Вече в продължение на около 6-7 часа в тази 100-градусова августовска неделя някой ровчи по стените на апартамента под нас с бормашина, долетяла с директен полет от Ада, и, в допълнение, чука с чук, за едно по-решително звуково оформление, ето така: бормашина - чук - бормашина - чук, БОРМАШИНА - ЧУК - ЧУК -ЧУК - ЧУК - ТИШИНА.... (на всеки отрязък тишина надеждата плахо вдига глава и вика МАЙСПРЯХАЕДВАЛИНЕБОЖЕНАШКОЙТОСИНАНЕБЕСАТА??), но после бързо следва БОРМАШИНАБОРМАШИНАБОРМАШИНА ДРРРРРРЖЖЖЖЖЖЖЖЖЖ!!!!, и надеждата пада обратно и умира в конвулсии, ушите започват да треперят, падат тъпанчета, лимфните възли се подуват, а детето се стряска и хуква от хола, където до тоя момент кротко е гледало Прасето Пепа, към стаята, разпльоквайки се пътьом по очи и най-вече върху току-що зарасналата си, доскоро счупена ръка, докато аз крещя силно, за да се чуем, НАРЪКАТАЛИСИПАДНАБОЛИЛИТЕ???, а то седи, разкикерчено, и със сълзи в очите, и ми вика НИЩОМИНЯМАНЕМЕБОЛИСАМОСЕУПЛАШИХ!!!, и на мен ми изскача сърцето, и се чувам да казвам АБЕ ТОВА ДАЛИ СЕ СЛУЧВА В ТОЯ МОМЕНТ В ГЕРМАНИЯ, БЕ?? В смисъл, не че нещо съм капризна или претенциозна, или, не дай си Боже, ми липсва емпатия към хората, които трябва да си разбият тавана, стените и половината баня от 12 до 21 часа в неделя, нали, не искам да правя такива внушения за мен, но просто целия тоя шум, в комбинация с температурата навън, вътре и навсякъде, и като цяло, в комбинация с времето вътре в мен, както пееха ония от Антибиотика, и с общия ми темперамент, просто накрая ще доведе до това, че ще стана, ще взема една лопата и после що имало трупове в бидони в Негован.

От фейсбук