Награда "Златна ябълка" за принос към правата и благосъстоянието на децата в България получи "168 часа" през 2018 г. за рубриката си, посветена на осиновители, осиновени и биологични родители. Призът се връчва от Националната мрежа за децата. Припомняме една от знаковите истории в поредицата, която стартирахме в началото на 2014 г..

Десислава Соколова повече от трийсет години живее в странно противоречие – хем е убедена, че е осиновена, хем не смее да говори за това с никого. Причината да се реши да търси истината е именно една от историите за осиновяване, публикувани във в. "168 часа". След като я прочита, Деси решава, че не може повече да живее, без да знае истината, и се осмелява да я потърси. Ето какво споделя.

Била съм на година и седем месеца, когато майка ми ме е взела от дома. Възпитателките обаче й казали, че е най-добре да изчака, защото скоро ще има и други деца за осиновяване. Наистина не съм можела нито да говоря, нито да ходя… изобщо не съм била социализирана. Но отношението е отвратително - едва ли не са заявили "това не е от най-подходящите деца, изчакайте по-добро". Все едно са на пазара, продават плодове и зеленчуци и съветват: "Елате утре! Ще има по-пресни!" За щастие майка ми казала, че няма да чака. Всъщност от дома твърдят, че като бебе никога не съм се усмихвала – едва за първи път, когато съм видяла бъдещата ми майка. Така че, преди тя да избере мен, аз съм избрала нея.

Интересното е как, въпреки че не съм го чувала от никого директно, още като дете имах съмнения, че съм осиновена. Даже не бих ги нарекла съмнения, колкото усещания – много силни, много естествени. Не намирах сили обаче да ги разкрия на майка ми. Имах огромни страхове и те сякаш ме оставяха безмълвна. Затова и никога не посмях да питам защо нямам баща. Разбира се, чудех се защо другите деца имат бащи, а аз – не, но сякаш повече ме беше страх от истината, отколкото от неизвестността. И винаги имах готов отговор, ако някой ме попиташе къде е татко ми – "в чужбина", "работи далече" и т.н. Сама бях измислила оправдания, и то така, че да звучат съвсем правдоподобно.

Явно тези готови и бързи отговори са били защитна реакция, за да нямам време да реагирам емоционално и да се разстроя. Дълбоко в сърцето си просто знаех, че нямам баща… тоест, не че нямам – защото всеки има по един или друг начин, – но че нямам баща, който ще се върне някой ден. Учудващо е, че за толкова много години никой не ми разкри истината – съзнателно или не, никой не се изпусна. А още по-странното е, че аз живеех в някаква амбивалентност – хем категорично приемах, че съм осиновена, хем с абсолютно никого не говорих дори веднъж за убеждението си. Може би всъщност това даже не е било тайна, просто аз съм си затваряла очите за знаците и сигналите. Много години ми трябваха, за да се изправя срещу този страх. Много време ми костваше да обмисля как да говоря с майка ми. Много сили - да се осмеля да го направя.

Капката, която преля чашата, беше именно една от историите за осиновяване, публикувани във в. "168 часа" – тази на Дора Прангаджийска, която разбира, че е осиновена, дни след като почива майка й. С годините не само успява да преодолее травмата, но и да я превърне в призвание – става психотерапевт и днес помага на десетки осиновени с консултации, лекции, както и с книгата си "Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката".

Случайно попаднах на статията, макар да смятам, че случайни неща няма. Чета, плача и не мога да повярвам, защото все едно за мен пише – за моите емоции, за моите страхове, за моите усещания…Невероятно е колко много допирни точки имаме всички осиновени! Тази история така ме разтърси, направо треперех на последните редове. Реших, че ще се свържа с Дора. Сигурно, ако бях почакала петнайсетина минути, щях да се разубедя. Но веднага й писах във фейсбук и тя взе, че ми отговори след няколко минути. Обясни ми, че прави консултации с осиновени. Веднага си записах час. Всъщност тя е първият човек, пред когото най-накрая вербализирах усещанията си.

Трудно ми беше да изрека думите "Смятам, даже вярвам, че съм осиновена"… много трудно, защото толкова години си бях забранявала дори да мисля за това. Дора обаче прие всичко с много съпричастност. Сякаш огромна тежест ми падна от плещите. Помня, че след тази среща ходихме на кино с моя приятел, но явно толкова съм била зашеметена, че дори не помня кой филм сме гледали. Тогава той не знаеше нито с кого имам среща, нито за какво точно става дума. Дори с него не бях споделила за своите предположения.

Дора ме покани да посещавам терапевтични групи, които води, и малко по малко терапията си каза думата. Тя ме заведе и в Българската асоциация "Осиновени и осиновители". Но първоначално не споделих нищо за себе си, а просто им предложих, ако имат нужда от доброволци, да им помагам. Сега даже ми е смешно, като го разказвам. Защото тогава бях категорична, че за нищо на света няма публично да се показвам по медии или дори анонимно да си разказвам историята. И за миг не си го помислях.

След това нещата сякаш се завихриха. Странно е как нещо години наред тлее, тлее, но като се разгори, и пламва ужасно бързо. Изведнъж се сетих за една моя детска снимка, която стотици пъти съм гледала, но като че ли никога не съм виждала реално. Необяснимо е как нещо е пред очите ти, но ти имаш толкова силни защити, че буквално не го виждаш. На тази снимка аз съм с торта с една свещичка – явно от първия ми рожден ден. Но съм с дебели дрехи, с жилетка, с топли пантофи. А аз съм родена през юли. Да е било хладно, но чак толкова студено? Бях потресена как досега това никога не ми е направило впечатление. Оказа се, че това е тържество за идването ми вкъщи, което е било на година и седем месеца – през февруари. Спомних си, че нямам снимки от изписване от родилен дом, че актът ми за раждане е издаден две години по-късно. Истината е, че и преди това съм го виждала, но не съм искала да се задълбочавам.

