ги търсим, а когато е отредено. Не търсете заровено злато - то носи проклятие", категорична била приживе петричката пророчица Баба Ванга.

Мистериозни трагедии, лудост, нещастия, болести и лош късмет заплашват иманярите, които дръзват да търсят скритото в земята чуждо богатство от минали времена. Безброй са историите затова как вместо да благоденстват в настоящето, откривателите на "злокобните съкровища" са измъчвани от всякакви житейски несполуки. Повечето от тях ще ви отговорят със сигурност, че е заради прокълнатото злато. Но въпреки всички мистични заплахи, иманиарският глад за енигматични богатства не стихва.

Страстта на търсачите се подклажда и от обстоятелството, че нашите земи са като неизчерпаем трезор за древни скъпоценности от различни епохи - някога притежавани от траки, древни римляни, византийци, българи и турци от времето на Османското владичество.

Според поверията иманетата винаги се закопавали в земята, в сандък, гърне или делва, до дърво, камък или брод на река, при мост, чешма или кладенец. Често около тях се оставяли специални знаци - нишани, които отбеблязвали местонахождението, за което се изработвали и специални карти върху хартия, камък или метал.

Някои легенди разказват, че всяко съкровище, престояло в земята поне девет години си има таласъм - някакво демонично същество, което го охранява. То броди в нощта и връхлита замръкнали пътници, като най-малодушните сред тях се стряскат, разболяват и за броени дни умират, а смелчаците влизат в схватка с адското създание. Те трябва да го хванат за ушите и да го удържат първи петли, за да останат в ръцете им дръжките на казана с богатството.

Стари поверия също обясняват, че много често имането се пази от голяма змия или змей - стопанин. Тези, които са го заровили, хвърляли отгоре му въже, синджир или пояс и с магически слова го превръщали във влечуго. Магията можела да се развали само ако някой успеел да познае от какво е направено чародейното същество и така човекът можел да отнесе златото със себе си. Иначе го чакали болести и смърт.

Един от митовете е, че много иманяри са си отишли, защото са отваряли капака на намерените гърнета, а това в никакъв случай не трябва да се прави преди да измине една нощ. Вярва се, че в гърнето има дух, който убива.

Силно разпространен е митът, че такива богатства са отровни и който ги докосне или вдиша изпаренията им се задушава и умира. Нещо подобно се случва и при разкриването на мумията на Тутанкамон, където по-голямата част от участниците в разкопките за кратко време си отиват от този свят при неизяснени обстоятелства.

Едно от научните обяснения е, че златото е било заровено в земята и са се събрали много отровни газове, които се освобождават при отварянето на капака на съда. За това има народен лек - обилно поливане с оцет за неутрализиране на вредните емисии.

Много фолклорни схващания подкрепят напълно думите на Ванга, че съкровището трябва само се разкрие на своя откривател, а ако бъде извадено насила от земята, то ще "отмъсти". Ако имането е отредено за някого по Божията воля, то му се "всънява" - докато спи на избраника му се открива мястото, където е заровено.

В почти обсесивното си търсачество много често иманярите взимат различни предпазните мерки, които са останали от древни езически ритуали.

Някои ползват дори гадател - "вражалец", който водят със себе си, за да им покаже точното място на имането. При разкопаването се работи при пълна тишина, за да не потъне съкровището надълбоко и никой повече да не успее да го отрие. Следващата стъпка е имането "да се откупи", а за целта е необходимо жертвоприношение. Вярва се, че така се омилостивява духа, който го пази и така той може да освободи откривателя от проклятието. За да се разбере каква точно трябва да е жертвата, мястото трябва да се поръси с пепел и брашно, а на сутринта да се разгадаят следите по нея. Те може да са от добитък или от птица, което означава, че съответното животно или летящо трябва да бъдат заклани. А ако има човешки стъпки, това е сигурен знак, че имането изиска човешка жертва и онзи, който го извади от земята ще умре.

