Пиколо в хотел, Иван Първанов бил харесан за осиновяване от английския военен аташе

Тези дни на север от Лондон откриха първия паметник на Елизабет II, по-малко от две години след кончината й, но само преди 70 години заради няколко неподходящи думи, свързани с нея, у нас човек е изпратен за 13 години в затвора.

Независимо дали става дума за заточеници на Дяволския остров във Френска Гвиана, за загадъчната фигура, която се крие зад Желязната маска, или за потайностите на кралските особи, затворени в "Тауър", такива истории винаги са завладявали човешкото въображение. Но други, не по-малко вълнуващи, макар и от по-нова епоха и случили се съвсем близо и напълно реални, преминават край нас незабелязано. Пример за това е биографията на Иван Първанов Божилов. Допреди малко повече от година, когато напусна този свят, той живееше сам в една къща със зле поддържан двор в краен квартал на София, където го намери и авторът на тази статия.

А всичко започва

с една мечта

– да учи английски език в доста неподходяща епоха. Но в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, в условията на купонна система у нас, такова желание не е било лесно изпълнимо.

"Може би сега е трудно да си го представите, но когато бях ученик, да се изучава английски език у нас беше невъзможно – разказа навремето Иван Първанов пред "24 часа - 168 истории". - Юридически не беше забранено, но фактически - напълно. Парадоксално, но докато беше жив Сталин, английският неофициално

минаваше за езика

на империалистите,

дори на "фашистите", и затова поне за децата от обикновени семейства като мен беше недостъпен. В онези години живеехме в софийския квартал "Коньовица" и с едно съседче – Борис, се наговорихме да променим тази несправедливост. За целта намерихме стари речници и започнахме усилена самоподготовка. В мечтите си се виждахме как един ден отиваме някъде на Запад и свободно разговаряме с местните. Често си говорехме за тези планове, та една съседка ни подочула и доложила където трябва. Оттам започнаха и моите несгоди, защото бях обявен за „неблагонадежден". За да се отърва от лошата слава, се наложи да сменям няколко училища, докато накрая се записах вечерно в гимназията "Уилям Гладстон".

Когато я завършва през 1952 г., Иван, когото вече всички наричали "Джони", е принуден да си търси работа, но това също се оказва нелека задача.

"Никак не харесвах режима и самия Вълко Червенков. Работа, разбира се, имаше достатъчно, но крайно непривлекателна - продължава Първанов. - Бях на 17 и чрез едни приятели започнах трудовата си кариера в хотел "България" - в началото като момче за всичко. Заех се с желание. Работех, та пушек се вдигаше - чистех, помагах в кухнята на ресторанта и шефовете започнаха да ме харесват, като накрая ме назначиха за пиколо. Вече поназнайвах и малко английски, което правеше особено добро впечатление на чуждестранните гости.  По онова време в луксозния хотел имаше и постоянно пребиваващи чужденци.

Един от тях, който се оказа британски военен аташе,

изпитваше особено

добри чувства към мен

Аз използвах всеки случай да разменя по някоя дума на английски с него, а той ми даваше щедри и незаслужени бакшиши: "Как си днес, Джони?" "Добре съм, Бари, радвам се да те видя!", отговарях аз на родния му език. Явно ми симпатизираше. Веднъж, след като вече от дълго време се бяхме сближили, ме дръпна настрана и започна да ми споделя: "Отдавна искам да говоря с теб, защото много те харесвам. Аз бях в Съюзническата комисия в София и не след дълго се прибирам в Англия. Трябва да знаеш, че със съпругата ми сме много богати и

спокойно можем

и да не работим,

но ни мъчи една голяма болка – нямаме деца. Затова исках да говоря с теб, ако нямаш нищо против, сме решили да те осиновим." Трудно е да ви опиша какъв възторг предизвика у мен предложението му. Сякаш целият свят се преобърна и приятелски ми подаде ръка. Имах собствени родители – баща ми беше беден шивач, но особено след проблемите ми в училище някак не намирахме общ език. Затова, когато му казах какъв шанс ми се предлага, той изобщо и не помисли да се възпротиви."

В тази идилична картина има само един проблем, но той се оказва фатален – законодателството в Народна Република България. В онези години, за да може да се осъществи осиновяването от чужденец, било нужно специално разрешение от най-високо място – президиума на Народното събрание. Но дори и там, макар и след известно забавяне, когато разбрали, че става дума за изявен дипломат от Великобритания, все пак разрешили акта.

