Нидал Хлайф пристига в България през 1994 г. Сириецът не идва у нас заради проблемите в страната си - тогава все още държавата дори не е заплашена от войната. Идва тук, за да учи в НАТФИЗ. Завършва успешно и се жени за българка. Има и две деца.
Като журналист обаче от началото на конфликтите непрекъснато пътува до страната си, за да следи отблизо събитията и да може да предаде достоверно всичко, на което са подложени сънародниците му. Тъй като
отлично познава каналите
за нелегален трафик,
Нидал Хлайф разказва пред "168 часа" за пътя на бежанците от Сирия към България.
"През последните 7 месеца 17 пъти съм влизал в Сирия. - разказва Нидал Хлайф. - Преминавам границата нелегално, защото обикновено пътувам с журналисти, които нямат право да влизат в страната като чужденци.
За последно там бях преди около 20 дена. Ситуацията се променя непрекъснато и става все по-тежко. Самото пътуване до България
за един бежанец е
много трудно и скъпо
Само за път и престой в граничните градове са необходими поне 2000 долара. Цените, които искат каналджиите, обаче падат, защото бежанците вече научиха пътищата и дори понякога преминават сами. Има 3 смъртни случая през зимата тук, в България. Една жена и двама мъже загинаха. Не успели да намерят пътя след границата през гората. Намериха ги замръзнали на втория-третия ден, вече били починали.
Част от бежанците стават жертви на каналджиите - биват измамени. Когато стигнат границата, се случва да им кажат: - Влезте оттук и след тази гора вече сте в Гърция. Именно там искат да отидат голяма част от бежанците. Вместо да стигнат до Гърция обаче, сирийците се оказват в България. Така, преминавайки границата, те дори не знаят в коя държава в действителност са попаднали.
Бежанците, които идват в България, обикновено са от Северна Сирия. Най-често от граничните градове Идлиб, Алепо, Хатака. Аз например съм от Южна Сирия и за моите родители и роднини, ако решат да бягат,
би било по-добре
да минат през Йордания
Тези, които са до Ливан или Ирак, отиват там съответно. До България стигат най-често бежанци, които са живели близо до турско-сирийската граница. Малцина от тях решават да останат, защото знаят, че тук нямат шанс за реализация. Повечето искат да стигнат до Западна Европа. Ако имат сирийски паспорт, бежанците влизат нормално в Турция. Ако нямат, им се налага да използват нелегалните пътища. За влизане в Турция плащат на каналджии малка сума - 20-50 долара.
Тръгвайки от родината си, бежанците вземат само най-необходимото, възможно най-малко багаж, защото няма как да го пренесат. Обикновено събират само дрехи и пари и изоставят всичко останало. Да се пътува през нощта, е много опасно. Има банди, групи, които искат рекет, няма никаква сигурност. Затова повечето бежанци избират да пътуват през деня. Най-голямата част от сирийците, които пътуват към България, са бедни хора. От средната класа нагоре пътуват или към Ливан, или Египет, Дубай.
Невинаги тръгва
цялото семейство
Зависи най-вече от това с какви пари разполагат. Често се случва да заминат един или двама поради липса на средства. За да влизат в България, трябва да плащат за всички членове на семейството, невинаги имат толкова пари.
Наскоро ми се обади мой познат, който ще влиза сам, въпреки че цялото му семейство е в Йордания. Той има познати тук в София. Отказали му виза за България и решил да влиза нелегално. Няма пари, за да вземе семейството си. Надява се, че като си уреди нещата тук, ще може да извика и тях.
След като веднъж са влезли в Турция, никой не спира бежанците. Движат се свободно из страната независимо дали имат документи.
Всеки остава там колкото поиска и докъдето му стигат възможностите.
Турската държава
затваря очите си
за много неща
Бежанците може да останат там без пари, а може и да се хванат на някаква работа. Хората се отнасят толерантно към тях. На турската граница знаят арабски и няма езикова бариера.
В Турция най-често остават в Хатай, Килиш - близо до самата граница. Разбира се, има и хора в Истанбул, но там наемите са скъпи и остават само по-богатите.
В граничните градове част от сирийците живеят в лагери - има 14-15. Те са под егидата на ООН и турското правителство. Другата част излизат под наем - между 500 и 1000 лири на месец - 300-600 долара. За да живеят, им трябват още 400 долара месечно поне. В граничните градове има сирийски училища, част от децата учат в турски.