Някои хитреци смятат, че могат да избягат от проклятието като са прилагали "хаир" - раздавали част от парите на сиромаси, влагали ги в строежи на чешми, църкви или манастири. Повечето от иманярите все пак не могат да се лишат дори и от една стотна от всичко и обикновено са застигани от проклятието, а бедите преследват рода им до девето коляно.

Според личностите, надарени със свръхсензорни способности няма нищо по-страшно от магията на прокълнатото злато. По думите на някои от тях механизмът й не може да бъде спрян и няма ритуал, който да предпази жертвата. Избавление от злощастието може да бъде постигнато единствено, ако човек се откаже изцяло от златото и се покае, но много често алчността възпира от подобни действия.

Разбира се има и други прийоми. Някои вярват, че през нощта срещу Еньовден (24 юни) над заровеното злато се явява огън или светлина и човек има шанс да съзре тайната му, ако се намира на правилното място. Този обичай редовно се използва при издирването на митичното съкровище на Вълчан войвода и най-верния му другар поп Мартин.

Със своята чета съмишлениците нападали османските хазни из цялата страна, обирали турски и дори български чорбаджии, грабили кервани и завардвали проходи. Според легендите те притежавали тонове злато, съкпоценни предмети и реликви. Предание разказва как с благородния метал Вълчан войвода дори се опитал да откупи свободата на родината. Той изпратил поп Мартин при руския цар с предложение да му платят всички разходи по евентуална война срещу Османската империя - включително оръжията на войниците, заплатите им, та дори и пенсиите на вдовиците и сираците им. Николай I обаче не могъл да повярва, че един хайдутин разполага с такова богатство и отказал съмнителната сделка за похода срещу турците.

"Той искаше да освободи Българското - пише по-късно поп Мартин. - Да откупи със злато мурабето от Русите, та името му да остане да се помни во веки веков. Но царя, не повярва, че има толкоз злато и се арниса. А злато има много - за пушки и топове, за издържане и пенсии на вдовиците и сулдатите", пише по-късно поп Мартин.

След неуспешната мисия на Вълчан не оставало друго, освен да продължи с хайдутския живот из Странджанския край, Източните Родопи и Лозенградско.

Заграбеното от него и дружината му пък до ден днешен продължава да се търси из цялата българска земя, дори в Турция и Македония. Едно от местата, за които се смята, че е скрито драгоценното имане на Вълчан войвода и неговият съратник е Поп Мартиновата дупка - на 50 километра от Хасково, над Железния мост на Арда, издълбана в почти отвесна скала. В нея помощникът на Вълчан се криел с малка чета, когато положението ставало напечено. Пещерата е и скална гробница от времето на траките.

Спецовете в търсенето на съкровища са убедени, че съществува точна карта върху кожа от 1758 г., лично подписана от двамата съратници. Преданието е, че ако се следват стриктно указанията, богатството ще бъде открито: "Като тръгнеш от Троянския манастир "Света Богородица" нагоре срещу течението на Черни Осъм, на около четири часа път се намира Чаушов дол. Над него на куршум разстояние към заник слънце, високо на канарата има четвъртит дялан камък, който качихме на върха 250 души. Под този камък на малка полянка нарочно засадихме люляк, а под него през една канара беше изсечена пътека, която водеше към дълбока пещера, използвана още от латините. В тази пещера натъпкахме част от имането и я зазидахме с 12 аршина хоросанов дувар, натрупахме отгоре камъни и накрая пресякохме пътеката."

Някои вярват, че несместното богатство е скрито в Източния дял на Балкана под Синия вир край село Медвен, където десетина гмуркачи са намерили смъртта си в ледените води.

Част от тоновете хайдутско злато е навярно и известното "кърваво" богатство на поп Мартин от 4 тона злато. Легендата за него десетилетия наред преследва иманярите в русенско и до днес взима жертви. То e скрито някъде в катакомбите на скалите над река Русенски Лом в зазидана галерия с два труднодостъпни входа. Все още от ръка на ръка за него се разпространяват изпокъсани карти и се разказват шепнешком предания за страсти, отмъщения и смърт.

