Николай Газдов, един от най-страшните палачи от лагерите в Ловеч и Белене, безславно, но и безнаказано доживя до преклонните 89 години. За да се разграничи от мрачното си минало обаче, майорът от ДС е сменил тайно името си на Николай Симеонов Станев, разкри в. "168 часа".

"Не обичам да говоря за тези неща. Баща ми почина през 2009 г., когато беше на 89 години. Умря внезапно, без да е боледувал от нищо", разказва сдържано пред вратата на къщата в гр. Левски синът Борис Газдов.

"Много се изтормозих по време на делата. Покрай тях се запознах и с дъщерята на Юлия Ръжгева, която също беше много измъчена. Навсякъде заедно ходихме с нея. Добре, че успях да намеря добър адвокат, та го отървахме Що се отнася до лагерите - бил съм едва 12-годишен по това време и не помня нищо. Баща ми също до последно не е коментирал и само повтаряше, че е невинен", каза още Газдов-младши пред "168 часа".

"Не е вярно, че баща ми е бил с променено име. Родът ни е такъв - Станеви, та оттам, просто така си ни е фамилията", обяснява синът. Официално обаче, по документи, както той, така и братът на бившия надзирател се водят навсякъде Газдови.

В Левски всички знаят за "бележития" си съгражданин и за делата му, но все още се притесняват да говорят открито. Със загадъчни усмивки се оправдават, че само смътно са запознати с комунистическите лагери.

Къщата на Газдови е в самия център на града съвсем близо до площада и общината. "Ние сме млади и не помним, май почина неотдавна", страхливо коментира съсед. Същото казват и минувачи все със същите извинителни усмивки. "Доскоро идваше почти всяка сутрин, подпирайки се с бастуна, и купуваше предимно вестник "Дума". Но не обичаше "24 часа", спомня си и продавач в будката за вестници. "Движеше се съвсем спокойно между хората и никога не е имал някакви проблеми със съгражданите си", допълва той.

Съвсем различни са спомените за майор Газдов на малкото останали живи от лагера в Ловеч. "През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Държавна сигурност ме преследваше, защото съм се срещал с чужденци. В един момент ме обявиха за идеологически враг на комунизма и не можах да завърша. През декември ме пратиха в Ловеч. Без съд и присъда! Взеха ме от вкъщи по етапен ред. От гарата в Ловеч до кариерата, която е на 5 километра покрай Осъма, с белезници ме водеха двама милиционери пеша - нямаше кола", разказва пред "168 часа" Никола Дафинов, оцелял от лагера в Ловеч.

"Предадоха ме на Газдов. Той ми казва: "Как е възможно да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!" Още с влизането в неговата канцелария започна страхотен бой с огромни тояги. След това "епопея на забравените" - на кариерата и по 75 вагонетки камък норма Пет човека на забой, трябва да изпълним нормата.

Всъщност 5 души повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са 30 кубика камък, които трябваше да ги пускаме на една рампа. Всеки ден идваше влак, на който ги товарехме. Като дойдеха някъде следобед изродите Газдов, Горанов и Гогов, наставаше лудница. През цялото време - "Давай по-бързо!", "Защо не работиш?", и непрекъснато тояги. След толкова години още имам сериозни белези от тояги по гърба. От ударите се получаваха гнойни рани, които гъмжаха от червеи. Работата беше от 7 сутринта до 22,30 часа. Вечерно време също ни пребиваха: "Не сте изкарали нормата!" Изкарах на кариерата около 6 месеца - как съм оцелявал, не знам", разказва с треперещ глас бившият концлагерист.

"Не вярвам синът му да не си спомня нищо за лагера, защото Газдов го водеше редовно заедно с майка му с файтон на обекта на гости. Спомням си как се прибирахме от кариерата, а съпругата му се възхищаваше какъв голям герой и началник е", съмнява се репресираният.

