Техен човек се внедрява в обкръжението на управителя и го води уж на лов със соколи към границите, за да го заловят

Представил се за бежанец и изкусен соколничар

Първото сражение е около днешния язовир Искър

Един от хронистите описва историята на българите отпреди хан Аспарух

София пада под османска власт някъде около 1382-1385 г. след повече от 10 години постоянни атаки срещу крепостта, а накрая е превзета с хитрост. Представил се за бежанец се инфилтрира в обкръжението на местния управител и го завежда на лов със соколи в удобно за завоевателите място край днешния язовир Искър. Това е легенда, чиято достоверност историците не могат да потвърдят, тъй като най-ранните хроники, които засягат темата, са от

век и половина

след събитията.

Но признават, че части от нея се срещат в документите.

Историята е разказана от един от първите изследователи на османските източници – Диаманди Ихчиев. Той се позовава на сведения на хронистите Ходжа Сеадеддин, Брусеви Челеби заде, Ебу-абас Ахмед Дамаски и на печатния Историко-географски речник на Ахмед Рифаат. Публикува легендата в изданието "Известия на историческото дружество в София" – част II, от 1906 г.

"Важното значение на София като военностратегически пункт и като център на Европейска Турция в икономическо, политическо и търговско-индустриално отношение е карало османците да предприемат редица нападения срещу владетелите, за да превземат крепостта и Софийската котловина. Превземането на града с щурм отвън не е било лесна работа, защото крепостта била яка и се пазела от многобройна войска", започва публикацията си Ихчиев.

След падането на Пловдив главният предводител на армията на султан Мурад Лала Шахин паша наближил София. Според легендата тя била

управлявана

от Янука,

чието българско име изследователят превежда като Иван. Под негово командване атаките на османския пълководец били отбивани много пъти, като при това настъпващите давали много човешки жертви. Накрая пашата написал до намиращия се в Одрин падишах подробен рапорт, че не може да се справи със задачата и че трябва да се измисли друг начин.

Султан Мурад I заповядал пашата да му се яви лично в Одрин, а в това време да остави заместника си Индже Балабан бей да командва османските войски от Пловдив. Преди да сломят Сердика, те установили Филипопол като център на завладените земи в Европа, наричани Румелия. Лала Шахин паша изпълнил точно заповедта на падишаха, макар че е спорно в коя година става това – дали през 1380 или 1384-та.

Заповядал на Индже Балабан бей да подсили османските

войски, които наблюдавали пограничните постове между империята и България. Те са се намирали около Ихтиманско и Самоковско, близо до "Капули Дербент" (днешния проход "Траянови врата"). Възложил още на заместника си да прави чести атаки срещу София.

За тази цел той разполагал с войска от 10 000 кавалеристи и 4000-5000 пехотинци. Често ходел на границата, за да наблюдава местностите и да събира сведения за състоянието на българската армия в София. Най-верните и опитни началници поставил в най-ключовите постове - Дели Балабан, Ахмед Гази и Узундже Сондек (според някои хронисти името е Севиндик). За последния Ихчиев пише, че разбирал добре български, както и че бил изкусен соколничар. Именно тримата изиграли основна роля в предаването на крепостта в ръцете на османците.

Сондек бил натоварен с тайна мисия да се маскира като бежанец от турците и да се промъкне в София. Той успял, разказвайки, че е преследван и измъкнал се от османските издевателства българин. Част от хрониките пишат, че той бил нашенец по произход, но минал на страната на завоевателите. Други твърдят, че само е знаел езика ни.

Шпионинът се настанил в един от софийските ханове или кервансараи, както им казвали турците. Хрониките не дават изобилни сведения как е успял да се запознае с обкръжението на управляващия София болярин.

По въпроса дали това е историческа личност и кой е той, няма еднозначен отговор. Проф. Павел Павлов от Великотърновския университет предполага, че

става дума за Михаил IV Асен,

първородния син на цар Иван Александър.

"За да укрепи държавата, владетелят изпраща синовете си да царуват и да пазят по-големите области. А защо е кръстен Янука в хрониките, не се знае. Това име му се е лепнало и е станало легендарно като Крали Марко. Но тази история е късна турска мистификация, трудно може да й се вярва", заяви проф. Павлов пред "168 часа". Проф. Николай Овчаров смята, че Янука е бил просто управителят на града, а не член на царското семейство. Не са останали данни, които да насочат повече коя е тази мистериозна личност.

