Скандал в юношеските години на Георги Димитров провокирал пословичната му омраза към религията. Конфликтът сигурно е станал и причината за атентата в черквата "Света Неделя". Бъдещият шеф на Коминтерна създал неразбория по време на проповед срещу алкохола и цигарите - именно тези пороци, които го убиват.

Младият Георги Димитров, като син на протестанти посещавал Първа евангелска черква на ул. "Солунска" в София, но скоро бил изгонен с плесници от храма заради непристойно поведение. Премълчаваната дълги години скандална случка от живота на вожда и учителя на българския народ, както го величаеха по времето на комунистическия режим, се свързва с писателя Стоян Ватралски.

Както "168 часа" вече писа, след успешното си следване в Харвард през 1900 г. Ватралски се завръща от Америка в родината си. За да не натоварва църквата с издръжката си, той не станал платен проповедник.

Като доказано способен оратор често го канели да изнася сказки и проповеди

на различни теми в Първа евангелска черква в София. Младият американски възпитаник бил начетен, с богата култура и говорел интересно, та затова, когато гостувал, салонът на църквата бил винаги пълен.

Една неделя лекторът трябвало да държи сказка за ползата от трезвеността и вредата от никотина и алкохола. Темата била любима за Ватралски. Ненапразно още като ученик в Самоков той бил един от съоснователите на първото въздържателно дружество у нас. Освен това е автор на редица книги, брошури и стихове, посветени на борбата срещу вредните навици.

Слушатели трябвало да бъдат младежите от неделното училище, но както често се случвало, когато Ватралски заставал на амвона, залата била препълнена, защото и много от родителите също дошли да слушат. Без да чете и с подходящ патос, лекторът започнал сказката си, като богато подкрепял примерите за вредата от алкохола и никотина не само с мисли на известни личности, а и със свои стихове. Декламирал: "Най-дърт дявол в цяло царство - нарича се кръчмарство", "Тютюн нема!" и други сатирични стихотворения от стихосбирката си "Бистра водица", посветени на трезвостта.

Ораторът тъкмо сравнявал зависимостта от пиенето и пушенето с "тресовищ пясък", в който човек постепенно потъва, когато,

доста позакъснял,

се появил неочакван

смутител

Скандално, но въпреки ранния час, и то в святия за евангелистите ден неделя,

младежът бил

видимо пиян.

Влизането му веднага създало смут. Момчето все пак най-накрая си намерило място на задните редове и седнало. Всички вярващи извърнали към него неодобрителните си погледи.

Повечето от тях го познавали добре - това бил Гошко, "метилявата овца" на паството. По неволя за него знаел и сказчикът. Само преди няколко дни майка му и баща му - Параскева Досева и Димитър Тренчев, предани евангелисти, със сълзи на очи молили пасторите да върнат големия им син в правия път. Те били бедни преселници и доскоро живеели съвсем наблизо до черквата - на ъгъла на ул. "Солунска" и "Цар Борис I", а впоследствие се преместили в къща в квартал "Ючбунар".

За беда момчето им, едва седемнайсетгодишно, което рано зарязало училището и доскоро работело като печатар, се събирало с лоши компании,

често се прибирало пияно и пушело като комин. Не приемало съвети от никого и се отнасяло подигравателно към религиозните вярвания на родителите си.

Затова, предупреден за него, проповедникът дълго време го търпял. Правел се, че не чува невъздържания кикот и хапливите и неуместни забележки, които новодошлият на висок тон и с груб неприятен език подхвърлял за ужас на вярващите. Видимо отегчен, защото бил пратен насила да слуша сказката, и без да го е грижа, че се намира в църква, натрапникът започнал да закача момичетата, седящи на съседните пейки. Без да се съобразява, че е дошла с майка си, опипал и съседката си по място.

Момичето се разревало и побягнало навън. Тогава Ватралски, който бил здрав мъж с исполински размери, не издържал. Скочил от трибуната, с едната от огромните си ръце вдигнал за врата смутителя и със звучни плесници за секунди го изхвърлил през вратата на черквата.

Докато Ватралски успокоявал пострадалите момичета и родителите им, отвън се чули гневните пиянски закани, които разплаканият от яд Гошо щедро сипел. "Един ден, когато порасна, ще запаля всички черкви!", крещял с неприятния си глас натиреният. А като доказателство за сериозните намерения на хулигана на другия ден църковният дом на протестантите в столицата осъмнал с изпочупени прозорци.

По правило официалните биографи на комунистическия вожд, писали по тоталитарно време, не споменават инцидента, а и изобщо не са много словоохотливи по отношение на ранните му години.

Все пак на места се прокрадват и някои сведения за критичното му отношение към религията. Така например в книгата си "Георги Димитров - летопис за живота и революционната му дейност" авторът Елена Савова, без да уточнява как 14-годишно бедно момче може да се занимава с издателска дейност, пише:"През 1896 г. започва да издава заедно със свой другар малък сатиричен вестник - "Кукуригу", в който осмива безчестието, лицемерието и заблудата на евангелистките служещи. От вестника излизат само 2 броя и бива спрян поради реакцията от страна на духовенството."