През XIV век опасно красивата жена на поп Мартин била заробена с хитрост в кадийския харем. Обсебен от любов и жажда за мъст, свещеникът загърбил Бога и събрал чета юнаци, за да си върне обичната невяста. Отрядът на попа застигнал кадийския керван в теснина между днешните села Волово и Борово. Започнала страховита битка, а хайдутите избили всички и заграбили съкровищата и златните колесници. Според поверието те скрили огромното богатство в пещера в Поломието и зазидали входа.

Най-запалените търсачи днес обикалят пещерите в местността Грамовица между селата Иваново и Кошов.

Двама загинаха през август 1998 г. в пещера край река Лом, докато търсели съкровището на попа. Трагедията станала в самата местност Грамовица, където се е разиграла битката. Бившият полицай Събчо Минев, на 50 г., и 43-годишният Христо Иванов умират на място от подземен газ. Групата прокопала 12-метров кладенец в скална църква от XIV в., а като по чудо останал жив само третият от тях - 67-годишният Христо Иванов. Докато полицаи и спасители вадели телата на загиналите, оцелелият им ортак повтарял като обезумял, че рано или късно ще се върне по тези места и пак ще търси зазиданите 4 тона злато.

Досега никой не е успял в търсенето на богатството и то става още по-желано и търсено с все по-голямо настървение.

Същото важи и за иманетата на разбойниците османлии, които често не можели да носят плячката си по време на набезите си и я заравяли на тайно място с намерението по-късно да се върнат за нея. Това предприемали и българските хайдути и комити - когато били притиснати и трябвало да се "освободят" от ценностите си, за да не попаднат в ръцете на турците.

Понякога проклятия тегнат и над скъпоценности, свързани с жестоки отмъщения. Като златото на вдовиците от село Бойчовци в Северна България, община Велико Търново, търсено от поколения наред иманяри. Опустялото село крие тайната на 200-годишното имане. Преди два века в долната част на Бойчовци живеели в разбирателство две семейства на двама братя, чиито къщи по-късно стават известни като "прокълнатите". Двамата дюлгери биват ограбени и избити от турци на прибиране от гурбет и оставят двете си вдовици с невръстните им деца на участта на съдбата.

По-късно в почернените домове се отбиват турци, пратени да събират данъци в селото. Точно тогава двете жени съзират възможност да отмъстят за своите съпрузи.

Те нареждат богата трапеза пред омразните си гости. Печени кокошки и червено вино нахранили и напили набързо турците, а силно стъкменият огън ги приспал. Тогава вдовиците нагорещили пчелен мед и още врящ го изсипали в очите и гърлата на гостите си, за да не могат нито да виждат, нито да дишат.

Това разказва бойковчанинът Стоян Цанев пред краеведа Митю Недялков.

Телата на охранителите на хазната били закопани в ров между две крушови дървета, а бойчовлийките взели всичкото злато и скъпоценности и ги скрили в дупка в обора при животните. След случилото се двете си разделили съкровището, едната вдовица се омъжила повторно и заминала за близко село, а другата също си взела друг мъж, но останала в Бойчовци.

Според местните легенди обаче над домовете им, където било извършено зверството, легнало жестоко проклятие. Именно то убило преди години двамата братя - Стефан и Славчо, които живеели с баща си Иван и майка си Цана в съседство с злокобните вдовишки къщи и заровеното някъде в земята под тях кърваво съкровище.

Стефан умира при мистериозни обстоятелства ден преди да се уволни от казармата, а след няколко години същата участ сполетява и брат му Славчо. Всички техни съселяни тогава били убедени, че това е резултат от проклятието. Родителите им си осиновяват момиче, което пораства и се оженва за човек от селото, но и двамата по-късно почиват. Съседите им са категорични какво ги е погубило.

