"ТИ СИ първата българска лицензирана футболна съдийка. Гордея се с теб! Никога не се отказвай - човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му!"
Годината е 1989, думите са на покойния ни вече съдия Митко Чуков. Отправени са към 16-годишната тогава Катя Илиева от Правец. Катя приема с благодарност дипломата си на футболен съдия. В следващите години съдбата ще й покаже колко неочаквано може да се развие животът. Първо ще я отведе на футболното игрище, после на журналистическото бюро, а след това в Държавния департамент на САЩ и мисиите на янките в Непал, Украйна, размирен Афганистан... Но до ден днешен първата ни футболна съдийка не е изневерила на съвета, даден й от големия Митко Чуков, и продължава да вярва в мечтите си.
Към името на Катя Илиева днес стои и фамилията Стоун. Съпругът й Тод е американски дипломат.

Запознали се при първото назначение

на Катя в Американския държавен департамент преди десетина години. "Когато се оженихме, ми беше много трудно да напусна България. По това време смятах, че животът, който водя в момента, е нещо, с което никога няма да свикна. Постоянно сме на път. Вече 8 години и половина живея по чужди земи", обобщава Катя.
Допълва, че през това време са живели в САЩ, Непал, Украйна, Афганистан. "Всяко едно място е специално. В Катманду правех вестника на посолството на САЩ и семействата на служителите му. Тогава направих и филм за местния живот - признат за един от 10-те най-добри филми в целия Държавен департамент. В Украйна работех в Консулския отдел и се занимавах с имиграционните визи - разказва Илиева и допълва: - Колкото и странно да звучи, Афганистан е любимото ми място! Имах много интересна работа, която ми даде възможността да видя уникални места. Сред тях едно от най-красивите в света - Бамиан (Bamyan). Колкото и опасно да беше, оказах се и във Военно-въздушната база в Джалалабад, на границата с Пакистан."
В момента Катя и Тод отново са далеч от роднините и приятелите си. Работата ги праща в Тайпе. В столицата на Тайван са от половин година. Катя работи в Американския институт, който изпълнява ролята на посолство, тъй като САЩ няма официални дипломатически отношения с Тайван. Тук българката успява да намери време за това, което винаги е било голяма страст в живота й - футбола.

Катя Илиева-Стоун вече е треньор на един от женските отбори

в Американския институт в Тайпе. Нейни възпитанички са дъщерите на дипломати от чуждестранните училища в града.
"Стана случайно. Прочетох, че се търсят доброволци, които да се занимават с многобройните детски футболни отбори, които са -част от програмата за младежта на Тайпе (Taipei Youth Program Association). Чудех се дали ще мога да се справя, все пак никога досега не съм била треньор. Накрая се реших и се обадих, а те веднага ме приеха. Дадоха ми един от четирите отбора в най-старшата група - 4-5 класа. Трябваше да отида на семинар, който бяха организирали. Първенството започна през ноември", споделя Катя. В началото работела сама и била доста притеснена. "Не познавах никого, нямах и помощник. След това един от родителите ми стана помощник и сега е доста по-лесно - разказва българката и през смях допълва: - В общи линии работата ми е да тичам от врата до врата, да крещя на състезателките и да се надявам да ме чуят. Имаме и победи, и загуби, но момичетата вече са много ентусиазирани. Основната ми цел е да ги науча, че футболът е прекрасен спорт, които учи на дисциплина и задружност."
Отборът на Катя е пъстър като националности
"Има тайванчета, французойчета, индонезийчета, едно русначе. Тренираме 1-2 пъти седмично, учим тактика, правим разбор. За съжаление тук кабелните телевизии не показват европейски първенства и не можем да гледаме мачове. На мен футболът и особено Шампионската лига страшно много ми липсват", разказва първата ни футболна съдийка.

Любовта на Катя към футбола има дълга история.

Заради нея тя е изтърпяла всякакви коментари, но е категорична, че си е струвало.
"От малка обичам футбол, все играех с момчетата в махалата, а мама ми казваше, че това не е за момичетата. Но никога не ми забрани да се занимавам с футбол. След 7-и клас ме приеха в техникума по микропроцесорна техника в Правец. Там вместо традиционното и немного интересно обучение по физическо, се предлагаше обучение по избран спорт. Естествено, избрах футбол. И още по-естествено, бях единственото момиче. Само аз ритах с момчета", припомня си с усмивка Катя.
По това време стартира и първото национално женско футболно първенство. "Организирахме веднага един женски отбор на Правец.
Изиграхме няколко мача от женската лига
Освен с жените аз ходех да тренирам и с мъжкия отбор на "Балкан" Ботевград, който се състезаваше в "Б" група. Хората ме гледаха странно, често срещах подигравки. За жителите на Правец футболът не беше за жени", разказва Илиева.
Същото отношение срещнала и когато се заинтересувала от футболно съдийство.
"Казаха ми, че и футболното съдийство не е женски спорт, но аз мислех по друг начин. В Правец се проведе семинар по подготовка на футболни съдии и веднага се записах.

Лектор ни беше Митко Чуков, който много ме насърчаваше.

След като взех изпита с отличен през януари 1989 г., той ми каза, че съм първата лицензирана жена съдия по футбол в България. Много съм горда, че преминах тези бариери!", припомня си Катя.
Допълва, че кариерата й на игрището не стигнала до професионалния футбол, защото скоро след това станала студентка в Софийския университет и се отдала на спортната журналистика. Все пак облякла няколко пъти черния съдийски екип. "Свирих на няколко детски мача. Доста години след това постоянно се явявах на изпити, за да ми подновяват лиценза. За един спортен журналист също беше много важно да познава добре правилата на футбола", разказва първата ни футболна съдийка.
Още като студентка Катя започва да работи във вестници и радиостанции. Преминава през "Жълт труд", после "Меридиан мач" и "Меридиан Спринт", след това работи в радио "Експрес" и радио "Витоша". "Пишех и коментирах най-различни спортове - футбол, баскетбол, дори хокей. За мен годините, в които бях спортен репортер, са най-интересните в живота ми! Липсва ми динамиката, непредвидимостта, енергията. И срещите с най-различни хора", не крие носталгията си тя.
След като се дипломира, Катя работи 5 години в Американското посолство в София и Държавния департамент на САЩ. Още при първата мисия среща настоящия си съпруг. Така пътищата й с България и спортната журналистика се разделят.

