- Г-н Гърдев, целият ви кабинет е в схеми, скици и снимки на актьорите от "Хамлет". Тук ли е ядрото на идеята за постановката?
- Идеята се роди преди години, но изкристализира, когато започнах да работя с екипа и се превърна в съвместна работа. Това са рисунки на сценичните костюми от Даниела Олег Ляхова и Никола Тороманов. Схемите пък показват как декорът взаимодейства с инженерното оборудване на сцената - спускащите се и вдигащи се посердством хидравлични механизми подиуми и цялата автоматизация на сцената от различни ъгли.
- Защо избрахте да поставите "Хамлет"?
- В тази пиеса в най-концентриран вид се изразява най-важната човешка драма. Тя показва самотата, раздвоението и страданието, които произтичат от това, че светът е непоправим. Чак сега ми се отдаде възможност в Народния театър да поканя толкова солиден екип от актьори.
Това е най-дългата
Шекспирова пиеса
За последени път "Хамлет" е поставян в Народния преди около 25 години. Затова и отговорността е голяма.
- Голямата отговорност и очакванията към вас доведоха ли до голямо напрежение?
- Въпросът с отговорността стои обременяващо, докато човек не забрави за нея. Ако се остави да тегне над него, тя няма да доведе до смел ход, а просто до възпроизвеждане на очакванията. Когато човек се старае да ги удовлетвори, влиза неизбежно в схеми, които предвиждат мнението на хората. Постарах се да забравя за всичко това и направих "Хамлет" с точните според мен хора и така, както ми се струва, че трябва да се направи.
- Ексцентричността водеща ли е за вас?
- Винаги правя нещата така, както ги чувствам. За мен това не е ход, с който да заявя различие от останалите представления. Не бих направил интерпретация с исторически костюми, защото не това ме вълнува в "Хамлет".
- Голият Хамлет ли е най-скандалната част от постановката?
- От 220-минутен спектакъл се писа само за тази двеминутна сцена. Това е трик на пресата за привличане на читатели и провокиране на коментари.
Тази сцена съвсем не е най-скандалното нещо, показвано някога
В "Калигула" например всичко беше далеч по-провокативно от това. Заглавие с думата "гол" привлича вниманието, но всъщност това е инсценирана морална паника. Това не може да отвори реален дебат, нито да предизвиква ценностен трус. Голият Хамлет не е толкова голям скандал, колкото душевно разголеният. Да си гол, е много по-лесно от това да говориш искрено и директно с публиката.
- Защо се спряхте на Леонид Йовчев за ролята на Хамлет?
- Това беше важен избор, който до голяма степен се случи интуитивно. Работих с Леонид в пиесата на Мартин Макдона "Ръкомахане в Спокан". Тогава вече знаех, че ще правя "Хамлет" и наблюдавах множество актьори. Още тогава ми се стори, че Хамлет трябва да бъде изигран от Лео и ако трябва отново да избирам, пак бих се спрял на него. Мисля, че това е попадение в разпределението на пиесата. Има случаи, в които виждаш даден актьор в някой театър и съвсем интуитивно го разпределяш за ролята. Понякога пък избираш хора, които не могат да се включат точно сега в проекта и започваш да търсиш втори избор. Слава Богу, в "Хамлет" основните герои са фаворитите. Репетициите продължиха 3 месеца. Актьорите са подготвени много добре физически. Преминаваха ежедневно физически тренинг и практикуваха сценичен бой. В това отношение на Леонид му е най-тежко, защото получава хореографски поставени, но все пак съвсем истински удари и шутове, за да бъде боят убедителен. Добрите актьори не се преструват. Имитациите разпознавам на секундата.
- И останалите актьори ли бяха попадение от първи път?
- Част от тях бяха избрани бързо, други с доза размисъл. Разпределението се прави по различни начини.
Идват ти идеи буквално нощем на сън
Сънуваш, че някой актьор трябва да изиграе даден персонаж, събуждаш се на сутринта и си сигурен в избора си. А друг път ти се струва, че това е пълна глупост.
- Условията за изкуство в България не са особено добри. Не ви ли се е искало да "избягате" другаде?