Дали пътят на бежанците ще остане същият, след като бъде изградена 30-км стена на Турската граница, предстои да разберем.
Държавата предлага
доста улеснения
От турско-сирийската граница до България има няколкостотин километра, които се преминават с автобус. Той се хваща от Хатай - гранична област на турско-сирийската граница. С него се стига до Одрин. Пътуването им излиза около 120 лири - 70 лв. Част от тях имат роднини тук, в България.
На гарата в Одрин чакат каналджиите. Вече има добре развита мрежа. Там има три групи - главно турски граждани, има и сирийски. Те работят с българи от другата страна. В този бизнес става въпрос за много пари.
В началото преминаването беше около 2000 долара. Сега е много по-евтино, защото много хора влизат и излизат и разказват едни на други как става.
Сега тарифите вървят между 300-600 долара, зависи от пазарлъка, а и от това от колко членове е семейството. Ако е само един бежанец, е по-скъпо, ако са 5-има души например, излиза много по-евтино. Разговарях със семейство от Пъстрогор, което за 5-има души платило 2000 долара.
Има и такива, които не използват каналджии. Влизат сами, защото нямат пари. Правят това не толкова, защото са смели, а от безизходица. Казват си - или ще ни хванат, или ще успеем, ако не се получи - ще опитаме отново. Решават да рискуват. Тези, които са успели да влязат, им посочват точки, откъдето да тръгват най-безопасно. Така с информация от хората, които са вече в България, понякога успяват да стигнат.
Аз знам един дезертирал войник от Сирия, който влязъл без пари. Бил войник в редовната армия и избягал. Казва, че
видял такива ужаси,
че не издържал
и решил да избяга. Влязъл в Турция и аз там се запознах с него. Беше на границата, опита се да работи, но не успя. Той има роднини тук. В момента е хамалин и взема 10 лв. на ден.
Когато пътуват с каналджиите, сирийците се качват на колите им и стигат до около 500 м от границата. Самите каналджии са обикновени младежи, не се отличават с нищо. Понякога возят бежанците в таксиметрови коли. Доста от каналджиите работят като шофьори. Други пък преди са се занимавали с контрабанда, а сега с превоз на бежанци.
Когато оставят бежанците близо до границата им показват пътя накъдето трябва да вървят. Бежанците стигат до самата граница, където има телена ограда, която трябва да прескочат. След това продължават направо и
стигат до българския граничен пункт
Голямата част от бежанците, като влязат в България, полицията ги хваща, оставя ги за разпит и ги прехвърля в центъра за временно настаняване в Пъстрогор. Който иска, подава молба за бежански статут, който не иска - не подава. Има бежанци, които отказват и тогава ги прехвърлят в Бусманци или в Любимец като нелегални имигранти.
Дори да са там, пак могат да подадат молба и ги прехвърлят към Държавната агенция за бежанците. Тези, които отказват да подават молба, мислят да продължават към Западна Европа. Ако ги регистрират тук, дори да стигнат до Германия, Швеция, ще ги върнат обратно в България. Около 400 души пък са поискали доброволно депортиране в Турция.
Бежанците, които успеят да преминат границата, продължават, но няма кой да ги посрещне. Въпреки това, дори да влязат в Свиленград, веднага ги залавят там. За да живее в България, месечно на семейство му трябват повече от 500 евро.
След като получат статут бежанци, те не разчитат вече на държавната помощ. Тук има програма за интеграция, която плаща за 6 месеца, след това бежанецът сам трябва да се оправя, да излезе на квартира и с по-малко от 1200-1500 лв. едно семейство трудно ще се оправи.
Децата започват да ходят в български училища, особено тези, които сега са първи клас. Други се записват в арабски. По-големите трябва да правят приравнителен тест и да ги върнат една-две години назад, за да учат български.
Обратният път - влизането в Сирия, също не е лесен. Отново се случва контрабандно и се ползват услугите на каналджии. Тарифите обаче са много по-ниски. Средно между 20 и 100 долара, но за журналисти и чужденци се стига и до 200-500 долара.
Северна Сирия е освободена, там няма сили на режима и тези, които имат документи, дори могат да влязат без проблеми.
През Йордания обаче
 е много опасно
Обикновено минавам оттам, познавам добре каналджиите.