След случката изгонения Георги Димитров го чака

бляскава кариера на комунистически функционер.

Съвсем скоро оглавява профсъюза на печатарите и още през 1902 г. се включва активно в БРСДП, а на следващата година и в отцепилата се от нея партия на тесните социалисти. По-късно успява да се докопа и до депутатски пост, като по този начин се измъква от мобилизацията в Първата световна война.

През 1913 г., само няколко месеца след преждевременната смърт на баща си, за която се твърди че заслуга имало и разочарованието от атеистичните възгледи на най-големия му син, през ноември Георги Димитров става най-младият народен представител в царството.

Депутатският имунитет му позволява достъп до войниците на Солунския фронт, където води активна антивоенна агитация според постановките на БРСДП (т.с.), за което е осъден на строг тъмничен затвор и лежи 4 месеца в Софийския централен затвор - до декември 1918 г. Заминава за Съветска Русия, а през 1923 г. по заръка на Коминтерна идва да оглави бунта във Фердинандско. След разгрома на въстанието бяга през Югославия и отново се завръща в СССР, след което е изпратен във Виена, откъдето за отмъщение поръчва атентата в черквата "Св. Неделя".

Накрая Георги Димитров успял да стане дясна ръка на Сталин и след референдума за република през 1946 г. се завръща за да бъде министър-председател на България. Но... алкохолът и никотинът са свършили своето - разболява се от цироза, ангина пекторис, диабет и хроничен простатит и през 1949 г. умира в санаториума "Барвиха" в СССР.

Стоян Ватралски, който в книгите си остро осъжда кървавия атентат от 16 април 1925 г., едва ли е знаел, че Георги Димитров е един от главните му организатори. В едно обаче, няма съмнение - че това е сблъсък на две коренно противополжни личности, които са представители на полярни течения в българското общество, характерни за целия ХХ век.

Като харвардски възпитаник, убежденията на Стоян Ватралски са били диаметрално противоположни. Самият той пише, че в Америка

политическия дявол е "червен",

и още през 1902 г. в Пловдив изнася сказки на тема "Социализъм - неговите истини и неистини". От написаното от него личи, че особена неприязън е изпитвал към "модните" социалистически идеи, ширещи се масово сред младежта у нас в онази епоха:

"Ние знаем младежи - па и вие ги знаете - които мразят и клеймят всеки отличил се техен съотечественик, злословят властите с причина и без, осъждат първенците и богатите, а в душата си им завиждат и на дело ги подражават. Наричат бащите си "буржоа" и спестеното от труда им за старини и черни дни - "грабеж". Теоретично те делят солидарния божи свят на враждебни класи, за да ги опълчават едни срещу други; наричат и безделния бедняк "работник", и най-работливия заможен производител - "изедник".

Същите открито вземат страната на една чужда държава против своята родина.

Тяхната мечта е революция, разруха и кръвнина; техния херой - кървавия Болшевик, който в името на кървавата си утопия изби десетки милиони свои еднородци, а други дори по-многобройни, озлочести, като ги пръсна немили-недраги по целия свят. Тая ли обезчовечена, жадуваща за братска кръв младеж, позлатявате, като я наричате надежда на България!"

А само пет години след Октомврийската революция в Русия пише:

"Комунистката рецепта или програма е известна: Революция - съветска република - балканска федерация - преустройство - обобщение на имота и средствата за производство - пълно лично обезимотяване - пълна и обща милитаризация - безгранична военна, класова диктатура (което те наричат диктатура на пролетариата). Това е книжния идеал. А на практика това значи: анархична неразбория, небивала кръвнина, доразрушаване на производството, масов глад и мор (това ще е между дребните случки) и в конец: повръщане задом колелата на историята, възстановяване на инквизицията (под ново някое име - запример чека или черезвичайка), гроб на демокрация и свобода, небивал казармен живот, робия и подтисничество.

Очевидно тук няма изход: защото няма надежда за облагородяване на нравите. Съвсем обратно. Това не е изход, а затъване по-дълбоко в батака на неправдите, взаимноистребата и оскъдицата."

Вероятно в критиките му срещу комунизма е причината по адрес на Ватралски да се шири и една клевета. Тя тръгва от автора на поемата "Септември" Гео Милев, който с раздразнение пише, че докато за неговите произведения не се намирала хартия, дворцовата печатница угоднически издавала луксозните и скъпи книги на Ватралски. Всъщност историческата истина е, че харвардският възпитаник е

плащал за печатането на изданията си

със собствени средства - факт който е отразен и на кориците на томовете му.

Що се отнася до случката в черквата, свидетели на скандала били всички присъстващи, които никак не били малко. Заради това и успоредно с нарастването на популярността на комунистическия вожд през годините историята се разказвала все по-усилено. Има документирани свидетелства, и то дори от близки роднини на Георги Димитров, че събитията са били точно такива. Например Стефан Бочев, чийто баща Стоян Бочев е бил приятел с Ватралски, в книгата си "Автопортрет" разказва, че я е чувал лично от сестрата на Димитров - Магдалина. Макар и с известни разлики, случката е описана и в статията "Блудният син, който никога не се завърна" на Весела Илиева. По време на соца дори години след смъртта на "героя от Лайпциг" под формата на слух тя се носи от уста на уста. Даже в един момент Държавна сигурност се заема с

неутрализиране на неприятната история.

