Тръмп може да реши, че след като американците научиха китайците на голф, е време и американците да подражават на китайците

ИВАН КРЪСТЕВ,

“НЮ ЙОРК ТАЙМС”

През 1813 г., малко преди края на своето управление, Наполеон Бонапарт споделя пред австрийския външен министър граф Метерних какви са недостатъците на силното лидерство. “Управлението ми няма да надживее деня, в който престана да бъда силен и хората спрат да се страхуват от мен. Докато вашите суверени, родени на трона, могат да бъдат разгромени 20 пъти и пак да се завърнат в столиците си”, заявява Наполеон.

Той съзнава по-добре от всеки друг колко трудно е да останеш на власт завинаги, особено ако не си роден на трона. Години по-късно демократичните институции разрешават този проблем, правейки възможно победеният лидер да се върне чрез избори. Изборната демокрация се основава на убеждението, че тронът не се притежава, а само се ползва.

Но духът на демокрацията не се ограничава само до разбирането, че волята на хората се изразява в свободните и честни избори. Важна роля в модерното разбиране за либералната демокрация играе идеята, че управляващите не остават на власт, когато не са желани, и че властта им винаги трябва да бъде ограничена.

Ала този консенсус, изкован в продължение на дълги години, днес е поставен под въпрос.

Днес някои от лидерите на най-могъщите страни в света, както демократични, така и недемократични, започват да се държат като модерни императори. Концентрират власт в ръцете си без никакво намерение да напуснат поста до края на живота си. От тяхна гледна точка е без значение дали страната е демокрация, или автокрация, от значение е само качеството на лидера. И те се ползват със значима подкрепа: във време, когато недоверието към политиците е високо, за мнозина човекът със силна ръка е за предпочитане пред корумпираната политическа класа.

Няма по-ясен или по-значим пример за тази тенденция от решението на Китайското национално събрание да премахне ограничението от два мандата за президента на страната. Не би било преувеличено да се каже, че този акт символизира края на хегемонията на демокрацията като световен политически идеал.

След като президентът на Китай Си Дзинпин обяви решението си да премахне ограничението в броя на мандатите, мнозина анализатори изказаха мнението, че решението му да се превърне в същински император е знак за амбицията на Пекин открито да предизвика глобалното лидерство на Америка. Това е вярно, но не е всичко.

В този контекст рядко се дискутира описаният от политолога Кен Джовит “ефект на Версай”. Връщайки се към историята, проф. Джовит показва, че привлекателността на едно управление може да се оцени най-добре по желанието на другите да подражават на неговите институции и начин на живот. Според него през ХVII в. във Франция Луи XIV “създава забележителен по силата и престижа си режим, на който подражават от Германия до Русия, строят “мини-Версай”, възприемат се френските маниери, а елитите говорят на френски”. През ХІХ век

в обект на

политическо

желание

се превръща Британският парламент – унгарците издигат за своя парламент в Будапеща неоготическа сграда, също толкова внушителна, колкото тази в Лондон. След Втората световна война наложените в Източна Европа сталинистки режими подпечатват властта си чрез също толкова внушителната, но нехуманна сталинска архитектура.

След края на студената война подражанието на Запада бе знак за принадлежност към правилната страна на историята. Провеждането на избори и написването на конституции в американски стил бе също толкова важно за образа на една страна, колкото смартфонът е важен за самочувствието на един тийнейджър. По думите на Джовит “в епохата след студената война за елитите от незападния свят играта на голф имаше същото значение, каквото носенето на тогата е имало за неримския елит в древността”.

А пък ограничаването на властта на владетеля беше едно от ключовите средства, чрез които недемократичните режими се опитваха да се приспособят към епохата на демокрацията. Затова и редица недемократични правителства съхраняваха демократичните фасади, особено тези на изборите и ограничението в броя на мандатите. През 2008 г. например руският лидер Владимир Путин устоя на изкушението да промени конституцията и по този начин да получи правото на трети президентски мандат, тъй като не искаше страната му да изглежда като някоя от централноазиатските републики, където

президентите

никога не

напускат

дворците си

Макар системата да беше подправяна, недемократичните правителства съзнаваха колко важно е да се преструват, че това не е така. И тъкмо това – дори повече, отколкото самото разпространение на либералната демокрация – беше същинското доказателство за хегемонията на демокрацията. Даже Китай играеше по тези правила.

Досега.

В този смисъл решението да се премахнат ограниченията в президентските мандати ще отекне далеч извън Китай. Човек лесно може да си представи как президентът Путин приема, че няма да му се налага да напуска Кремъл през 2024 г., когато изтича следващият му мандат.

Турският президент Ердоган също е лесно да бъде убеден, че може да остане на власт безкрайно. Избраните лидери по цял свят ще се втурнат да обясняват, че смяната на ръководството е опасна идея.

Настъпващият

“миг на

императора” е

лоша вест

за Европа,

където липсата на император е сърцевината на европейския проект. Новината не е добра и за САЩ. Но пък може да се превърне в благодатен миг за Тръмп, който може да реши, че след като американците са научили китайците как се играе голф, е дошло време американците да подражават на китайците. И какво ще се случи, ако два президентски мандата не са достатъчни, за да стане Америка отново велика?