Високата тухлена ограда на Централния софийски затвор, над която стърчат телени мрежи, не носи само спокойствие, че престъпниците няма да излязат оттам.

За близките на осъдените, тези стени са непробиваемата бариера към миналото. Пътят към затворниците, който им се налага да минават два пъти в месеца, е истинско препятствие за нервите, волята и търпението им.

4 часа чакане за 40 минути свиждане. Това се оказва най-краткият вариант за посещение в затвора. А срещите между роднините и осъдените са разрешени само веднъж на 2 седмици. Независимо колко души искат да разговарят с един затворник, те разполагат общо именно с тези

40 минути, които

трябва да си поделят

Освен че пътят към стаята за свиждане е много по-дълъг от допустимото, една такава среща се превръща в истинско събитие за тези, чиито близки са получили присъди, или по-лошото - чакат зад решетките решението на съда. Екип на "168 часа" реши да провери какъв е редът за посещения на граждани, без да се легитимира журналистически, за да се постави на мястото на близките на осъдените.

Свижданията в Централния софийски затвор стават в събота. Предварително са ни казали, че ако закъснеем,

може да чакаме

и цял ден

Затова пристигаме още в 10 сутринта - час след като пунктът за записване за посещения е отворил врати.

Пред оградата на затвора вече се е събрала тълпа. Млади момичета и момчета, възрастни жени, деца, дори един очевидно бивш затворник, с множество татуировки и обръсната глава. Всички те чакат за свиждане. Предполагам, че ще бъдат изнервени, притеснени, напрегнати. Но това, което виждам, смразява кръвта ми повече от очакваното - безмълвно примирение.

Първата опашка, на която трябва да се наредим, е тази за издаване на "билет". Там все още чакането ни се струва прилично - пред нас има само трима души, които бързо получават своите листчета и идва нашият ред. На талоните, които получаваме, има номера. По тях разбираме кога ще дойде времето да влезем в залата за свижданията.

Посетителите

се разделят на 6 групи,

като във всяка трябва да се запишат по 32 души, за да започне влизането в затвора. Според номера на нашия билет, ние ще бъдем с втората част от посетителите.

Попълваме две листчета - едно, с което ще получим билета си, и второ, на което трябва да декларираме какво носим на затворниците. Въпросът с храната стои още по-сложно, отколкото самото влизане. Разбираме, че на лишен от свобода може да се пращат хранителни продукти само един път месечно.

Ограниченията за това какво имат право да получават са изключително строги.

Допустимото

количество е 5 кг,

и всеки продукт преминава през внимателна проверка.

След като сме взели билетите си и вече знаем с коя група трябва да влезем, се оттегляме в т.нар. "затворническо кафе". Въпросното място представлява доста мръсна лавка с изнесени 4 пластмасови масички със столчета пред нея. Добре е, че решаваме да предприемем пътуването си към затвора през лятото, защото не мога да си представя къде чакат близките, когато навън бушуват виелици, а пътят е затрупан от сняг. От въпросното кафе виждаме кога посетителите влизат и излизат. Първата група все още се реди на опашката за влизане. За да ги допуснат в залата за свиждане, трябва всичките 32-ма души от първото раздаване на билетчета да са се събрали пред бариерата на затвора.

За нас това, че те още не са влезли, определено е лош знак. Нашият ред ще дойде едва след като техните 40 минути приключат. Тогава пунктовете за проверка на вещите, които пращаме на затворниците, отново ще бъдат отворени за втората група.

Докато чакаме, разбираме интересни неща от близки на затворниците. Оказва се например, че доскоро са допускали да се внася кафе на зърна на осъдените. От 1-2 посещения насам обаче и този продукт е

вече в забранения списък

Защо? - никой не знае. Научаваме също, че дори първата група да излезе, това не означава, че веднага ще отворят пункта за проверка на храната. Тоест, чакането ни може да се удължи още повече.

Роднините, с които се запознаваме, ни казват и какво техните близки искали да им бъде донесено. Едно от първите им желания било вестници - зад решетките това е единственият начин за лишените от свобода да разберат какво се случва в света извън високите огради на затвора. Чакали също така и карти за игра и топчета за тенис на маса. Именно това са две от малкото развлечения на осъдените, с които си запълват часовете от деня.

Едно от нещата, които трудно човек би се сетил, че затворниците ще искат да получат, са копър и магданоз - храната била ужасно безвкусна и те сами си я подправяли.

Докато си приказваме с близките, виждаме, че първата група е приключила със свиждането

и излизат през пропусквателния пункт. Часът вече е 11,30.

Пред мястото, където се внася храната, светкавично се извива опашка. Нареждаме се и ние с два големи плика, които най-вероятно тежат повече от 5 кг, но знаем, че на място ще ни кажат с колко сме превишили лимита. 15 минути след като ръцете ни вече са отмалели, решаваме да последваме примера на всички останали - слагаме пликовете на земята и се подпираме на оградата.

Какво преживяват близките, докато чакат за среща с осъдените, четете в новия брой на в. "168 часа"