Творческа ревност между младия Иван Вазов и дотогавашния патриарх на нашата литература П. Р. Славейков води почти до двубой с оръжия.

Писателската завист на двамата победители в първия конкурс за българска драма Антон Страшимиров и П. Ю. Тодоров също едва не стига до кървава разпра, а авторът на "Строителите на съвременна България" Симеон Радев като главен редактор стига до дуел, за да прикрие свой източник на информация.

След Освобождението, когато нашата творческа бохема е още в пелените си, писателите, колкото и малко да са те, скоро стават най-известните българи. Творбите им се поместват в читанки и христоматии, декламират се на всички училищни тържества, децата завинаги запомнят имената им, а след тях постоянно вървят тълпи гимназистки. Те са известни, даже

разглезени от слава, често суетата им замъглява здравия разум

Разбираемо, популярността им е различна, постиженията - също. Естествено е в отношенията между тях да се промъква човешка завист, творческа ревност - скрита или невъздържано обявена със словесни боричкания и двубои - нали са майстори на изящното слово. Ето защо през есента на 1913 г. - точно преди 100 години, когато няколко по-млади творци решават да обединят писателите в творчески съюз, на учредителното събрание не са поканени "старите" от предпазливост да не би враждите им да се пренесат в сформирания Съюз на българските писатели. И все пак за почетни членове са поканени Иван Вазов, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, д-р К. Кръстев, Антон Страшимиров...

А старите наистина враждуват. Тъкмо между двама от тях възниква и първият писателски дуел у нас и втори по ред в свободна България. Скарват се патриархът на възрожденските ни борби и следосвобожденския дьржавен живот - 57-годишният Петко Славейков, и младият тогава сопотчанин и баща на новата ни литература Иван Вазов, 30-годишен. Като общественик и творец Петко Славейков е най-популярният българин за дьлъг период. По-малко е вземал от другите, повече е давал от себе си и най-вече на родината. Общонародното уважение е укрепвало и самочувствието му, непризнаващо съперничество. Когато Славейков издава първата си стихосбирка, Вазов е бил едва на 2 години. Вазов официално е признавал Петко Славейков за свой учител, а себе си - за негов последовател.

Само че още на първата им среща в Цариград през 1872 г. всеизвестният поет Славейков отказва да прочете творба на младия си пишещ сънародник, защото бил много зает с друга работа. А вече в 1880 г., в свободна София, жестоко критикува отпечатаната поема на Иван Вазов “Грамада”.

“Това е последният проблясък на един угасяющ талант.” Иван Вазов, едва 30-годишен,

приема думите му като смъртна присъда

Но тогава не проявява злопаметност и се овладява от остра реакция. Като се има предвид честолюбивата и избухлива натура на Вазов, тогава и доста млад, става ясен действителният дълбок респект, който той изпитва към авторитета на Петко Славейков.

Скоро и двамата по политически причини заживяват в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Всеки поема неговия си път, със своя творческа и обществена активност. Иван Вазов вече е автор на шест стихосбирки, на “Епопея на забравените” и “Немили-недраги”, появяват се първите му драми, първите пътеписи.

Старият Славейков очевидно не се радва на неговите творчески изяви, съперничеството го дразни. Двамата са и политически противници, отношението на дядо Славейков към себе си Иван Вазов характеризира ни повече, ни по-малко като “цял заговор”:

“Опитваше се да внуши на обществото, че аз не съм никакъв поет...

и му се ревнеше

да бъде пръв поет

в страната ни.” Чашата прелива, когато Славейков охулва Вазов като “литературен авантюрист”, “продал перото си за пари”. Публично оклеветен, авторът на “Под игото” писмено настоява за извинение в същия вестник. Това би избавило и фамилията Славейков (баща и син), и него от много “неприятно решение”.

Извинение няма да има, само че около думичката “решение” се търси намек, подразбира се едва ли не дуел. И започват нервни писмени обяснения - иска ли някой дуел и кой го приема. Петко Славейков оглася “преписката” им, а ядосаният Вазов публикува отговора си - всеки с увереност, че той е правият.

Всичката разправия свършва тихомълком, недотам изящните револвери на словото се свалят. Нелепата пукотевица със сухия барут на творческата вражда за щастие не стига до истински дуел. Иначе би било нелепо за такива личности като тях, пред чиято памет на велики българи продължаваме да се прекланяме!

