Нищо ново под слънцето – в миналото богатите древни римляни обитавали големи вили, наподобяващи сараи, а бедните – многоетажни сгради, подобни на блокове.

Богатството на едновремешните обитатели на Римската империя обаче се виждало и от това къде ходели по нужда. Докато заможните разполагали със собствени помещения с пейка с една дупка, бедните ходели на общeствени тоалетни, в които сядали с десетки един до друг на каменни пейки с дупки.

Древният Рим заемал площ около 1280 кв. км, или почти колкото днешната историческа част на Вечния град. Ясно е, че около 1,5-те милиона обитатели не можели да се вместят в него, още повече че в пространството му имало и улици, площади, обществени сгради, базилики, пазари, паркове, градини, терми и др.

Как древните римляни се справяли с липсата на пространство за живеене? Като изграждали блокове, или разположени едно върху друго жилища.

Всеки от тези

“апартаменти”

бил наричан

инсула (insula)

Подобни древноримски кооперации са открити при разкопките на древноримското пристанище Остия, близо до Рим, в началото на XIX век. Има много такива и до хълма Палатин в столицата. За разлика от тях, останките от богаташки древноримски къщи могат да се видят в Помпей и Херкулан, до Неапол. Този тип вила за богопомазани била известна като домус (domus).

Народните жилища от типа инсула, където живеели хората от простолюдието в Рим, били отворени към улицата, както се прави и днес с блоковете. Те имали врати, стълбища и прозорци, гледащи и навън, и навътре към двора.

В периода след III в. пр. Хр. блоковете обикновено се правели на три етажа. Те обаче

били изложени

на рискове

от срутвания

и пожари

Същевременно древноримските вили, в които живеели богатите, били здрави и стабилни постройки. Обикновено били изграждани от тухли и смес от пясък, чакъл, вода и цимент и имали само един етаж. Такава била градската къща на богатия римлянин. Тя никога нямала прозорци към външната част, а само към вътрешния двор.

Извънградската вила пък имала по-различна конструкция, съобразена със земеделските нужди. Вилата била разположена хоризонтално – така били наредени една до друга различните помещения в нея. Първо бил вестибюлът, после централната стая (атриум), откъдето се влизало и в другите стаи – спалнята, залата за банкети, в която гостите можели да се хранят, излегнати на легла. Имало и други странични стаи, както и стая, наподобяваща салон. В най-вътрешната част на вилата пък имало парк и овощна градина. Не липсвали и фонтани и малки басейни.

Предполага се, че първите домус се родили през VIII в. пр. Хр. – оттогава поне датират историческите данни за съществуването им. Стените на тогавашните вили били направени от влажна глина, пресирана върху клони, докато покривите на къщите били направени от големи клони, покрити със слама.

След VI в. пр. Хр. къщите следвали етруския модел, според който жилището се изграждало около предверието, в което през процеп отгоре влизали светлина и дъждовна вода, събирана за нуждите на домакинството. В продължение на поне три века стените били изграждани от туф.

За разлика от останалите помещения в къщата, кухнята била винаги малка стаичка. Тя нямала постоянно разположение – понякога в предната част, понякога в дъното на жилището. Общото било обаче, че винаги била малко и тъмно помещение.

Банята била винаги прикрепена към кухнята и обслужвала господарското семейство.

14 акведукта

пренасяли

1 млрд. литра

вода до Рим

всеки ден,

в това число и до фонтаните и басейните. Всяка къща си имала собствена канализация, чрез която се снабдявала с вода от акведуктите. При Траян (98-117 г.) водата била доведена до десния бряг на река Тибър. Дотогава римляните черпели вода единствено от кладенците. След това станало възможно към акведукта да се вържат и разклонения, но всеки римлянин трябвало да плаща абонамент за личните и земеделските си нужди, за да черпи от водата.

Римската баня (балнеум) била копие на римските терми. В някои от богаташките вили можело да се види дори библиотека, както и солариум, служещи за развличане на гостите.

Римляните много държали на личната хигиена, както и на грижата за тялото си – те заемали много време от ежедневието им. Този аспект западнал с идването на варварите и на християнството, за които грижата за тялото била грях и излишна прищявка.

В каталога от римски монументи, редактиран през IV век, могат да се изброят над 150 тоалетни в Рим. Те били известни с името latrine. Едва много столетия по-късно личната хигиена отново била издигната в култ. През Средновековието например да се къпеш повече от един път годишно било смятано едва ли не за грях. През XVII и XVIII век богатите се поливали обилно с парфюм, за да прикрият миризмата на мръсно. Едва в началото на XX век се почувствала нужда от канализация и наличие на течаща вода по домовете.

В Древния Рим жителите се миели почти всеки ден в многото терми и басейни. Като “миещи препарати” използвали сода, камък, луга. Както жените, така и мъжете

се мажели

след баня с

различни видове

ароматно олио,

за да миришат на хубаво. Частните бани и тоалетни били привилегия на богатите, докато останалите римляни посещавали обществените тоалетни. Те били разположени често до някоя голяма порта и били защитени от дъжд, но проветриви. Първите обществени латрине датирали от имперския период. Изходните води от домашните тоалетни се извеждали с големи теракотени тръби към обща яма, наричана черен кладенец. В общите тоалетни хората се срещали не само по нужда, а и за да си бъбрят. Римляните не изпитвали срам, нито пък необходимост да крият интимния си живот.

Не ги дразнели и

лошите миризми

Някои експерти поддържат тезата, че в общите тоалетни римляните се делели според пола и възрастта, а други смятат, че подобно деление не е правено.

Помещенията с клозетите били обикновено правоъгълни или с формата на полукръг, а седалките били покрити с мрамор с дупки по протежение на стените. Римляните си давали сметка, че личната хигиена е основно нещо за здравето. Неслучайно думата хигиена идва от името на Dea Igea.

Римляните не смятали изхождането за нещо срамно, затова и дори се молели на някое от божествата, по време на нуждите си, за да ги извършат по-добре – на Sterculius и на Crepitus. Едва по-късно, при християнството, ходенето по нужда се превърнало в нещо срамно. Римлянките пък имали свое божество, което ги защитавало по време на цикъла им – Dea Mena.