Интересът към нашата история никога не е секвал. Може би, защото тя е толкова древна, толкова многолика, с различни тълкувания и в същото време, свързана с толкова много народи, етноси и владетели.

Предлагаме ви един малко по-различен поглед за произхода на българите, за места през които са минали, за причините, заради които са дошли за първи път на Балканите. Откасът е част от книгата на Пламен Петков „Българите”, базирана на филмите, които направи преди години и които бяха изключително популярни у нас.

Кога българите идват на Балканите

Според официалната история българите били малка орда или дружина от десетина хиляди души и дошли на юг от Дунав с хан Аспарух. А истината е, че десетки хиляди българи са се заселили в земите на днешна България векове преди Аспарух.

Най-старата оцеляла до днес книга, в която се споменават българите, е „Анонимен римски хронограф” от 334 година. Тогава за първи път нашите предци влизат в европейската история със собственото си име – вулгари или българи.

“Ziezi ex quo Vulgares”

В онези ранни години на християнството през IV век от новата ера произходът на всички народи е трябвало да бъде сведен до библейската легенда за Ной. Защото според Библията всемирният потоп унищожил всички животни и хора на земята, с изключение на онези, които били спасени на Ноевия ковчег. Римляните християни вярвали, че всички днешни хора са потомци на семейството на Ной. А според споменатия древен текст българите всъщност са потомци на най-големия син на Ной, който се казвал Сим. По-точно българите са наследници на сина на Сим и внук на Ной, който се казвал Зиези – „Зиези, от който са българите” (Ziezi ex quo Vulgares). Тези думи доказват, че през 334 година от новата ера римляните вече са знаели, че има народ българи. А 150 години по-късно същите тези българи вече са били един от най-силните народи в тогавашна Европа.

Древните автори разказват как през 480 година от новата ера остготите – прадедите на съвременните германци, безчинствали в Тракия. Предводителите им – Теодорих Аламеца и Теодорих – син на Триарий, първо били врагове, но после се обединили и нападнали Византия. Тогава император Зенон (474–491), който по това време властвал в Константинопол, не можел сам да ги победи и повикал на помощ българите.

Така 200 години преди хан Аспарух да премине река Дунав, Източната Римска империя сама повикала българите в днешните български земи.

Древните хронисти разказват още, че през 484 и през 488 година от новата ера българите отново помогнали на византийците във войните срещу остготите, и оттогава – още през V век, датират най-ранните заселвания на българи на Балканския полуостров. Българите сключили договор с императора и започнали да се заселват в Тракия и Илирия и били щит на Византия срещу варварските племена. През 493 година обаче ромеите нарушили договора и българите, вместо да пазят, започнали да нападат византийските градове.

Войната продължила години и византийците не можели да се противопоставят на българите, които вече трайно се били настанили на Балканите.

При император Юстиниан (527–565) големи маси българи продължили трайно да се установяват на юг от река Дунав. По това време българите се делели на две големи племенни обединения – кутигури и утигури. Владетелите на двете обединения ромеите наричали не ханове, а царе. Император Юстиниан подписал договор с царя на утигурите Сандил и го накарал да нападне кутигурите като наказание, че нахлували във Византия. А след това разрешил на няколко хиляди българи кутигури да се заселят заедно със семействата си в Тракия.

При следващия император – Анастасий (491–518), българите продължили масирано да завладяват византийски земи.

Векове след тези събития средновековните български царе са смятали, че именно по времето на Анастасий нашите предци са избрали Балканите за своя родина. Това е написано в българския превод на „Манасиевата хроника”. В оригинала на хрониката, създадена от византийския поет Константин Манасий, са разказани най-важните световни събития, които са се случили от сътворението на света до XII век. А в превода на български, направен по поръчка на цар Иван Александър (1331–1371), са добавени и най-важните събития от нашата история. Там е разказано как по времето на император Анастасий българите преминали Дунав при Видин, който тогава се е казвал Бъдин, и започнали да се настаняват в земите на днешна България и Македония.

