Как се развиват отношенията между двете държави от 1973 до 1989 г.

В края на ноември 1973-а, Петър Младенов прави първото си официално посещение в Турция като външен министър на България.

Анкара не го посреща радушно. Посланикът Марин Вачков му носи в стаята на най-представителния тогава хотел в столицата “Бююк Анкара” куп вестници, в които България и всичко българско са подложени на безмилостна критика и безжалостно обругани. Хулят ни за всичко - от това, че България жестоко “потискала” турското национално малцинство в пределите си, до обвинението, че подкрепя въздушното пиратство.

Младенов решава да не се консултира със София. “Боях се, че от там, където има много презастраховчици, можех да получа и указания, несъобразени с честта на на нашата държава и народ”, посочва аргументите си в своите спомени министърът.

Веднага след полагане на венец пред мавзолея на Кемал Ататюрк е насрочена срещата с турския външен министър Халюк Байюлкен. Младенов едва изчаква сервитьорът да излезе, след като е поднесъл традиционното турско кафе, и без да дочака приветствените думи на колегата си,

атакува

фронтално

Заявява му, че знае как турските вестници, радио и телевизия отразяват неговата визита. Че изводът е ясен: турската страна не само не създава нормална обстановка за протичане на официалното посещение, но очевидно цели неговото проваляне. Че той няма да се огъне и да позволи българската държава и народ да бъдат хулени и клеветени.

Според Младенов тържествуващата усмивка изчезва от лицето на колегата му. Байюлкен очевидно е силно смутен и объркан. Българинът не чака той да се съвземе и категорично заявява: “Не приемам такава провокация и настоявам антибългарските инсинуации на турското радио и телевизия да бъдат незабавно преустановени. И ако утре сутринта има публикуван дори само в един турски вестник антибългарски материал, ще направя официално заявление за пресата и ще прекъсна посещението!”

До вечерта радиото и телевизията не казват и една дума против България, а на другия ден във вестниците няма нито една антибългарска публикация. Обстановката се променя и Младенов е приет от президента Джевдет Сунай и премиера Ферит Мален. Делегацията гостува в Измир и Истанбул, посещава много паметници на културата - дворци, джамии, музеи, черкви.

Така, започнала с опасност от провал, тази първа среща на българския външен министър в Турция завършва добре и поставя начало на затопляне на отношенията между двете страни. Отчетено е, че стокообменът се е увеличил почти двойно и е стигнал 12 милиона долара. Младенов заявява пред журналистите, че България е готова да подпише спогодба за безвизов режим с Турция. Както и че българската страна е връчила на своите партньори проект за спогодба за правна помощ.

През 1973 г. в навечерието на историческата среща в Хелзинки е завършено строителството на далекопровода, който свързва енергосистемите на България и Турция. Това става повод за среща между Живков и турския премиер Сюлейман Демирел в Одрин.

Две години по-късно – през 1975-а, Петър Младенов посещава Турция за втори път. Външен министър вече е опитният политик и дипломат Исхан Сабри Чаглаянгил. Двамата подписват конвенцията за правна помощ. Разговорът с премиера Сюлейман Демирел преминава в много приятелска обстановка и поставя дългогодишни добри отношения между двамата политици.

“Докато беше министър-председател и нашите отношения минаваха през него - разказва Младенов, - Демирел нито веднъж не допусна с дума, реплика или изявление да ги помрачи. Нито веднъж не постави иначе дежурния за други турски ръководители въпрос за турското малцинство в България. Той знаеше и разбираше, че всяка страна проявява чувствителност по дадени въпроси, и затова умишлено избягваше такива, които тровеха отношенията и увеличаваха взаимните подозрения и недоверие. Разбира се, от това негово поведение не следваше, че Турция беше спряла да води разузнавателна и скрита подривна дейност против нашата страна...”

