Слово на писателя Георги Господинов, което той произнесе пред паметника на Св. Св. Кирил и Методий в София на 24 май през 2013 г. То е все така въздействащо и актуално.

За мен няма съмнение, че това е най-хубавият български празник, защото честваме нещо толкова крехко, ръкотворно и неръкотворно като буквите и езика.

Това не е празник на оръжието, на някоя славна победа или поражение. Няма батални сцени, предателства, реки от кръв, с каквито е пълна човешката история. Щастливи сме, че имаме един ден, в който честваме светлото и всекидневно чудо на езика.

Да, това е всекидневен празник, колкото и парадоксално да звучи. Всеки ден, докато говорим, ние сме в невидимата работилница на езика и извършваме една невидима работа по него. Може би, ако си го припомняме по-често, ще имаме повече респект, защото в тази работилница са били първомайстори Св. Св. Кирил и Методий, Климент Охридски, Константин Преславски, Паисий и Софроний, Ботев и Яворов, Вазов. Ние сме само смирени чираци там. Да не го забравяме!

Уважаеми съграждани, най-трайното нещо по нашите земи ще се окажат буквите. Помислете си какво друго е останало от IX век насам, което продължаваме да ползваме днес всеки ден! Падали са царства и крепости, села и манастири, империи са идвали и са си отивали... Колко пъти сме били разделени в раздори и несъгласия?!

Някой беше казал, че завижда на французите, които толкова дълго са строили „Нотр Дам”. Това значи, че са били на едно мнение цели 2-3 века. Та ние, дето иначе трудно сме на едно мнение за няколко поредни години, цели 12 века пазим тези трийсетина букви, пренасяме ги и ги празнуваме от Възраждането насам. Не е ли това чудо?!

Езикът, културата и литературата са онова невидимо лепило, което ни държи заедно. Без тях щяхме да сме просто шепа хора под празно небе, както би казал Яворов. За чудото на езика и четенето ми се ще да кажа няколко думи днес. За това какво може да направи литературата по време на криза. Може прости неща.

Най-напред да ни даде език за самата криза, да можем да я изговорим. Никоя криза не е по-страшна от неизречената. Второ – да бъде алтернативен източник на енергия и смисъл, защото тази криза тук и по света отдавна не е само икономическа. Тя е и културна, екзистенциална, криза на усещането за бъдеще. Нека ми простят политиците и икономистите, но ми се струва, че литературата все още знае повече за човека и ако финансистите четяха книги, кризите ни наистина щяха да са различни. Какво още може литературата?! Нищо и всичко. Да утеши.

Мисля, че литературата все по-често ще се връща към тази си позабравена роля - да застане на страната на губещите, да добави още живот към и без това обидно малкото време, което ни е отпуснато. Моето тяло е ограничено, както във времето, така и в пространството, но литературата ме снабдява с животите на всичко, за което чета.

Какво още?! Да създава вкус. Това никак не е за подценяване, не е просто естетика. Човекът с вкус по-трудно се поддава на евтина пропаганда, развива съпротива срещу бездарието, а това вече е политически акт.

Дами и господа, сигурен съм, че всеки свързва този празник най-напред с детството си. Като кажем „24 май”, ние се виждаме като деца. Така или иначе, пред езика винаги сме деца. Можем да си спомним удоволствието от първата изписана дума, от първата книга, която сме държали.

Най-хубавото, което можем да направим сега - това е към родителите - е да предадем чудото на четенето на нашите деца. Нека гледат родителите си четящи. Нека те самите, децата, държат в ръцете си книга, да имат памет, че са държали книга, защото и тази памет ще изчезне. Към учениците, защото техен е този празник най-вече. Нека сега родителите се разсеят малко и не ни слушат.

Млади приятели, четенето не е измислено само заради изпитите, не го намразвайте! Ще го кажа по-тихо: книгите помагат, когато си влюбен, защото влюбването е да онемееш и да търсиш нов език, нови думи, специални думи. Това сега важи за всички – влюбването е да съчиняваш непрекъснато другия. В този смисъл всички сме съчинители и писатели поне два пъти в живота си – като деца и като влюбени.

Дами и господа, ние всички сме наематели на езика, на неговия дом. Даден ни е за кратко, за един човешки живот. Начинът, по който живеем в дома на езика си. Не е по-различен от начина, по който живеем в истинските си домове. Свързани са повече, отколкото подозираме. Езикът е част от всекидневната ни култура на живеене. Ние сме направени от това, което изричаме. Внимавайте какво изричате! Първо се учим на буквите да четем книги, а после книгите ни учат да четем всичко останало и най-първо себе си.

Позволете ми да завърша тази наивна възхвала на четенето с една история. През май 1651 г. в свети град Рим излиза първата печатна книга на новобългарски език „Абагар” на Филип Станиславов. Отпечатана е на 5 големи листа от италианска тънка и груба хартия. Това едновременно е книга и амулет за защита и изцеление. В послесловието й авторът пише, че тази книга се харизва на българския народ да се носи наместо свети мощи. Светите мощи на езика. 3 века по-късно, когато през 1944-1945 г. дядо ми трябвало да се бие нейде из унгарските блата, винаги си носел в джоба на шинела едно писмо от къщи с първите криво написани думи на баща ми. Вярваше, че благодарение на този амулет оцелял през всички битки. Дори да сме най-големите скептици и ироници, докато пишем и четем, без да си даваме сметка, упражняваме чудото на езика.

Дами и господа, скъпи съграждани, честит език! Честити букви! Честито чудо на езика!