Докато държавите обмислят как и кога да вдигнат ограниченията, разнообразието в подходите ще е знак за добро управление* 

Понякога подражанието може да ти спаси живота. През 2015 г. членове на военизираната групировка “Ал Шабаб” нападат училище в Кения и взeмат за заложници учениците, като проявяват милост само към онези, които могат да докажат, че са мюсюлмани, като рецитират Корана.

Тези, които не

могат да го

направят, биват

разстреляни

Ученичка християнка, виждайки какво се случва на съучениците ѝ, успява да запамети строфите, с които да докаже, че е мюсюлманка. Както пише Мишел Бадели в “Подражатели и дисиденти” момичето “спасило живота си благодарение на социалната си интелигентност, събирайки информация за изборите на другите и последствията от тези избори”.

Тази подражателска логика обяснява главния парадокс на европейския отговор на коронавируса. Глобалната здравна криза тласна европейските общества към затваряне в националното, а не към сътрудничество и солидарност, като в същото време

правителствата

показват

безграничен

ентусиазъм

да копират

един и същ пакет от политики, за да спрат разпространението на болестта - въпреки факта, че нивата на обществено доверие и състоянието на здравните системи в страните от Евросъюза са много различни.

Защо това е така?

Отговорът може би се крие в рязкото разграничение между “безкрайна неопределеност” и риск, направено от американския икономист Франк Найт в книгата му от 1921 г. “Риск, неопределеност и печалба”. Найт приема, че докато бъдещето е несигурно по принцип, рискът все пак е измерима величина. Той може да бъде оценен на базата на данни от сходни ситуации в миналото. При “безкрайна неопределеност”, от друга страна, става дума за развития, които не можем да предвидим.

Пандемията от COVID-19 е такъв момент на безкрайна неопределеност и неизмерима несигурност. В ранните стадии на кризата, когато все още не бе възможно масовото тестване, правителствата не можеха да преценят ползите и вредите от политиките на социално дистанциране и на тоталното блокиране на икономиката. В такава ситуация най-отговорното поведение е да допуснеш най-лошото и да заемеш позицията, която предпазва от

най-ужасните

сценарии за

развитие на

пандемията Управлението на риска е това, което правителствата правят в нормална ситуация. Да вземаш решения в ситуация на пределна неопределеност, е напълно различна форма на управение.

В ситуация на тотална несигурност правителствата трябва да покажат готовност да предприемат извънредни мерки, дори ако не е сигурно, че те ще са ефикасни. Това е единственият начин да не се допусне изпускането на кризата от контрол, като същевременно се предотврати възможността в някакъв бъдещ момент да бъдат разкритикувани от гражданите, че са подценили опасността. Да правиш това, което правят другите, е най-добрият начин да убедиш

хората, които

внимателно

следят какво се

прави в други

държави,

че ситуацията е под контрол - и че е важно да останеш вкъщи, да носиш маска, да се затварят бизнеси, да проявяваш търпение.

В ситуация на пределна неопределеност лутането между различни решения е най-лошата политика. Представете си за миг, че половината страни в Европа бяха решили да въведат строги мерки, докато другите бяха избрали да ги избегнат.

Политическият натиск върху правителствата да променят линията и в двата случая би бил почти непоносим. Представете си, че някои от демократичните правителства бяха въвели извънредно положение, а други - не, при условие, че броят на заразените и умрелите от вируса е приблизително еднакъв. Различните подходи в този случай биха довели до срив на доверието в управлението. Затова правителствата в Европа имаха силен мотив да подражават на политиките, вече приложени от страните, поразени първи от пандемията, дори да не са убедени, че това е най-добрият подход.

Шведското правителство днес е единственото в ЕС, решило да отхвърли политиката на “социално дистанциране” и икономически блокаж. Така то е добър пример за рисковете, поемани от правителствата, настояващи на независима и различна политика в състояние на обща криза.

“Хората започват да питат: другите глупави ли са, или параноични? Или Швеция бърка?”, казва пред “Гардиан” Орла Вигсо, преподавател по кризисна комуникация в Гьотеборгския университет. Ако шведските болници не успеят да поемат тежестта на заразените и броят на смъртните случаи започне да се увеличава,

правителството

в Швеция ще

плати по-висока

политическа цена

от другите в ЕС. При глобална криза като сегашната е по-мъдро да си папагал, отколкото да си дисидент, освен ако не си убеден, че твоето общество не може да бъде разколебано от факта, че твоята политика е напълно различна от всички останали.

Но макар че подражателската логика работи, докато националните правителства нямаха надеждна информация за националните измерения на кризата от коронавируса и ефекта ѝ върху икономиката, положението може скоро да се промени.

В момента, в който правителствата разполагат с достатъчно информация за разпространението на COVID-19 в техните страни (с други думи, когато неизмеримата несигурност се замени от обикновен риск), те вече няма да имат оправдание просто да следват политиките на другите.

Така че за разлика от началото на кризата днес, когато правителствата трябва да решават кога да започнат да смекчават строгите ограничения, Австрия, Франция, Испания и Италия започват да обмислят варианти за това - многообразието на подходите ще е знак за завръщане на нормалността.

* Заглавията са на редакцията. Англоезичен вариант на статията е публикуван във в. “Файненшъл таймс”.