Съмнителна гибел витае както около скритото злато на вдовиците с отдавна збравени имена, така и около царските богатства, пазени от духовете на славни български владетели.

Легендата връща към далечната 1230 година. Цар Иван Асен разгромява войската на епирския владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница. След триумфа е посрещнат от търновския патриарх Йоанкий II на 15 км. от старопрестолнината, където се изгражда манастир, наречен на деня на светите 40 мъченици и деня на победата на царя. По време на управлението си Иван Асен пренася от Търново и скрива в обителта огромна част от своето златно съкровище. След славните времена идват тъмни дни. Опасен враг е пред портите на Царевец и не дава надежда на Иван Шишман за спасение. Тогава той скрива част от богатството на своя род също в манастира край Търново. България пада под турско робство, а храмът е разрушен, богатствата остават скрити под земята, а тя преминава във властта на турски паши.

През вековете като в трескав полусън имането привлича мнозина. Двама биват затрупани от паднали камъни, друг път умира в страшни мъки след ухапване от гигантска змия. С времето се затвърждава вярването, че богатствата на българските царе са прокълнатие за вечни времена и ще донесат нещастие и смърт на всеки, който дръзне да ги доближи. Смятало се, че съкровището щяло да излезе то земята "само" щом настъпи времето, защото е предназначено за освобождението на България. Дотогава човешко око нямало да го зърне, а над него щели да бдят духовете на загиналите царски властелини.

В средата на 19 в. богатият еленчанин, Хаджи Кесарий Хорозов изкупува бившите имоти на Мерданския манастир и със собствени средства построява през 1853 г. църквата и жилищните сгради и става игумен на възкръсналия манастир. Дава му се същото име - "Св. 40 мъченици".

Той открива и вечерно килийно училище в манастира. По време на борбите за национално освобождение Кесарий Хорозов участвува във Велчовата завера, а по-късно е сподвижник на Васил Левски. След смъртта на Кесарий през 1893 г., монасите напуснали Мерданския манастир и той запустял. Малко по-късно обителта е възобновена. Така легендите за несметните царски съкровища отново избуяват с пълни сили. Според слуховете между новия и стария подземен манастир имало таен проход, който знаели само игуменките. Всяка от тях преди смъртта си поверявала тайната на своята наследница.

Купища златни кюлчета и накити погубват иманяри и до родопското село Малка Арда. Смята се, че имането е скрито под прочутия в района на община Баните - Шилнест камък в местността Врапово. Според легендата то принадлежало на знатен римски владетел, който обявил преди да замине със свитата си от Родопите: "Ако някога намерите имането ми, конете ще си подковавате със злато."

Богатството било скрито в подземна вода, чието съществуване до днес е много енигматично. От нея тръгвал синджир, който отвеждал до скривалището на съкровището.

По-възрастните местни и пенсионираният кмет на Белев дол Бойко Чолаков твърдят, че който е посегнал към имането е бил застигнат от нещастие. През 60-те трима приятели от съседното село Оряховец се впуснали в приключение с цел да намерят съкровището и непосредствено след това всички до един починали. По-късно и други местни иманяри били застигнати от нелепа смърт докато се опитвали да докопат римското злато.

Чолаков смята, че най-вероятно някога тези, които са закопавали богатствата си, са ги посипвали с уранов прах, за да отровят всеки, които щял да сложи ръка на тях.

Поверието за проклятието, което тегне над скритите иманета, е толкова силно разпространено, че през годините сякаш преминава границите на митологията и се затвърждава като неоспорим факт. Мнозина обаче си питат какво кара иманярите така трескаво да се опитват да се доберат до съкровищата - дали алчността, дали любовта към силни изживявания или тоталното пренебрежение към заплахите. Или тяхната обсесия се обяснява отново именно с прокобата, предназначена да изкушава и привлича мнозина... да търсят.