Сега животът й е изпълнен с друг тип емоции.

"Това, което винаги ме изумява, е колко добре ме приемат американците. И какви невероятни възможности за изява и развитие дават и на хората, които не са родени в Америка", разказва Илиева. За мнозина българи, които се чувстват като чужденци в собствената си държава, тези думи звучат като приказка...
Покрай назначението в Тайпе преди седмица Катя и съпругът й отпразнували подобаващо и настъпването на Годината на Заека.
"Уникално шоу е! Феерия от цветове. А традиционният тук Панаир на фенерите е нещо, което пожелавам на всеки да види", говори с възторг българката.
Споделя, че е очарована от местните хора. "Дори шофьорите на градските автобуси те поздравяват и ти благодарят, като слизаш. Всички са дружелюбни и учтиви. Тайванците по маниер и начин на обличане са много по-близки до японците, отколкото до китайците. Затова и всичко японско тук се идолизира - магазини, ресторанти", разказва Илиева.
Признава, че все още й е малко странно да вижда будистки и конфуциански храмове, вместо църкви и джамии, каквито е имало досега по местата, на които е живяла. Затова не сваля фотоапарата от врата си. "Преди снимките ми бяха "Аз пред това или онова". Все още правя такива, за да ги пращам на семейството и приятелите, но вече предпочитам да снимам хората около мен. Приятелите ми казват, че гледайки снимките ми, пътуват с мен, което е голям комплимент", обобщава тя.

 

Вярва в Матеус, любимец й е Тони Шумахер

ПЪРВАТА българска футболна съдийка е почитателка на немския футбол и добре помни златните години с националния отбор на Лотар Матеус.
Затова Катя вярва, че Матеус ще успее да възроди българския национален отбор. "Лотар е интелигентен човек и забележителен футболист. Надявам се да наложи повече дисциплина в нашия футбол и тогава успехите ще дойдат", разсъждава Илиева.
Макар и далеч от родината и Европа, и до нея стигат постоянните скандали и пиянски истории, в които се забъркват футболистите. "Футболистите имат лош имидж напоследък, защото имат много пари. Огромни суми влязоха във футбола и затова състезателите понякога забравят за граници и правила, смятат, че всичко им е разрешено. А в ерата на фейсбук нищо не остава скрито", смята Катя.
Любимият й футболист също е германец. "Винаги съм се възхищавала на Тони Шумахер. Отличен футболист и забележителна личност. За мен не е достатъчно един футболист да бъде добър на терена, трябва да е положителен пример и извън него. Защото не само възрастните, но и децата гледат футбол", категорична е Илиева. Признава, че любимите й отбори са ЦСКА, "Ливърпул" и "Байерн" Мюнхен.

Носи навсякъде със себе си българска везба

"България ми липсва - най-вече семейството ми. Имам голямо патриархално семейство: сестра ми, племенниците, братовчеди, вуйчо, всички са ми много близки", усмихва се с носталгия Катя Илиева-Стоун.
И допълва: "Тъй като често се местим, много от нещата ни стоят на склад. Но това, което винаги вземам със себе си, е едно красиво каре, което покойната ми майка избродира. Винаги го поставям на видно място в жилището ни, където и да е то."
За Катя е трудно да спазва българските традиции по празниците в чужбина. "Откакто заминах от България, само веднъж на Коледа съм правила баница с късмети - в Украйна. Много е трудно да се намерят кори за баница, както и сирене. Много обичам българската кухня, но аз самата почти нищо не мога да готвя. Съпругът ми е готвач в семейството", разкрива тя.

На курс по калиграфия и местни гозби

ОСВЕН с футбола и работата в Американския институт Катя намира време да се потопи и в местните традиции и култура.
Едно от първите неща, които направила, било да се запише на курс по калиграфия. С гордост отбелязва, че вече не й е трудно да изписва част от йероглифите. "Преди да дойдем тук, бях малко резервирана, защото тази част на света ми беше непозната, пък и езикът е много труден. Изкарахме една година езикова подготовка в Института за подготовка на дипломати в Арлингтън", разказва Катя. Дава съвети на всички, на които постоянно се налага да бъдат далеч от дома. "Където и да отиде човек, винаги ще намери кусури, но не е задължително да одобряваш всичко. Това не е възможно дори в собствената ти държава. Важното е да приемеш, че всяко място е различно и че си временно тук. Ако постоянно се бунтувам и оплаквам от неприемливите неща, с които се сблъсквам, животът ми ще е непоносим", обобщава тя.

Включила се в маратона на морската пехота на САЩ

КОГАТО има възможност, Катя не пропуска да се включи в някое спортно състезание.
Участвала в маратона на морските пехотинци на САЩ във Вашингтон, скочила с бънджи от кулата в Тайпе, която е втората по височина сграда в света. В спортно отношение Тайпе й допада изключително много. "Трасето на сутрешния ми крос минава през голям парк. Още в 6 сутринта в него кипи живот - на едно място правят tai-ji, на друго танцуват, на трето играят баскетбол. Тайванците обичат да спортуват. Маратонът за наградата на Тайпе събра 50 000 участници", разказва първата ни футболна съдийка.