Вчера имаше буря. (4 юни - бел.ред.) Ние с Кайо Т. бяхме седнали в ДЪРВЕНОТО - една от култовите кръчми в парка Заимов. Пияници, не автори - би казал тук читателят. Но да уточним - Кайо за кой ли път е спрял пиенето, а аз (по неволя и по собствена воля) пия толкова водка на месец, колкото според него пият децата. Та така. Добре сме си. Даже много.

Аз му се възхищавам за едни неща, той на мене за други. Вече няма кой да ни се възхищава така, както някога и ние сме го приели с подобаващото смирение. Говорим за оцеляването и пием ледена минерална вода. Ледена, да. Вода. Отдавна сме изпили студената. Алкохол вече не ни се полага.

Живели сме твърде дълго за времето, в което сме живели. Едва ли ме разбрахте. Както и да е - мога да разтегна разказа си като локум, от турските, хубав, плътен и лош към диабетиците, но ще го съкратя до това изречение.

Представете си ни с Кайо Т. - двамата, от двете страни на масата. Учител и ученик. Млад и още по-млад. Нашият прекалено значим за нас и твърде незначителен за вас диалог за забравени неща - като разни книги и като забравените писатели, които са ги написали. И така нататък. От смешно в тъжно. От тъжно - пак в смешно.

Представете си тоя разговор, на фона на бурята, от която почти не чуваме какво си казваме. Но то е повече от ясно - говорим за Живота. И го живеем. Както могат да живеят двама писатели, а именно - докрай. Не до край - като другите - а докрай.

(П.С: Снимка не си направихме. Не желаем да привличаме ничие внимание. Най - малкото - вниманието на смъртта.)

юни, 2024

*От фейсбук