Но при срещите си и с Демирел, и с Бюлент Еджевит, и с Кенан Еврен

Тодор Живков

казва една и съща

“закачка”:

“Ние знаем, че вие вербувате шпиони сред нашето население, вашите служби създават нелегални групи от наши граждани, но ние не се сърдим за това. Ние просто ги разкриваме и обезвреждаме. Ако вие продължите, и ние ще продължаваме. Знайте само, че винаги имаме в аванс няколко работещи ваши шпиони, които можем да арестуваме, когато си поискаме...”

Младенов уточнява, че Живков всъщност казва истината.

През 1976 г. Тодор Живков посещава Турция. Тази визита е окачествена като “своеобразен връх във възходящо развиващите се българо-турски взаимоотношения”. Дори турските медии не пестят възхвалите си за България и нейния ръководител. Разговорът на Живков с неговия официален домакин Фахри Корутюрк е кратък и предимно куртоазен.

Но с премиера Демирел Живков се договаря за« разработване на мащабна програма за развитие на двустранното сътрудничество, което да обхване всички сектори на отношенията между двете страни.

След година Демирел пада от власт и министър-председател става Бюлент Еджевит, смятан за ляв и дори социалдемократ, но всъщност един неприкрит националист. При предишното му кратко управление през 1974 г. Турция окупира част от остров Кипър.

“Еджевит имаше

труден и несговорчив

характер

Подозрението, че партньорът му играе своя игра и непрекъснато цели да го измами, го разяждаше и тровеше настроението му, като го заставяше постоянно да е нащрек и да бди”, описва го Младенов.

Бюлент Еджевит идва в България в началото на май 1978 г. На срещите си с Живков и Младенов той възкресява старите турски претенции за наличието на територията на България на турско национално малцинство и открито предявява искане турската държава да се грижи за него. Българската страна категорично отхвърля това искане с аргумента, че то е недопустим опит за намеса във вътрешните работи на България.

За съжаление, предявените претенции при посещението на Еджевит започват да се повтарят под една или друга форма при всички бъдещи срещи и засилват напрежението и недоверието в междудържавните отношения. Започва неудържимото плъзгане по нанадолнището, което в средата на 80-те години на миналия век ще достигне до така наречения възродителен процес.

През лятото на 1979 г. Тодор Живков, придружен от дъщеря си Людмила, е на работно посещение в Анкара. Срещата му с Бюлент Еджевит е в Анталия, в резиденцията на местния валия. Два са главните въпроса, обсъждани по време на преговорите - премахване на визовите такси и определяне на границата при устието на река Резовска. След дълги спорове за таксите е възприет българският вариант.

За границата

при река Резовска

е договорено двамата външни министри да отидат на място и с помощта на експерти и специалисти да намерят взаимноприемливо решение.

След няколко месеца Младенов и колегата му Йокчун се срещат в Резово. Обикалят, газят реката, минават ту на българска, ту на турска територия и накрая в една палатка Младенов предлага и е приета идеята да се изработи съвместен инженерен проект, според който границата да минава по талвега на реката.

Всичко това обаче остава само на книга, защото на власт след военен преврат идва ген. Кенан Еврен. Българските власти решават да не прекъсват отношенията с Турция и Младенов отново заминава за Анкара. Среща се с генерала, който след няколко общи приказки отваря дума за маркиране на границата между двете страни. Познавал добре проблема, защото като млад офицер служил в района на българо-турската граница. Казва, че нещо не било направено поради некомпетентността на досегашните турски правителста, но сега, когато на власт са военните, ще бъде намерено решение на проблема.

Само след няколко месеца е Еврен е гост на Живков. Най-големият успех от преговорите при тази визита е, че по настояване на българите е прекратена изселническата спогодба от 1968 г. От нея са се възползвали около 120 хиляди души, но после Турция спира визите и едностранно прекратява спогодбата.

През юни 1983 г. Живков връща посещението на ген. Еврен. Той е посрещнат добре, обграден е с внимание от домакините, но това е външната страна на визитата. В разговорите се чувства определена студенина от натрапчивите опити на турската страна да поставя въпроси от двустранните отношения, които българите смятат за вече решени.

След 1984 г. започва силно влошаване на двустранните отношения между България и Турция...