Вестник “168 часа” в броя си от 31 май т.г. публикува разследването “Тайните за българското гражданство на Симеон Сакскобургготски”. То изглежда изчерпателно и предостатъчно любопитно - само дето липсва една важна част от въпросната мистерия, може би дори най-любопитната.

Което си е едно малко чудо, понеже тя е представена пред 5 милиона души още на 11 февруари 1990 година.

Един от основните източници на разследването е юристът М. Грънчаров, бивш съветник към Бюрото на Великото народно събрание. През 1991 година той бил "натоварен да проучи въпроса с гражданския статут на бившия цар - от току-що назначения от парламента президент Желю Желев" (Желев бе избран от парламента на 1 август 1990 година).

Грънчаров споделя: “Първоначално Желев се обърна към Гиньо Ганев, като му казал: Желателно е отговорът да не е положителен” (край на цитата).

Желев обаче отлично знаеше, и то от година и половина,

какъв е “статутът” на Симеон

- и дори известно време ми се цупеше, понеже тъкмо от мен бе научил истината за въпросния статут. Заедно с още пет милиона зрители, които гледаха интервюто ми със Симеон. То бе записано на 8 февруари 1990-а в Мадрид, а излъчено на 11 февруари - и предизвика чудовищен интерес, съпоставим единствено с интереса към интервютата ми с акад. Амосов и Ванче Михайлов.

Ето фрагмента от интервюто, който ни интересува.

К.: Говори се, че сте идвали в България инкогнито?

Симеон: Инкогнито? Не. Къде?

Човек няма да си играе с такива работи. Това е нещо много по-сериозно и историческият багаж, който нося, не ми позволява да правя такива импулсивни работи по сърцето ми, които биха ми направили може би много голямо удоволствие. Не. Не още, казвам.

К.: Аз ви нося един документ.

С.: Не думайте, бе!

К.: Който взех от Министерството на правосъдието. Това е едно удостоверение, че вие не фигурирате в списъка на лицата, лишени или освободени от българско гражданство.

С.: (просълзява се): Това е един от най-хубавите подаръци, които съм получавал, ама от много време! Благодаря ви много! Вярвайте ми, че това е нещо, което наистина ценя! Ама наистина!

К.: Това е удостоверение, което може да ви послужи при необходимост.

С.: Значи, не съм престъпник!

К.: Не сте.

С.: Както някои са ме рисували!

Преди да размишляваме около този фрагмент, някои подробности за самото интервю.

Павел Писарев писа веднъж, че то е било част от един по-общ сценарий. Вятър.

Ето как стигнах до царя (по-долу използвам фрагменти от книгата си “Кеворк проговаря. Необичайни срещи”, 2008 година).

Телевизията изобщо нямаше пръст в тази авантюра. Любен Генов, в онзи момент секретар на СБЖ, ми даде командировка до Париж. Там ме чакаше Христо Куртев - две седмици преди това се бяхме запознали в Париж, където бях по покана на френското правителство. Та тогава Куртев ми беше оставил бележка в хотел “Клод Бернар”, че мога да се обадя на “Негово Величество”. Обадих му се и той без никакво колебание се съгласи да се видим.

С Куртев пътувахме до Мадрид. Екипът, който засне знаменитото първо интервю със Симеон, бе нает от испанската телевизия. Куртев пък засне разговора ни по време на обяда. Има една прелюбопитна снимка (озаглавил съм я “Работа с Царя”), на която Симеон Втори мести насам-натам една стълба, за да намерим подходящо място за камерата. Царят с това печелеше в ония години: с абсолютната си, дори нечовешка непринуденост.

Върнах се в София в петък (9 февруари), на следващия ден обявих предварително интервюто. Нямаше реакция от властите. Но в неделя, час преди началото на програмата, се обади Луканов: “Другарите са притеснени от интервюто ти - започна. - Какво представлява? - “Ами, едно най-обикновено, битово интервю - отвърнах. - Запознанство с един човек, който е част от българската история”.

Луканов затвори, но след десетина минути пак звънна: “Ти ми говориш за битово интервю, но то било нещо съвсем друго!”.

Сетих се, че вероятно по време на монтажа беше изтекла информация от телевизията. Луканов обаче не настоя повече, не изглеждаше и загрижен. Сякаш искаше само да разбера, че “другарите са притеснени”.

Но на 13 февруари последва заявление на правителството, което той оглавяваше, срещу интервюто: “Въпросът за държавното устройство и формата на управление на България е решен от нашия народ с огромно мнозинство и веднъж завинаги на свободен референдум. Тогава народът каза своята тежка дума по повод ролята и отговорността на Сакскобургготската династия за поредицата от национални катастрофи и беди, сполетели българския народ по времето на нейното управление.

Както по силата на конституцията, така и с оглед на горчивия опит в обществения живот на България няма място за въвеждане на монархически идеи. Особено недопустимо е това да става със съдействието на един държавен информационен институт, какъвто е Българската телевизия. Конституцията и законите са задължителни за всички и правителството ще настоява твърдо за тяхното спазване.” “Странни и абсолютно неприемливи са проявилите се амбиции за някаква роля в българската политика, опитите да се дават съвети за това как българският народ да устройва своите работи” и пр.

Велко Вълканов пък написа, че трябва да бъда съден, понеже съм нарушил конституцията.