Но така или иначе османският шпионин успява да се внедри в обкръжението на софийския владетел, като си предложил услугите на добър соколничар. И дори според Ихчиев влязъл под кожата на господаря и бил назначен за началник на останалите си колеги от занаята. Така имал възможност да наблюдава изкъсо как точно се отбранява София.

Янука често ходел на лов с новия си фаворит, който направил всичко, за да спечели доверието на болярина. Една сутрин Сондек решил, че е време да действа. Избрал гориста местност близо до турската граница под предлог, че там дивечът е в изобилие.

Тръгнали към планините между Самоков и Ихтиман. Към пладне Сондек поел уж към околните села, за да им заръча да приготвят обяд за господаря. Всъщност се промъкнал през границата и стигнал до турските постове, където го чакали другите двама османски пълководци Дели Балабан и Ахмед Гази.

Разказал им къде се намират софийският владетел и свитата му. Събрали войска и нападнали Янука, докато си почивал на сянка.

Завързали го,

качили го на кон и го закарали в Пловдив,

придружаван от силна охрана. Вървели цели два дни, разказват хронистите.

Там го завели директно при заместника на Лала Шахин паша - Индже Балабан бей. Той по разказа на Ихчиев отправил благодарствена молитва към Аллах за щастливата развръзка и заповядал начаса да се приготвят 4000-5000 конници и около 2000-3000 пехотинци, които да тръгнат на поход срещу София. Самият Индже застанал начело на процесията. Янука, вързан и окован в железа, яздел до турския военачалник.

Когато стигнали границата, не спрели, а продължили към софийската крепост. Щом началниците на охраняващите войски видели своя господар като пленник, отворили вратите и пуснали османците да завладеят града. Според Ихчиев го направили, за да предпазят населението от още по-големи беди и за да има мир. Поднесли на тепсия ключовете на София на предводителя.

След това цялата област е включена в пределите на Османската империя. Индже Балабан бей се установил тук, а владетеля Янука под силна стража изпратил в Одрин при султан Мурад I.

В радостта си, че Сердика е превзета без бой, той отстъпил правото на християнина да управлява отново града. А военачалниците, довели до превземането на ключовата крепост – Дели Балабан и Ахмед Гази, възнаградил щедро – подарил им цели села в Софийското поле и им дал пари.

Това е версията на Диаманди Ихчиев. В книгата си "Удивителни събития" османският хронист Коджа Хюсеин описва малко по-различен вариант на легендата. Според него Янука и Сондек отишли само двамата на лов. Тогава изпратеният от османците шпионин издебнал момент и обезоръжил софийския княз, като казал "От това по-хубав дивеч има ли?", качил го завързан на коня и така стигнали до Пловдив.

Хронистът описва, че след тази си постъпка

доганджията станал герой за мюсюлманите,

а София и според тази версия се предава без бой, както разказва и Диаманди Ихчиев, цитирайки други османски източници.

Според доц. Росица Градева от Института по балканистика при БАН обаче има данни, че крепостта е била нападана и е имало сражения, за да се стигне до превземането й.

"В най-ранните османски хроники няма описания на завоюването на София. Летописците започват да се интересуват от днешната българска столица чак от началото на XVI век, а това означава, че е минало много време от случилото се – обясни пред "168 часа" доц. Градева. – В момента аз проучвам хрониките на двама автори от онзи период – Идрис Битлиси и Кемалпашазаде.

Първият е живял известно време в София и района, а вторият – в Скопие. И двамата вероятно са ползвали местни източници, но сведенията за завладяването на София са малко объркани. Сигурното е, че са се захванали да пишат по темата по изрична поръка от султана. Данните им обаче по-скоро показват, че градът е бил превзет в битка, а не се е предал без сражение, както разказва известната легенда."

Между разказите на Идрис Битлиси и Кемалпашазаде доц. Градева намира разлика, макар че са писани по едно и също време – около 1505-1507 г. Логично е живелият в София хронист да е ползвал по-надеждни източници, но пък другият летописец също има ценен принос – той обяснява подробно

кои са българите, чиито територии са превзели османците,

като проследява историята ни до хан Аспарух, че и преди това.

"Тъй като хрониките са късни, е възможно да има момент на героизация – и от едната, и от другата страна", смята тя. А легендата за превземането на София чрез хитрост, описана и по-късно в сборника на Феридун бей, била анализирана от френския учен Ирен Белдичиану Щайнер през 70-те години на XX век и обявена за фалшификат. Летописецът Феридун бей използвал монголски документи, в които просто променил имената и датите на османски турски и така "създал" събития. Вярно е и друго - че разказвайки се от поколение на поколение, историята е претърпяла изменения и виждаме развитието й у различните хронисти.