Казах си - край, трябва да изясня тази истина за себе си, не може цял живот да се лутам в амбивалентност. Прецених, че вече съм готова да говоря честно и открито с майка ми. Но нямах сили изведнъж от нищото да отида да я попитам. Осъзнах, че храня много страхове да не я нараня. Изчаках още време – наблюдавах я, търсех подходящ момент, някакъв сигнал от нейна страна. Искаше ми се плавно да поднеса темата – хем да ме разбере правилно, хем да й оставя правото на избор да реши дали да потвърди, или не. Една вечер просто така се случи, че стана въпрос за взаимоотношенията между хората и как не бива да се пазят тайни. Това беше моят момент!

Събрах смелост и й казах, че ако тя нещо иска да сподели с мен, ако нещо е пропуснала през годините, съм отворена за разговор. Тя не само че не се стресна, но и веднага ме пита какво точно искам да знам. Не зададох въпроса директно, оставих я тя да ми каже. Не знам дали до последно така и не намерих сили да го изрека, или исках от нея да дойде желанието за истината. Аз просто отворих вратата, тя направи крачката напред. Не изрече думите веднага, започна да ми разказва много неща за живота си, за неуспешния си брак в миналото – толкова много ми сподели… сякаш искаше да ми разкаже целия си живот за една нощ. Накрая изрече "Ти си осиновена", което не ме изненада, но ме изненада следващото й изречение: "Аз знам, че знаеш!" И продължи да говори. Имах чувството, че десетки пъти е репетирала наум този разговор. Беше невероятно спокойна, изреченията й бяха премислени – явно години, години ги беше подготвяла. А аз през цялото време плаках. Не помня колко часове сме говорили, но онази нощ не спах нито миг.

Не изпитах толкова облекчение, колкото изненада – не от информацията, а от реакцията на майка ми. Толкова дълго бях таила страхове да не я натоваря, да не я нараня. Бях се подготвяла за ужасен разговор, а всъщност се оказа, че по-ужасно от страховете няма. Майка ми също бе копняла за този разговор, също бе живяла в притеснения. А искрените думи донесоха спокойствие и на мен, и на нея. Станахме много открити една с друга, сякаш се сближихме, сякаш между нас се запълни някаква празнота. В нашите отношения като че ли винаги е имало напрежение. След тази нощ то изчезна. Беше като пъзел, който редиш, но дълго време виждаш само фона и изведнъж намираш липсващите части и вече ти е ясна цялата картина.

Майка ми ми разказа, че с бившия й мъж не са можели да имат деца, но той категорично не е искал да осинови, а тя много е държала да е родител. Пътищата им са се разделили и тя решила, че независимо дали с партньор или не, ще осинови. Затова сама подала документи. Така срещнала и избрала мен.

Много е интересно, че след като приех, че съм осиновена, и спрях да крия, непрекъснато около мен все повече познати ми разкриват, че и те са осиновени или че искат да осиновят дете.

От друга страна, много близки чак сега ми разкриха, че всъщност са били наясно с миналото ми. Това е толкова странно – всички да знаят истината за теб, която ти не смееш или не можеш да откриеш години наред.

Все едно си страничен човек в собствения си живот. Въпреки че майка ми категорично заяви: "То никога не е било тайна. Роднините ни винаги са знаели, колегите ми, близките." Явно това е било моята тайна... аз не съм искала да я видя.

Днес категорично твърдя, че изобщо не трябва да се създава такава и е важно да се говори открито с децата. Моята история е пример, че колкото по-късно човек разбира истината за себе си, толкова по-трудно му е да я приеме. А

да си осиновен, е нещо съвсем естествено.

В началото, когато започнах своя път, бях категорична, че никога няма да търся биологичния си произход. Но след многото контакти с осиновени, след моята индивидуална терапия по-добре разпознавам някои емоции и осъзнавам, че нося копнеж да разбера коя съм.

Необходимостта да знаеш откъде идваш е безумно силна. Но трябва да уточня - аз не търся майка. Моята майка е една и това е жената, която ме е отгледала. Всъщност тя не е просто моя майка, тя е моят единствен родител!

Не търся и за да обвинявам или да държа сметка. Като че ли никога не съм изпитвала гняв... или поне не е било осъзнато. Нямам чувство за реваншизъм нито към биологичната, нито към моята майка. Осъзнавам, че всяка една от тези жени е имала важно значение в моя живот.

За мен в момента възможностите да търся по законов ред са много ограничени. Имаше предложение

да бъде сменен член 105 от Семейния кодекс,

според който на осиновения може да бъде предоставена информация за произхода единствено когато важни обстоятелства налагат това.

В повечето случаи съдът отказва такава информация, защото явно преценява, че обстоятелствата не са важни. Как да не е важно за един човек да знае миналото си, да познава корените си?! За съжаление до промяна не се е стигнало, но ще продължаваме да се борим за това.

Но колкото и да съм смела да се боря за правата на осиновените, истината е, че все още ме е страх от среща с биологичната ми майка. Хем копнея за това, хем ме е страх – от истината, но и да не бъда отхвърлена отново.

Явно не е сега моментът. Вярвам, че за всяко нещо си има време. Дори този разговор е доказателство за това - ако някой преди година ми беше казал, че не само открито ще признавам, че съм осиновена, но и дори ще разказвам историята си пред медиите, щях да го помисля за напълно луд. А днес ми се струва напълно нормално!