“Социалният щит” на Макрон - извиване на

ръцете на по-бедните в ЕС. Как ще има еднакви

заплати за една и съща позиция в различни страни,

като има разлики дори между София и Ямбол

В предизборна кампания политиците обичайно говорят така, че да се харесат на максимално широк кръг потенциални избиратели. Френският президент Еманюел Макрон не прави изключение с обръщението си към европейците, но въпреки това не трябва да пропускаме с лекота някои от опасните идеи, заявени в документа.

Една от тях се отнася до заплащането на труда. Рано е да гадаем какво точно влага в думите френският президент, но нека все пак разгледаме значението на текста така, както е написан. В частта за възстановяването на “духа на прогреса” Макрон иска Европа: да се основава на сближаване (конвергенция), а не на конкуренция; а това да се постигне чрез “социален щит”, който да гарантира еднакво заплащане за еднакъв труд, и европейска минимална заплата с подходящо за всяка страна ниво.

Така записано, предложението показва или неразбиране на икономическите закономерности, или напротив, целенасочен опит за ограничаване на свободата и развитието на част от икономиките в съюза в полза на съхраняване на статуса на други.

Какво означава европейска заплата, договаряна колективно всяка година с определяне на нива, подходящи за всяка държава?

И в момента страните членки могат да определят минимално заплащане на труда, както намерят за подходящо. Защо Макрон иска промяна?

Изглежда, целта

е да се въведе

задължително

предоговаряне

на нивата

във всяка страна членка всяка година – т.е. да не се позволи някои страни да решат да не повишават минималните заплати в няколко последователни години.

На второ място, ако това колективно договаряне е на ниво Съвет на ЕС, така се отваря възможност за натиск от част от страните - големите и по-богатите - да “извиват ръцете” на останалите, поставяйки други важни решения в зависимост от отстъпките по отношение на регулациите на труда. Ако нивата ще са каквито са сега, смисъл от предложението на Макрон няма – така че очевидно замисълът е “колективно” да се “натиснат” по-бедните страни да въведат административно по-високи заплати. Това директно засяга пазарите на труд в тези страни – няма как отведнъж предприятията там да повишат ефективността и производителността си, така че да могат да си позволят по-високи разходи за труд. Мярката

няма да направи

изведнъж

по-богати

работниците в

България,

Румъния или Латвия – вместо това ще забави инвестициите и ще увеличи значително безработицата. Всичко това явно е реверанс към част от ретроградно мислещите синдикалисти, които искат да спрат конкуренцията в ЕС, за да запазят работни места в неефективни френски заводи.

Заявката “равно заплащане за еднакъв труд” е само добре звучаща фраза. Дори в момента в една страна, в един град, в един отрасъл има различия в заплащането за еднакви работни позиции. И в най-стандартизираните дейности – например в банковия сектор, няма постигнато еднакво заплащане. Какво остава за различията между София и, да речем, Ловеч или Ямбол.

Сега да си представим какво трябва да се промени в ЕС – всеки работник - оператор на машина в предприятие от даден бранш, трябва да получава еднакво възнаграждения където и да е. Това, освен че е практически абсурдно за следене и прилагане, отново е

опит да се

“накажат” тези

предприемачи,

които са инвестирали в страни като България, Полша, Словакия, Естония, Румъния, дори Гърция и Испания, и да бъдат накарани да плащат френски или белгийски заплати. Ако това трябва да се спазва, то никакво пренасяне на капитал, технологии, услуги от развитите страни към по-изостаналите няма да се случва, защото цялото усилие и поемане на риск да се работи в нова и непозната страна, да се обучава персонал, да се внедрява иновация, няма да бъде компенсирано от по-ниски разходи.

И отново ефектът би бил “прогонване” на бизнес от тези страни, висока безработица и още по-голяма миграция на Запад.

И това именно е главният проблем с привидното противоречие между “сближаване” и “конкуренция” – Макрон и мислещите като него трябва да разберат, че именно свободната конкуренция дава шанс на по-бедните да догонват. Възможността да продават в общия пазар своите продукти и услуги, създадени в заводи или офиси на по-евтина земя от работници с по-ниски заплати, а и при по-ниско данъчно облагане на дейността, е начинът тези икономики да се развиват, да се “учат” да създават повече добавена стойност, да привличат инвестиции, да развиват човешкия капитал.

Икономическият растеж ще им позволи по-качествена инфраструктура, повече и по-добро образование, по-ефективни институции, а натрупването на вътрешни спестявания ще означава повече капитал за продуктивни инвестиции. Това е пътят към “сближаването” – “конкуренцията” не е враг, а единственият ни шанс.