"Известният пътешественик Евлия Челеби (живял през XVII век – бел. ред.) също разказва за завладяването на София. Поставя го около 1384-1385 г. – добави доц. Градева. – Според него султанът изпраща Индже Балабан, който обсажда града в продължение на 70 дни, а крепостта била защитавана от 170 000 души. Невъзможно е да е имало толкова войска.

Описва и народностите, които са живели тук - българи, сърби, войнуци, лази, рум (гърци) и латини (дубровничани). Когато им свършили продоволствията и започнали да гладуват, започнали да се предават едни след други.

Първи излезли латините, после българите, гърците, лазите. На всички им дали земи, където да се заселят.

Последни излезли

40 000 сърби,

които поискали да живеят в София, но Индже Балабан бей не им позволил. Затова те се върнали в крепостта и продължили битката. Накрая османците все пак победили. Така че при Евлия Челеби имаме съчетаване на двата подхода – битка и доброволно предаване."

Заради тази хроника доц. Градева предполага, че може Средец да е минал за известно време под сръбско попечителство, но това са само догадки.

"Източниците говорят, че още султан Мурад I е заповядал да сринат крепостните стени на града. Съмнявах се в достоверността им, но през 1433 г. - преди кръстоносните походи, пътешественикът Бертрандон дьо ла Брокиер свидетелства, че стените са съборени", добави доц. Градева.

"Градът е бил подложен на продължителни удари от 1371 г., когато е първото голямо сражение между Търновска България и османците.

То става между София и Самоков – там, където сега е язовир "Искър" – разказа проф. Николай Овчаров. - В него синът на Иван Александър Иван Асен V пада убит, но успява да спре настъплението на турците.

В следващите години е имало нападения на аканджийските войски – това са бойни части за бързи нападения, не е редовна войска. Именно тези чести атаки са отразени в легендата за падането на София."

След първата неуспешна обсада от 1371 г. командващият войските в Румелия Лала Шахин паша пише рапорт до султан Мурад, в който описва битките, крепостните стени, техните защитници и околностите на София. Преди да падне средновековен Средец,

войските се бият за крепостта Урвич.

"Тя се явява ключова за отбраната, защото контролира подхода към днешната столица от юг – допълни проф. Овчаров. – От Пловдив, където е било разположено командването на османците, те са могли да минат и през Вакарел, но по-използваем е бил пътят по долината на река Искър. Именно там е Урвич. При разкопките в околността намерихме данни за обсада и битки – съкровище от сребърни монети от първите години на управлението на цар Иван Шишман.

Били са предназначени за подсилване на крепостта. И макар повечето от парите да са разграбени от иманяри, находките ни дадоха ценни сведения."

Малко преди завладяването на София тук пристига царят, за което свидетелства грамота, която той издава на Драгалевския манастир. Преди това подобна грамота е написана и за Рилския манастир. Очевидно е, че се е опитвал да стабилизира западните части на България.

В "История славянобългарска" Паисий Хилендарски пише, че на 21 септември 1377 г. цар Иван Шишман връчва хрисовул (дарствена грамота) на монасите от Рилския манастир, с която указва границите на манастирските владения. Споменава се, че предишни царе – Иван Асен II и синът му Коломан I Асен, са утвърждавали владенията и правата на обителта и я почитали като огнище на святост и място на поклонение.

Документът е издаден в Средец, където светите отци са се срещнали с монарха. Значи със сигурност през 1377 г. е бил в български ръце.

Има още една версия за падането

на града под османска власт,

която обаче няма достатъчно обосновка. Археологът Магдалина Станчева, която разкопава през 50-те години площад "Света Неделя" при строителството на ЦУМ, споменава, че Западната порта е била разрушена чрез подкопаване на подземни галерии.

През тях османците влезли и завладели София. Заместник-ръководителят на разкопките от 2012 г. при Западната порта Снежана Горянова обаче твърди, че няма следи от подобни тунели. "Стената е избита в ниското, а са запазени високите части. Може би затова са смятали, че има пробив в стената. Моето предположение е, че вероятно става дума за попаднала бомба по време на Втората световна война. Но не можем да бъдем 100% сигурни", коментира Горянова пред "168 часа".

Така или иначе, ясно от свидетелствата на хронистите е, че крепостта е превзета трудно и след дълга обсада. Кое от легендата е разкрасено през вековете и каква част са фактите, днес трудно можем да преценим.