Колко са били българите

В продължение на половин век историците ни убеждаваха, че българите на хан Аспарух са били само една дружина хора или най-много десетина хиляди конници, които бързо били претопени от славяните. Никой от тях обаче не си задаваше въпроса, възможно ли е въобще 10 000 българи да победят армия от 80 000 римляни. И то армия с богат военен опит, която току-що е разбила арабите. Да не забравяме, че всичко това се е случило в Ранното средновековие, когато армиите са имали почти еднакво въоръжение, а най-важният фактор за военна победа е бил броят на воините. Много по-логично е да се предположи, че след като император Константин IV Погонат лично повежда 60-хилядна армия и 20-хиляден флот срещу българите, то българската конница на Дунав също е била най-малко 60–80 хиляди души. Срещу 10–15 хиляди бойци императорът не би тръгнал с 60-хилядната си армия и 20-хилядния си флот, ми каза и професор Божидар Димитров. Според него българите на Аспарух са били най-малко милион-милион и половина души. Византия не би предприела такива гигантски усилия – да мобилизира 80 000 души и да плати за скъпа военна кампания, ако българите не са били реална военна заплаха и войската на Аспарух не е била съпоставима с войската на император Константин. Да не говорим, че това не е била единствената армия на Аспарух. Вероятно ханът е трябвало да отдели втора армия, която да воюва на изток с хазарите. Защото, докато Аспарух е воювал с Византия, хазарите са успели да подчинят тази част от българите, които под ръководството на най-големия му брат – хан Батбаян, са останали да отбраняват старите български земи в района на река Кубан, Приазовието и Кримския полуостров. За да спре настъплението на хазарите от североизток, Аспарух е трябвало едновременно да воюва и с тях, и с Византия. А на запад трета част от армията е трябвало да брани границата с аварите.

Това говори, че хан Аспарух е имал армия от най-малко 100–120 хиляди конници – три пъти повече, отколкото са войниците в днешната българска армия. Затова е успял да възпре и аварите, и хазарите и да разбие армията на император Константин IV Погонат (668–685), а след това – и на сина му Юстиниан II Ринотмет (685–695, 705–711), който едва се спасява от Аспарух в Тракия. А 100-хилядна армия, и то конна, според специалистите може да поддържа само население от доста повече от 1 милион души. В онези времена, в които повечето от съвременните европейски държави още не са били създадени, над 1 милион души, управлявани от един владетел, са били огромен народ.

Всъщност това, колко са били българите на Аспарух, е написал още средновековният хронист в приписките към споменатия вече превод на „Манасиевата хроника”:

При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха от гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая, и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далеч...

Къде е прародината ни

Имената на годините и месеците в „Именника на българските ханове” са на тюркски език, което веднага поставя въпроса, на какъв език са говорили прабългарите и какъв е етническият им произход. Древните българи са били тюрки, ни учеха в продължение на много години. Номадско племе от тюркско-алтайски произход, което говорело тюркски език. Вярно ли е това? Ако е така, откъде са дошли персийските думи в прабългарския език? Ако прабългарите са имали тюркско-алтайски произход, би трябвало както останалите народи с такъв произход да имат монголоидни черти – дръпнати очи, къс широк нос, характерен череп. До нас обаче са достигнали много изображения на първите ни ханове и нито едно от тях не показва човек с монголоидни черти. Това се вижда и на най-старите изображения – върху съдовете от съкровището от Наги Сент Миклош, и на портретите на първите ни ханове – Тервел, Омуртаг, Крум и Борис, изобразени в средновековни миниатюри, както и на ликовете на владетелите върху печатите от Първото ни царство. На нито едно изображение няма българин с монголоидни черти. Напротив. На външен вид тогавашните българи изглеждат точно както днешните. Монголоидният примес у древните българи е не по-голям, отколкото при германците, французите или гърците, казват и антрополозите, които проучват черепите от най-старите погребения на българи в нашите земи. Липсата на монголоидни черти у предците ни поставя много сериозна въпросителна пред тезата за тюркския произход на българите.

Какъв тогава е произходът ни? Това се оказа най-спорният въпрос в съвременната българска история. Тези, които твърдят, че древните българи са били тюрки, се аргументират най-вече с тюркските думи в „Именника на българските ханове” и в каменните надписи, написани на тюркски език с гръцки букви. Досега са намерени два такива надписа на тюркски език. Те описват кои боили и багаини за колко ризници, шлемове и коне отговарят. Всички останали – около 100 древнобългарски каменни надписа от времето на първите ни ханове, са написани на гръцки език.

Погребалните ритуали на древните българи също не дават отговор на въпроса за произхода ни. Защото при около половината от погребенията починалият е бил изгарян по ритуал, който се смята за тюркски, а при другата половина предците ни са положени в съответствие с традицията на сарматите от северния бряг на Черно море, които са били ираноезични.

Хипотезата за тюркския произход на българите трудно може да обясни защо толкова много български владетели носят имена с ирански произход, като Вунд, Аспарух, Тервел, Крум, Персиян, Расате. Или защо и в днешния български език използваме думи с ирански корен, като кака, бати, куче, кръчма, стрина, хубав, чунким и др.

Из „Българите”

Книгата може да поръчате тук!