Всичко било уговорено и документирано по надлежния ред. Имало само едно важно условие, което задължително трябвало да се изпълни – преди да го пуснат окончателно,

младежът да отбие

военната си служба

у нас. Така с леко сърце през есента на 1954 г. Иван Първанов се отправил към казармата. А и тя не била тежка - дали заради блестящото бъдеще, което го очаквало, го разпределили съвсем наблизо до дома - във Враждебна, а и службата му била лека - само да наблюдава курса на преминаващите самолети. Така първите 6 месеца преминали доста безметежно и в щастливо очакване. За съжаление, през това време благодетелят на Джони бил отзован от София на дипломатическа служба в друга страна. Притеснен за реализацията на мечтите си, Джони решил да напомни на осиновителя за себе си. Но в условията на тотална цензура изпращането на писмо от армията не било никак лесна задача.

"Знаех, че пощата минава през задължителна проверка и затова нямаше как директно да пиша на Бари - спомня си за този момент Първанов. - Затова реших да направя сложна конспирация, като помолих един приятел да дойде до поделението и да вземе писмо от мен, което да предаде на дипломата, наследил моя благодетел на поста и който тогава живееше на ул. "Оборище" в София. Бях излял чувствата си и наред с многото сърдечни и мили пожелания включих в писанието и следните любезни думи за себе си: "Аз съм добре тук, но въпреки това хиляди пъти бих предпочел да служа в армията на Нейно Величество, отколкото в комунистическата казарма".

За зла участ точно тази фраза ще предопредели задълго живота му. Дали заради предателство, или защото агенти на ДС са следили всяка стъпка и кореспонденция на чуждите дипломати у нас, но в крайна сметка писмото по някакъв  начин попада в ръцете на властите. Поделението е вдигнато под тревога и военни "спецове" веднага идват да арестуват злополучния кандидат за поданик на Обединеното кралство.

"След толкова години

не мога да забравя

ужаса, който настана,

след като разкриха писмото ми - споделя по този повод Първанов. - Набързо с ритници ме вкараха в ареста на поделението, след което дойдоха двама "спецове", както тогава наричаха военните полицаи, и ме набутаха в джипка. Откараха ме в едно помещение в района на тогавашния площад "Баба Неделя" в София и там започнаха страшни издевателства. Бой, бой, бой!  - бях слаб младеж, а върху мен направо скачаха огромни мъжаги. "Кажи! Признавай! За кого работиш? Откога си вербуван?", крещяха като подивели палачите. По едно време в полусъзнание, явно решил, че идва краят ми, се чух да викам:

"Да, шпионин съм!

Мразя ви!

От дете ненавиждам цялата ви гадна система!".

Иван Първанов е осъден по бързата процедура за шпионаж на 20 години строг тъмничен затвор. От тях излежава повече от 13 години в различни места, между които са Старозагорският затвор и Белене. Кандидат-осиновителят му отдавна го бил забравил, но доколкото било възможно в тези тежки условия, Първанов и там продължил да подобрява английския си, докато постигнал пълно съвършенство. През това време, благодарение на веселия си характер и издръжливостта си и на най-лошите условия, успял да се превърне в нещо като легенда и вдъхновение за политическите затворници у нас.

Многобройни са историите с негово участие, които са разказвани през годините от неговите съкилийници. Бил приятел с всички политзатворници, но най-близък станал с друг несправедливо осъден, който на всичкото отгоре бил и инвалид – с един крак. Става дума за Николай Леонидович - внук на граф Игнатиев, който по ирония на съдбата също попаднал у нас в затвора след изфабрикувано обвинение в шпионаж.

Потомъкът на руския аристократ също бил затворен за 20 години, от които излежал ефективно 13, а Джони винаги се отнасял с уважение към него и му помагал в нелекото ежедневие. Накрая за 100-годишнината от Освобождението някой се сетил, че внукът на граф Игнатиев е в затвора, и го пуснали на свобода. "Извинявай - казали му на изпроводяк, - наистина си бил тук по погрешка, но няма защо да се притесняваш, тъй като целият срок ще ти се зачете за трудов стаж." След 1989 г. и Иван Първанов получил някакво обезщетение за многото години в пандиза.

"Когато излязох на свобода, бях на 34 години и не бях виждал жена, затова след това се ожених два пъти - смее се по този повод репресираният. - Благодарен съм на комунистите,

защото ме научиха

да живея с малко

иначе за всеки от 4545-те дни, прекарани в кауша, в началото на 90-те години получих по 3 лева. Взех цялото обезщетение накуп и с малко добавени от мен пари веднага се втурнах да си купя самолетен билет за Америка, който в тогавашни пари струваше точно 15 000 лева."

За съжаление, отвъд океана, където отишъл по покана на свой приятел от затвора, Иван Първанов също претърпял серия от разочарования. А и там животът през изминалите десетилетия се бил променил до неузнаваемост и много се различавал от неговите представи на младини. Завърнал се у нас след някой и друг месец и оттогава заживял сам в къщата си в столичното "Модерно предградие".

Миналата година той скромно си отиде от този свят и имаше голяма опасност неговата история да остане неразказана.