Когато на 8-9 септември разбиват затворите, колко криминални престъпници излизат заедно с политическите затворници и се включват в масовия терор

Зависимостта ни от Москва премина през три етапа

- Какво е навлизането на съветските войски в България в началото на септември 1944 г. - окупация или освобождение, проф. Драганов?

- От гледна точка на международното право си е “класическа” окупация. По време на войната България и СССР не воюват помежду си, а обратно - не спират да поддържат дипломатически отношения макар и по-скоро формални, отколкото нормални. Следователно актът на СССР от 5 септември 1944 г.,

с нищо непредизвикан

от България,

си е началото на военна окупация. Тя трае 3 години, до ратификацията на Парижките мирни договори, с които приключва и Втората световна война. Но чрез института на руските военни съветници, които остават в България, де факто продължава и след това. Така че и дума не може да става за някакво “освобождение”. Освободени от нацисткото господство са онези страни, които са попаднали под него - на Балканите това са Гърция и Югославия, и на които е ликвидирана държавната и политическата система. България съвсем не е в тази категория.

- Не трябва ли обсъждането на тази важна тема да започне от подялбата на следвоенна Европа от Сталин и Чърчил по време на Московската конференция на 9 октомври 1944 г.? Както е известно, тогава Чърчил предлага СССР да има 75% влияние в България и по този начин фактически подарява страната ни на Сталин...

- Традиция е след всяка война победителите да си поделят “плячката” от нея. Към есента на 1944 г. вече е ясно, че победата ще е на страната на Антихитлеристката коалиция. И лидерите й - “тримата големи”, се хващат за калемите - “туй за нас, онуй за тебе” и “аз на тебе, ти на нас”.

При това не следва да се забравя, че се делят не само територии (или “сфери на влияние”), но и промишленост, природни ресурси, а в по-широк смисъл - и бъдещи политически устройства на победените държави.

- Кога Великобритания се отказа и от 25-те процента свое влияние върху България според пазарлъка в Москва?

- Смея да се ангажирам и с конкретна дата и място – 1 август 1945 г., конференцията в Потсдам. Ситуацията е прелюбопитна. От “старите големи” е останал само Сталин. Рузвелт е починал, а Чърчил е загубил изборите. И на тяхно място седят двама “новобранци” в надлъгването с “чичо Джо” - новият президент на САЩ Хари Труман и новият министър-председател на Великобритания Клемент Атли.

Труман вече е взел решението за атомните бомбардировки над Япония и участва в конференцията със самочувствието на лидер на бъдещия едноличен световен господар. Атли има такива сериозни вътрешни проблеми, че присъствието му в Потстам е по-скоро формално. И тогава Сталин, вече информиран за предстоящата употреба на ядреното оръжие,

тръгва на коварна

дипломатическа игра

Той вкарва в употреба понятията “Западна Германия” и “Източна Германия” (дотогава се говори за бъдеща единна Германия), после ги разширява с “Източна Европа” и “Западна Европа” и накрая стига до “западния” и “източния” свят. Даже “подарява” на събеседниците си... дори и Бразилия, а те цъкат и се радват.

Та така всички държави от Източна Европа (без Гърция) остават за СССР, включително и България. Без каквито и да е “проценти на влияние”...

Тук се сблъскаме впрочем и с един от поредните парадокси на историята. Ако се сравнят договореностите между “големите” от Антихитлеристката коалиция от 1944 - 1945 г. с прословутия “секретен протокол” между Хитлер и Сталин от август 1939 г., ще видим поразителни съвпадения.

Или, иначе казано, конкретно що се отнася до Европа, западняците получават “наследството” на Хитлер и оставят на Сталин онова, което той вече е получил (териториите на изток от линията Прибалтика – Черно море.)

- Можеше ли България да има друго развитие, ако Чърчил беше настоял за 90% влияние от страна на Великобритания - така, както се е преборил за Гърция?

- Категорично не! В книгата си “Разговори със Сталин” известният югославски комунистически ръководител (по онова време, после не по-малко известен дисидент) Милован Джилас разказва, че още през март 1944 в Москва съветският лидер му казал (цитирам по памет): “Тази война е много различна от другите.

Там, където стъпи

ботушът на съветския

войник,

там ще бъде установена и съветската политическа и икономическа система”. Както и става.

Тук има и още нещо. Чърчил люто е мразел, презирал, ненавиждал (или каквото още се сетите) България и българите. И никога не би се застъпил за тях. Той си държи на Гърция и когато я получава, всичко друго на Балканите спира да го вълнува.

- Има ли още факти и случки за събитията около 9 септември 1944 г., за които се знае малко или пък въобще не се знае?

- Ами май все още не се знае, когато на 8-9 септември 1944 г. разбиват затворите във Варна, Плевен и другаде, колко са криминалните престъпници, които излизат от тях, наред с политическите. Защото те едва ли кротко са чакали в килиите си. И колко от тях се включват в разгърналия се непосредствено след това масов терор, погубил над 18 000 българи.