"Млади момчета си отиваха през ден - всеки ден имаше по 3-4 до 5 трупа Някои още на втория ден след пристигането им ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан често по два-три дена в една тоалетна. Накрая пристигаше една "Молотовка" от Белене и ги откарваше. Отначало труповете ги хвърляха в Дунава, но започнаха да изплуват и след това вече ги даваха на прасетата в свинефермата на един от островите.

Никой не е получил тялото на убития си роднина, защото все пак щеше да стане ясно от какво са умрели. Официално причината за смъртта беше "слънчев удар" дори посред зима. Това е истинското лице на комунизма - нечовешко, нагло, гадно", казва Дафинов. Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагерниците, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и подавал огледалце, за да се погледне за последно.

Обикновено на жертвата е заповядвано да си вземе таргата (дървена носилка) и от кариерата връщали трупа, загърнат в сламеник. Днес вече не са между живите и бригадирите - верните помощници-убийци на Газдов.

Освен че сам е биел до припадък, майорът от ДС е нареждал жертвите да бъдат довършвани от доверените му лица между лагеристите. Те са избирани между най-изявените криминални затворници, докарвани са от Белене и с усърдие и жестокост са изпълнявали неговите заповеди. "Имаше някакви бригадири, които всъщност бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов.

Всеки, който пристигаше в лагера, беше с едно писмо. В него беше и присъдата - трябва ли да живееш, или трябва да бъдеш ликвидиран на втория ден. Убиваха с подставени лица. Шабан (Стоян) Калеев Даков (Узукчиев)-Шахо Циганина от София, Димитър Цветков и Ицо Суинга, и двамата също от София, Атанас Иванов Левордашки (Атанасов) от Враца, Благой Гайтанджийски-Благо Магарето от Пловдив, и Антон Шаров-Шаро Кучето от Бургас бяха най-зловещите от тях", спомня си Дафинов.

Оказва се, че учени, които професионално изследват най-близкото минало, също срещат трудности в проучванията си за лагерите.

 "Мисля, че Газдов беше последният жив останал от най-известните подсъдими по делото за лагерите. Разбираемо е, че е живял с друго име. Не съм привърженик на идеята за затваряне на тази страница от историята и мисля, че трябва да се работи още, тъй като много от истините за тази епоха остават неразкрити. България все още няма и свой музей на комунизма", коментира доц. Даниела Колева, преподавател от Катедра "Културология" във Философския факултет към СУ "Св. Климент Охридски".

"Публичната памет, която сега се създава, влияе и на начина, по който хората разказват и си спомнят за лагерите. Хората знаят доста подробности, но неохотно говорят за тях Освен това имаме големи трудности в научната си работа, тъй като заради пропагандата представата на местните хора е, че лагеристите както в Белене, така и в Ловеч са били криминални престъпници, които не случайно са затваряни там. Това важи с особена сила за въдворените след унгарските събития през 1956 г.", казва доц. Колева.

Газдов е уволнен от лагерапрез ноември 1961 г., въпреки жалбата му до зам. вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС, и въпреки протекциите, които имал от началника на МВР в Плевен ген. Георги Аргиров. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 г. се разболява и отсъства от лагера, оставя за свой заместник Газдов.

"След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието.

На партийно бюро в присъствието на началника на ОУ МВР в Ловеч Кирил Александров се взема решение Газдов да бъде освободен и да му се наложи партийно наказание "мъмрене с предупреждение за вписване в партийните документи".

"Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен на 5. ХI. 1961 г. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов.

При разпита, въпреки серията от очни ставки с оцелели лагерници, Газдов отрича всичко. Делото за лагерите се отлага и насрочва неколкократно през 1991 и 1992 г. Подновено е през 1993 г. Разиграват се сценарии за давност, заболявания на подсъдимите, прехвърляне от съд в съд. Накрая през 1995 г. и последните обвиняеми - Газдов и Ръжгева, са освободени от ареста.

Архивните снимки са от брошурата "Без следа?" и са предоставени от Института за изследване на близкото минало.