На самата граница се водят сражения между силите на режима и опозицията. Има много убити, които са се опитали да преминат. Познавам някои от тях - те са от нашия край.
В началото влизането беше много по-лесно. Сега обаче има атентати на границата.
Затегнали са мерките
за сигурност,
но винаги има начин
Излизането е по-трудно. Аз имам сирийски паспорт и нямам чак толкова проблеми. Сега Турция забранява чужденци да влизат в Сирия. Затова, когато стигнем границата и има българи с нас например, винаги работя с местни каналджии и те ги вкарват в страната.
Почти всички бежанци, които идват в България, са на страната на опозицията. Малцина са тези, които са с режима.
Всички тези хора, независимо на чия страна са, бягат от смъртта. Ако видя един бежанец, който подкрепя режима, аз също лично помагам. Този въпрос има хуманен аспект.
Често обикалям центровете и досега не съм видял сред бежанците такива, които да създават реална опасност за България. Сред тях обаче винаги се намират провокатори. Във всеки лагер има по двама-трима такива. Най-често това са младежи, които нямат пари и е нормално да извършат някакви дребни битови криминални деяния.
Но повечето от бежанците
са жени и деца
Една от най-големите опасности за бежанците е да се загубят по пътя, докато стигнат в България, или да останат без пари и документи. Малко са случаите на малтретирани и изтормозени от Гранична полиция.
Средно на човек, който тръгва от Сирия до България му трябват около 3000-4000 долара. Всичко обаче зависи от това с какви спестявания разполагат. Някои заминават само с около 2000 долара."

Бомби падахана 300 м от селото, където бяхме отседнали

Нидал Хлайф за последно е бил в Сирия преди около 20 дни. Разказва, че ситуацията там вече е много по-тежка, отколкото предишните пъти, когато е пътувал. Това обаче не го отказва да продължава да влиза в страната, за да бъде близо до сънародниците си и да може да отразява събитията от центъра на конфликтите.
"Снимахме един бежански лагер, за да покажем живота там. Колкото повече продължава самата криза, колкото повече има радикализация, настъпват повече глад и отчаяние.
А от един отчаян и гладен човек наистина трябва да се очаква всичко. Хората вече не издържат. Те са без работа, ядат най-много един път на ден. В лагера повечето бяха боси, имаха кожни, стомашни болести.
Отидохме в Идлиб, градче на около 140 км навътре в Сирия. Беше много опасно, бомбардираха селото, където ние спяхме. Прекарахме там 7 дни. През нощта виждахме ракетите. Падаха на около 300 м от селото. Всичко там беше сринато.
Но хората там са свикнали, за тях смъртта е ежедневие. Един ден чуваш, че твой приятел, познат или роднина е починал, не се учудваш. Истинска катастрофа е.
В същото време обаче на фона на целия този ужас хората все още имат желание да живеят. Докато бяхме в лагера, снимахме една сватба. В Атма няма ток. Направено е първоначално училище, скалъпено набързо. 20-годишен учител се запознал с една учителка там и решили да се оженят.
Отидохме при него и го попитах как има смелост сега да се жени. Той ми отговори, че кризата може да продължи още много години. "Какво да правя, да чакаме ли?", попита ме мъжът.
Въпреки всичко животът в лагера продължава. Младоженката беше много щастлива. Нея попитах какво иска от живота. Тя ми отговори, че иска деца, работа и мъжът й да я обича - най-нормалните неща, които всеки човек иска."
Моето семейство също е в Сирия все още. Те не искат да напуснат страната. Майка ми е възрастна жена - на 80 години. Всеки път, като я попитам не иска ли да дойде в България, ми казва: - "Аз съм родена тук и тук искам да умра." Близките ми са в Южна Сирия - най-конфликтната точка. Там са най-яростните протести и оттам е тръгнала революцията.
И аз имам загинали роднини, както всички сирийци. Може би месец и половина бомбардираха селото, където са роднините ми. Имаше паднала бомба върху къщата ми.
От 2 месеца може би не съм чувал семейството си. Няма телефони.
Винаги когато силите на режима предприемат някакви действия, първо прекъсват връзките - няма телефони, няма храна. Последния път, когато се чух с майка ми, тя ми каза: "Аз преживях две войни - през 1967 г. и през 1973 г. Такива бомбардировки, както от собствената ни армия сега, аз не съм видяла досега."