Защото никак не е трудно да закачиш на ръката си лентата на ОФ, да препашеш на кръста пищов и да гръмнеш като “враг на народа” я твой кредитор, я прокурор или съдия, който те е пратил в затвора, я съсед, с когото сте имали имотни спорове. А такива случаи е имало с хиляди...

Другото, което не се знае, е, че един от факторите за временното спиране на масовия терор е... Сталин! Палмиро Толиати го казва в прав текст в едно от писмата си до италианските комунисти - да не повтарят грешката на българските си “другари”, които били тръгнали едва ли не да установят “съветска република”. И Сталин разпоредил да спрат с увлеченията и извращенията си и да започнат да се правят на “демократи”, поне докато свърши войната. Защото вредят на отношенията със западните му съюзници...

- Кои са най-големите грешки на новата ОФ власт, доминирана от комунистите, след 9 септември 1944 г.

- Най-голямата грешка, граничеща с престъпление, е включването на България във войната срещу Германия през 1944-1945 година. Даваме близо 13 000 убити и още толкова ранени и осакатени- и срещу какво? Една Италия, която изпраща войски на Източния фронт, а след 1943 г. “републиката” на Мусолини се бие и с англо-американците, получава от съюзниците статут на “съвоюваща държава”. Ние обаче - не, въпреки че

нямаме войник,

гръмнал срещу

когото и да било

от тях

И така си отиваме на Парижката мирна конференция - като победен съюзник на хитлеристка Германия...

Друга грешка е прибързаното изтегляне на нашите войски от администрираните от България (забележете, не окупирани, а администрирани, доколкото те са под германска юрисдикция) в Гърция и Македония. Пък дори по простата причина, че лишаваме СССР от един сериозен коз в сложните му отношения с англичани и американци.

- Каква е зависимостта на тази нова власт от Съветския съюз?

- Тази зависимост минава през три етапа. От 1944 до 1947 г. ние се “преструваме” (естествено, по указание на Сталин) на “народна демокрация”, която било нещо различно от “диктатурата на пролетариата”. С началото на студената война обаче и в България ускорено започва “болшевизацията” във всичките й извратени азиатски форми.

След смъртта на Сталин и последвалата “десталинизация” идва третият етап. Във всички страни от “съветската сфера на влияние” започват процеси на отказ от сляпата имитация на сталинския “модел” и преход към т.нар. национални социализми и установяване на лични режими от авторитарен тип.

Хуан Линц дава едно прекрасно обяснение на тези процеси – “левият” тоталитаризъм от болшевишки тип е “вносен” за всички тях и при всяко отслабване на натиска от страна на “вносителя” държавите от неговата “сфера” се връщат към “естествените” си състояния на “по-меки недемокрации” с еднолични управления. Такива са на Янош Кадар в Унгария (неговото е известно като “гулаш-социализъм”), на Гомулка в Полша, на Хонекер в ГДР, на Новотни и Хусак в Чехословакия и, естествено, на Живков в България.

Две са условията, които СССР поставя, за да търпи тази по-либерална “недемокрация” - да не излиза извън рамките на “социализЪма” и да бъде неизменно лоялна към него. Това по-късно става известно като “доктрината Брежнев”“ за “ограничения суверенитет”.

- Питам ви като най-известния български транзитолог и специалист по Испания - въпреки всичко, може ли датата 9 септември да послужи за начало на помирението между българите и да се сложи край на гражданската война, започнала още преди 100 г. - през 1919 г., с първата национална катастрофа?

- Уви, песимист съм. Както Испания и Португалия през втората половина на 70-те години, така и страните от Централна и Източна Европа в началото на 90-те извършиха своите преходи към демокрация, опирайки се на два основни пилона: национално помирение (в науката му казваме “споразумение за миналото”) и национална солидарност пред трудностите на прехода.

България блести сред

тях с отсъствието

и на двата. Ние направихме (или все още правим) седем милиона “индивидуални прехода” и не спираме да се плюем взаимно, като черпим аргументи главно от миналото. Така не става и няма и да стане.

Или, по-общо казано, докато подменяме реалния преход към демокрация и пазарна икономика с такъв от един господар към друг такъв, перспективата е мрачна.

- Какво трябва да направят левите и какво - десните, за да присветнат поне искрици на надежда?

- Извинете, г-н Ковачев, ако все още виждате “леви” и “десни” в България, силно ще ви помоля да ми ги покажете. Ама с ясни аргументи - тези са за социална държава, онези за либерална, тези са за прогресивен данък, онези за плосък и т.н. Или пък аз може би съм станал вече не просто песимист, но и политически късоглед?

 *Интервю на Пенчо Ковачев