Интересно е, че онези, които доведоха страната ни до положението от 1996 и 1997 г. сега подкрепят събрата си Мадуро. България през 1996 и началото на 1997 г. е почти в положението на днешна Венецуела.

През 1996 г. външният държавен дълг на България е 106% от БВП, а консолидираният държавен дълг – 300% от БВП. Данъците са прогресивни – до 40% от дохода на фирмите и гражданите, за държавните фирми – 50%. Но не се събират.

Реалните заплати във все още държавната промишленост падат със средно по 19% на месец. От 130 щатски долара през декември 1995 г., през февруари на 1997 г. средната месечна заплата се свива до 20 долара.

Банковите депозити (на фирми и граждани) в края на 1995 г. са 52,9% от БВП, декември 1995 г., в края на 1996 г. – 11% от БВП. Това е така, защото спестяванията отиват за справяне с текущото потребление и инфлацията.

През първото полугодие на 1996 г. цените на отоплението нарастват с 118%, на електричеството – с 20%, на горивата – 31%. 48,2% от разходите на домакинствата са за храна. (През 1989 г. пози процент е 47%.)

Банковата криза на 1996 г. струва на икономиката 41,6% от БВП. Тя е системна, не като някакво елементарно ограбване на КТБ с помощта на политици и прокурори. Тя и най-скъпата банкова криза след 1989 г. в поскомунистическия свят. Подобни кризи има в Киргистан и Чехия през 1998 г., но с много по-скронмни размери – съответно от 38 и 18% от БВП.

Бедните по критериите за абсолютна бедност на Световната банка (1.9 щ.д. на човек на ден), по най-оптимистимните оценки на същата банка, са поне 36% от населението в началото на 1997 г..

Разбира се, има и съществени разлики. Освен че там „българското“ безумие на 1995-1997 г. продължава по-дълго, България за щастие няма природни богатства, които да мотивират Русия и Китай да я „спасяват“. Месечната инфлация тук бе 242% (през февруари 1997 г., там през януари 2019 г. тя е около 90 000 процента.

И алтернативата тук се олицетворява от двама легитимно избрарани президенти, които, въпреки, че се сменят, са твърдо решени да не позволят това безумие да продължава. И тези двамата не са марксисти, какъвто е алтернативният държавен глава на Венецуела.

Интересно е, че онези, които доведоха България до положението от 1996 и 1997 г. сега подкрепят събрата си във Венецуела.

От профила на автора във Фейсбук