Двамата бащи на националната литература повличат крак и след тях историята помни

един почти комичен опит за писателски дуел:

“взривният” варненец Антон Страшимиров, 34-годишен, и “вглъбеният в себе си” еленчанин Петко Ю. Тодоров, 27-годишен. И двамата са вече изтъкнати писатели, но са удивително противоположни по темперамент и поведение. Тодоров е добродушен и благовъзпитан, но не търпи безнравствеността. Охулван и прехвалван от пристрастната литературна критика, той е известен сред четящата публика като “певец на нежните идилии”. Мълвата твърди, че е бил и болезнено честолюбив - до егоизъм. Антон Страшимиров пък се е славил като сложна и колоритна фигура, с много приятели, но и с немалко врагове. Бил е с чепат характер, смел и решителен, сприхав и заядлив, винаги жизнен и напорист.

Окачествяван като “волнодумец, недоволник и отрицател”, все пак е притежавал отзивчива душа.

Поводът за скандала им е творческа ревност. През 1906 г. в първия анонимен конкурс за българска драма Страшимиров спечелва първите две награди, като едната е за “Свекърва”. Третото отличие получава пиесата “Първите” на П. Ю. Тодоров, наречен от критиката и журито “ново име в българската драматургия”. По тоя повод в кафене “България” двамата

ненужно си разменят кратки обидни реплики,

като по-язвителен е емоционалният Страшимиров. С Тодоров е и връстникът му от Щип Александьр Балабанов, софийски учител и бъдещ знаменит професор. Двамата са възмутени от невъздържаната реакция на този “колос и вулкан”, но премълчават. Отиват в Народната библиотека, където Тодоров работи заедно с поета Пейо Яворов, и му разказват за преживения “ужас” в писателското кафене.

Яворов - с огнен темперамент, известен и като македонски комита, е категоричен: “Дуел, дуел!” Като секунданти се обявяват той и Балабанов. Секундантите тръгват незабавно да търсят Антон Страшимиров и го намират в кафене “Македония” (било е в северозападния край на днешния ЦУМ).

Страшимиров, известен е с подкрепата си за много млади творци, им се зарадвал. Предложил им да си изберат кафе или сладолед, локум или сироп. Те обаче си поръчват “по една газова”, както тогава е била известна у нас лимонадата - все още модерна за българския вкус напитка. И не само не му честитят наградата, ами с “тържествен вид” му искат

обяснение за обидата

на техния приятел

По спомените на Яворов и Балабанов очите на Страшимиров веднага се ококорили “злобно и презрително”. Той изпаднал в бяс и се развикал: “Кой? Аз? Аз? Обяснения? Вие, такива буболечици на тая земя!”

Но и македонският комита Яворов бил кибритлия. Дълбоко обиден, той грабнал едно шише, още пълно с лимонада. Страшимиров “чалнал” с ръка другите шишета и те се строшили звънко на каменния под. Едно шише обаче изхвърчало към входната врата и на косъм не уцелило самия Страшимиров, преди секунда втурнал се към улицата.

Впоследствие журналистите ще разкрасят този сочен скандал така: Страшимиров бил изхвръкнал навън, сподирян от гневните викове и юмруците на пишман секундантите не през вратата, а през отворената витрина... Датата на този наистина комично завършил “дуел” е 17 май 1906 г.

Такива са били българските писатели, ненапразно наричани крехки честолюбци!

Интересно е, че нито един от българските дуелисти-писатели не е включил свой дуел в биографията си. Може би защото след утихването на страстите са си давали сметка за често пъти смехотворния повод.

Изключение прави Кирил Христов, който накратко описва в дневника си един дуел в Белгия с българин, започнат не по негова воля и продължен и прекъснат пак не по негова воля в България. Това буйство е обяснимо за 23-годишния тогава Кирил Христов, жаден за творчески и житейски изживявания. Авторът на програмната поема “Жени и вино, вино и жени” си спомня: “Аз вече в подробности бях обмислил как ще се държа, как ще се усмихвам, как със своето самообладание ще заставя противника си да падне в малодушие, да изглежда безкрайно жалък; и изведнъж дуелът не се осъществява.”

