В света на големите данни ще можем много по-точно да предвиждаме какво ще се случи, но не и да разбираме защо

Опит да отговорят на въпроса правят Хенри Кисинджър, Ерик Шмит и Даниел Хутенлохер в книгата "Ерата на изкуствения интелект и нашето човешко бъдеще". Тя излиза с логото на Книгоиздателска къща "Труд" в луксозно издание в поредица "Нобелисти".

Вижте долу предговора за българското издание на книгата, написан от известния политолог Иван Кръстев.

Представете си за миг, че легендарният френски дипломат Шарл Морис Талейран (гений, интригант, спасител на Франция, предател - зависи кого питате) не умира в средата на XIX век, а живее още цяло столетие и в края на дните си решава да напише статия за това как ядреното оръжие (за което всички около него говорят) ще промени характера на съвременните войни. Ще искате ли да прочетете тази книга?

Възможно ли е човек, отломка от предно столетие, да вижда бъдещето по-добре

от поколението, открило ядрения взрив? Може ли да си представите, че родителят на атомната бомба Опенхаймер ще му предложи заедно да напишат книга за новия атомен свят?

Точно това се случва на Кисинджър. Това е историята на книгата, която държите в ръцете си. Хенри Кисинджър не пише на компютър, той диктува книгите си. Той не общува с машини - само с хора. Но през лятото на 2018 година списание “Атлантик” публикува негова статия, в която той определя навлизането на изкуствения интелект в живота ни като край на епохата на разума, и всички започват да говорят за нея.

Написаното от Кисинджър отеква не защото тезата му е особено оригинална и напълно непозната, а защото предизвикателството идва от него. Той си е извоювал статут на човека, който разбира модерния свят, и причината да го разбира е, че не е част от него.  Той може би не знае какво идва, но

по-добре от всеки друг разбира какво свършва

И затова за хора като Ерик Шмит, легендарния CEO  на “Гугъл”, спечелването на Хенри Кисинджър се превръща в лично предизвикателство.

Читателите на научна фантастика още от времето, в което Кисинджър управлява света, са подготвени за момента, в който машините ще завладеят хората. Но Кисинджър не се страхува от машините - това, което го интересува, е какво ще стане с хората, със способността им да мислят в етически категории.

Как самоуправляващият се автомобил ще реши кого да жертва –

две възрастни жени или малко момиче? Как събраната информация се превръща в морална оценка?

Кисинджър се страхува не от революция на машините, която ще зароби хората, той се страхува, че връзката между знанието и нашия личен опит ще бъде прекъсната.

Той се страхува, че мисленето ще бъде заменено от обработването на информация и че светът ни може да стане жертва на неправилно разбрана команда. Той се страхува, че за да могат да работят с машините, хората ще започнат да мислят като машини.

В света на големите данни и алгоритми ние ще сме способни много по-точно да предвиждаме какво ще се случи, но ще трябва да се откажем от илюзията, че разбираме защо ще се случи.

Това е последната книга

на Кисинджър, тя е една от малкото книги, в които той не говори за себе си. Голямото желание на Кисинджър винаги е било той да бъде човекът, който ще разкаже живота на Кисинджър. И досега успяваше, а после дойде изкуственият интелект.