Миньори от Перник, още в неделя - някъде около разговора с Луканов, ни бяха заплашили, че ще дойдат с кирките си пред телевизията - така и не дойдоха, но от екипа доста се бяха стреснали.

Царят изобщо не се обади, а и аз не го потърсих. В замяна на това в популярната френска телевизионна програма на Фредерик Митеран, племенник на президента, похвалиха много “Всяка неделя”. Но там - в чужбина.

А само няколко години по-късно въпросните пернишки миньори, които щяха да ни трепят с кирките, най-верноподанически посрещнаха Симеон, дори го разведоха из забоите. Пет-шест години, преди да стане премиер.

Пак Писарев каза на едно място, че "неслучайно" съм бил дал на царя документа, че не е лишен от българско гражданство.

Това наистина е

една мистерия.

Мога да се направя на интересен и да кажа, че сам съм се сетил за този документ. Но няма да е истина. Прати ми го Панчев от Министерството на правосъдието - когото изобщо не познавах, а и по-късно не си направих труда да се запозная - ден преди да тръгна за Париж. Заминах на 7 февруари 1990-а, а документът е издаден на 6-ти.

Но аз не му отдадох особено значение и изобщо не подозирах, какъв ефект ще има върху царя. А той буквално се насълзи пред камерата, сякаш не подозираше, че все още е български гражданин. Няма логика да му го кажат чрез мен, а след това да правят правителствени изявления, яростна кампания срещу Кобургите в левия печат в продължение на години и пр. Най-вероятно хора със скрити монархически убеждения са се сетили и ми помогнаха да му направя този подарък - повече с емоционална стойност, отколкото с политическа. Царят години наред 

изобщо не използва предимствата на гражданството си,

пък и в конституцията набързо бе създадена сериозна пречка за евентуалните му политически амбиции.

Удостоверението наистина извади от равновесие царя , който бе свикнал да получава през годините всевъзможни сантиментални и дори сълзливи послания. За момент престана да се владее. “Значи не съм престъпник , както някои са ме рисували” - каза той.

И още нещо около интервюто.

Ръководството на телевизията бяхме извикани по някакъв повод при премиера Луканов. След срещата, докато се разделяхме, му казах , че след няколко дни отивам в Мадрид - и го попитах дали иска да предам нещо на Симеон.

“Не ни интересува този човек” - отвърна той.

Този епизод го има в предговора на книгата ми “Срещи със Симеон Втори”, тя излезе през 90-а в 130 хил. тираж.

Ето какво точно съм написал: “Отговорено ми беше, че Симеон няма достатъчно контакти, сякаш нашите управници-комунисти бяха от своя страна най-желаните партньори за света.

Разбрах, че

разговорът по-нататък е излишен.

Но когато няколко месеца по-късно същият този държавен мъж вече слизаше от политическата сцена, случайно научих, че доста активно е търсил контакти с царя.”

Приживе Луканов не опроверга това твърдение.

Мнозина са острастени от конспиративни теории около царя. В журналистическия занаят обаче интуицията е нещо много по-важно, макар и трудно обяснимо - тъкмо тя ме отведе в Мадрид. В края на 90-а пък започнах да издавам списание “Всяка неделя”, първото списание след промяната. На корицата на пилотния брой, който излезе в 50 хил. тираж, сложих Живков и надписа: “Предпоследно сбогом?”.

После допечатах още 30 хил.тираж със Симеон Втори на корицата и надпис: “Симеончо порасна, а ние?”.

Толкова за конспирациите.

Още малко размишления около епизода за гражданството.

Господинът не е знаел цели 45 години, че изобщо не е лишаван от българско гражданство. И дори не си е направил труда да провери това. Можеше да го стори например чрез доверения си приятел Атанас Тилев, високопоставен приближен на българското разузнаване.

Не го е направил. Защо? Може би защото не го е интересувало българското гражданство?

При това той не каза: “Не знаех!” Каза: “Значи не съм престъпник!”.

Театър ли е това?

Едва ли.

Обаче и аз съм се заблудил тогава от сълзите му - за друго. Излиза, че и аз не съм слушал както трябва собственото си интервю.

Зрителите бяха извънредно толерантни към Симеон през онзи февруари на 1990 година. Но това не означава, че са били и глупави. Просто не са чули добре думите му. А той ясно ни е казал, че не знае дали е български гражданин и особено не го интересува това.

Затова един от "законите" ми гласи: "Слушай внимателно. Винаги има нещо извънредно важно. Може да е дори само една молекула в галактиката от телевизионни думи, но тя съществува.

“Телевизионната дума е опасно животно,

живее по различен начин през годините”.

При втората ми среща с Живков през ноември 90-а година в “Бояна”, той внезапно рече: “Защо не му кажеш на Симеон да ме вземе за съветник?!”

И се засмя, което ми спести неудобството да отговоря каквото и да било.

Така и не разбрах дали се шегува.

Накрая, две думи - по принцип - и за една особеност на днешната историография. Тя се изразява в това, че всяко ново проучване/разследване затиска предишните, безмилостно ги похлупва, понякога дори ги елиминира.

Обяснението за този дефект е просто и е извън спецификата на жанра - последица е по-скоро на едно “заразно зло”: комплексите на новите властници сиромаси, които смятат, че всичко започва със собственото им пръкване. Горкичките.

Още четете:

Документи разкриват за първи път: Тайните на българското гражданство на Симеон Сакскобургготски