Това не е последният сблъсък с оръжия в полето на честта на българската литература. За свой дуел с писателя Георги Стаматов, бивш офицер, разказва и Добри Немиров пред един от синовете си. Разказът му, публикуван по-късно, разяснява как секунди преди издаване на команда за стрелба със заредените пистолети секундантите успяват да ги помирят. И шестте куршума са изстреляни във въздуха, което за онова време на нажежени страсти е било истинско тържество на разума. Немиров си спомня:

“С Жорж останахме завинаги приятели.”

Кръсьо Кръстев (с докторат по философия от Лайпциг) е нашият първи професионален критик, основател на сп. “Мисъл”, преподавател в Софийския университет. Поддрьжник на дуелите у нас, той участва и като секундант на свои колеги. Но през 1898 г. на тържество за Васил Левски той - свикнал “да се разпорежда” в литературата,

със спонтанна реплика обижда българските опълченци

Те му обявяват дуел, като му предлагат свой избраник. Неговите съвременници казват: “Д-р К. Кръстев никак не е свикнал да проси каквото и да е.” Но сега, въпреки цялата си самонадеяност, навярно след вътрешно признание и на своя вина, той публично се извинил на опълченците. Нали такъв е и един от псевдонимите му - Миролюбов, макар че никога не е бил миролюбив в литературата.

Срамно ли е, грозно ли е да се откаже дуел?

Ето че спокойно отказва да приеме дуел един български писател: габровчанин, учител, неукротим свободолюбец, дързък бунтар, идеалист, в личния си живот - своеобразен бохем. С любовните си стихотворения бил любимец на младите хора и учителките. За “Песен на мундира”, превърнало се в популярна песен, офицерството му обявява дуел с аргумента, че насъсквал народа срещу властта. Секунданти офицери посещават дома му и уточняват времето на дуела: още “утре заранта” в пет часа, на върха на Курубаглар (днешния квартал “Лозенец”), под големия орех. Предлагат му и той да избере оръжието. Поетът им отговаря спокойно и със самочувствие, годината е 1898:

“Благодаря ви, господа! Ако е за оръжие, аз избирам перото. Излезте на словесен двубой!”

Наричат го страхливец и подлец, “кралят на ентусиазма”, а той продължава да бъде “дуелант с перо в ръка”. Става дума за Иван Ст. Андрейчин, първият председател на Съюза на българските писатели.

Някои редактори на уважавани столични вестници след отпечатване на критични или сатирични материали са давани под съд, излежавали са и присъди. По-себелюбиви и амбициозни граждани дори са им обявявали дуели, а други, обикновено здравеняци, са отмъщавали с юмруци.

Литературната ни история помни и един знаменателен пример за журналистическа доблест, за малко не свършила с поредната кървава разпра с оръжие. Един българин от град Ресен завършва лицея “Галатасарай” в Цариград, после учи право в Женева. Редактор с професионален дар, с “вълшебен” стил и език.

Първомайстор на софийската преса,

от 1903 г. става главен редактор на в. “Вечерна поща”. Във вестника е отпечатана сензационна статия - “Един чудовищен развратник”, в която се описва как някакъв дребен чиновник е примамвал и се е гаврил с наивни гимназистки.

“Героят на скандальозната афера” веднага иска главният редактор да му съобщи автора на публикацията. Той обаче категорично отказва, поема отговорността за статията, приема и обявения от засегнатия дуел. Но не мирясва, отпечатва ново изобличение за същия развратник, който пък го причаква пред Градското казино (днешната Столична градска галерия). И минути преди концерт сред множество граждани, с “бесни викове” и юмруци го поваля. Намесват се мъже, пристигат и стражари... Така и приключва дуелът - съвсем по български.

Сигурно нямаше да ви занимавам с този никакъв дуел, ако името на главния редактор на вестника не предизвиква вниманието ни: Симеон Радев, автор на знаменитата книга “Строители на съвременна България”. Нещо повече: тъкмо тогава, 30-годишен, негова грижа наред с хилавия дуел, е била “турянето под печат” на първия том от този капитален труд. А при едно друго стечение на обстоятелствата можеше вторият том изобщо да не бъде създаден.