Измисля се и се разпространява контравариант на действителния случай, като се описва, че сцената се е разиграла не в София, а в Самоков и че младият и чаровен Георги Димитров просто имал романтична задявка, любовна афера с племенницата на самия Ватралски, та един вид конфликтът бил на лична основа.

В края на 60-те години с подобна цел се създава и театрална постановка. В нея във въображаем диалог авторите на сценария сблъскват комунистическия вожд с неговия отдавнашен, макар и "неподходящ" духовен учител. В измислената телевизионна пиеска комунистическият деец задочно "громи" Ватралски с многобройни аргументи за това колко всъщност е прекрасно социалистическото общество, какви успехи е пожънало у нас и какви предимства има пред западната буржоазна демокрация. Недостатъчно признат приживе, Стоян Ватралски умира на 30 август 1935 г., като завещава имението си в Красно село и цялото си имущество на черквата на ул. "Солунска". През годините на социализма книгите му са забранени, а заслугите му към България - забравени. Въпреки завещанието, само преди година българският съд реши, че дарението му е недействително, защото, видите ли, сегашната Първа евангелска църква нямала нищо общо с тогавашната.

Години преди кончината си и далеч преди 9.IХ.1944 г. на базата на собствените си наблюдения и опит, в книгата си "Истина, Истина ви казвам" протестантът Ватралски също е издал тежка присъда на любимото си отечество:

"Горко вам, българи, които нарекохте богомилството ерес, доброто - зло. За отхвърлянето му вие ще бъдете отхвърлени от предложеното вам първенство между народите.

Горко вам, които наричате евангелизъма зло, а византизъма православие, защото вашите деца, вашата интелигенция

ще бъдат наместо

вярващи - неверни,

наместо евангелисти - атеисти и болшевики, които с лудо остървение ще провалят страната ви в кърви и страдания."

Мона Фосколо, историк: Майка му е искала да стане пастор

Основал марксически кръжок и в Американския колеж в Самоков

Възможно е да е имало такъв случай. Знае се, че майка му през 1892 г. го записва в неделното училище на Евангелската църква, и дори е мечтала да го прави евангелистки пастор.

Както посочвам и в книгата си "Георги Димитров. Една критическа биография", биографите му и до ден днешен пропускат да споменат за влиянието на майката на Георги Димитров върху децата . А тя е принадлежала към паството на евангелската общност у нас, която е основана от американски мисионери на Методистката църква през втората половина на ХIХ век и е била разпространена най-вече в Македония, откъдето семейството се е преселило.

Забележете, че когато на 30 септември 1906 г. Георги Димитров се жени за Люба Ивошевич, в брачния регистър на Методистката църква в Плевен той без колебание се записва като "християнин евангелист", докато съпругата му се отразява като "свободомислеща".

Също така след триумфалното си завръщане в страната през 1946 г. Димитров незабавно организира пренасянето на тленните останки на наскоро починалата си майка в протестантския парцел на Централните софийски гробища. Тъкмо там са погребани и останките на самия Димитров след изнасянето им от мавзолея. Особеностите на протестантството, като например отричане на формализъма, изслушване на миряните и прагматичното мислене, характерно за това вероизповедание вероятно са изиграли роля и при формирането на характера му.

Самият Георги Димитров един-единствен път в дневника си споменава за отношението си към религията - на 26 декември 1933 г. След като в германския затвор е присъствал на католическа коледна служба той пише следното:

"Ако бях вярващ, сигурно щях да стана протестантин, а не католик."

Що се отнася до прекъсването на образованието му, изтъкват се различни поводи - това че е бил сприхав, недисциплиниран или че е било заради липса на средства и здравни проблеми, но в крайна сметка причините си остават неясни. Обаче вестничето "Кукуригу", което Димитров публикува едва 14-годишен и където той осмива протестантското духовенство подсказва още тогава за някакъв конфликт между момчето и църковната йерархия.

Знае се също, че в София, кслед като е работил в печатницата на Никола Пиперков обслужваща Либералната партия на Васил Радославов, изведнъж остава без работа и без средства. Това го принуждава да замине за Самоков, където в края на пролетта на 1903 г. започва работа като отговорник по печата в печатницата на Американския колеж. Тук отново се среща с протестантските пастори - вероятно въпреки предишните конфликти неговите близки са запазили достатъчно добри връзки с Евангелската църква за да му уредят тази служба.

Там младежът веднага

влиза в контакт

с местната

организация на социалдемократите,

след като организира марксически кръжок в Държавното практическо железарско училище в града, а по-късно дори участва в създаването на подобен кръжок и в самия американски колеж. Разтревоженото ръководство на колежа уволнява младия социалист, така че през 1904 г. той отново се завръща в София. Точно навреме, за да участва като делегат на конгреса, на който е основан Общият работнически синдикален съюз, чиято цел по инициатива на социалдемократите е да обедини зараждащото се и все още разпокъсано синдикално движение.