- Замислял съм се преди години. Често пътувам в чужбина и въпросът за "бягането" не стои пред мен. Нещата в това отношение сега са по-лесни, защото никой не ме гони, за да ми се наложи да бягам. Имам възможността да правя копродукции с немски и френски театри, често поставям пиеси в Русия. Нямам необходимостта да избягам някъде и да остана там завинаги.
- Различно ли е да бъдете режисьор у нас и в чужбина?
- Първо, престижът на професията е различен в отделните държави.

 

Както и степента на заплащане, уважение и овластеност. Сравнени с държави като Русия или Турция например, тези неща са много занижени у нас.
- Кое е най-интересното място, на което сте ходили?
- Колкото по-екзотично е мястото, толкова по-интересно е за мен. Бил съм безброй пъти в Германия, Франция, САЩ и Русия и не мога да кажа, че те са вече атракция за мен, докато например Австралия, Южна Корея и Аржентина са ми по-любопитни.
В Мелбърн храних кенгуру с царевица
в зоопарка
Животното беше толкова концентрирано в яденето, че спокойно се приближих да го погаля. Също така там видях и птицечовка. Тя е нощно животно и рядко можеш да попаднеш на нея. Трябва да отидеш на точно определено място в зоопарка, да чакаш и да имаш късмета да се покаже.
- Само по работа ли пътувате?
- Това е нещо интересно за мен. Никога не пътувам, ако нямам работен повод. Ако отида някъде просто ей така, ми е скучно. Трябва да имам ангажимент, който да свържа с мястото и да го опозная. Досега не ми се е случвало да отида просто на екскурзия. Винаги е заради театрален гастрол, филмов фестивал или други проекти.
- Вярно ли е, че ще режисирате холивудския филм "Тезей"?
- Да, в момента работя по кастинга. Ако всичко върви както трябва, другата година ще снимаме. Но вече избягвам да говоря с абсолютната сигурност за кинопроекти, тъй като имам опит с проекти, които не успяха да се реализират или от които трябваше да се откажа поради календарни конфликти. Колкото и дълго да ги подготвяш, винаги има причина да не се случат. Киното е скъпо изкуство и невинаги има кой да те финансира в него. Или пък успяваш да го финансираш, но не във времето, в което можеш да режисираш. Процесът не е напълно контролируем. Засега "Тезей" върви по план.
- Към киното или към театъра таите повече симпатии?
- За мен, както и за актьорите театърът си е нашият дом. Ние живеем в него. Това е мястото, в което сме се родили професионално, по някакъв начин и екзистенциално и винаги се връщаме тук. Свързани сме с пъпна връв към него.
Киното е номадски тип изкуство
Създават се проекти, снимат се по различни мимолетни места, които остават запечатани на лентата. Успяваш да се свържеш с филма и с хората, с които го правиш, за по-кратко. В театъра е обратното. Пристъпвам обаче с еднаква степен на сериозност и отговорност и към двете изкуства.
- Какво е чувството да видите свой продукт на сцена?
- Вълнуващо е, а аз понякога съм по-развълнуван, отколкото трябва. Случвало ми се е да стоя отзад и да гледам представлението зад кулисите или с чакащите актьори при контролните монитори. Понякога просто не ми издържат нервите да остана в салона. При "Хамлет" не беше така, изгледах и четирите премиери.
- Случвало ли ви се е да се просълзите, гледайки свое представление?
- Не е ежедневие, но ми се е случвало с "Пухеният", "Писата за бебето", "Нощна пеперуда", "Марат/Сад", както и с "Хамлет". Когато проектът успява да докосне струните на "мировата скръб", се получава така. В повечето случаи става на репетиции, а не на самите представления. Тогава следя пиесата без излишни притеснения. Не гледам през очите на публиката, а най-вече през себе си.
- За вас важни ли са реакциите на хората по време на представление?
- Театърът съществува във взаимодействие с публиката. Но не съм роб на това, че трябва да се удовлетворяват предварителните нагласи на хората. За мен е важно спектакълът да влиза в комуникация с публиката, да бъде разбиран от нея или пък да спори с нейните нагласи. В това отношение "Хамлет" е добро постижение, защото провокира активна позиция у хората. Публиката не остава равнодушна към представлението.
- Изхождате ли от лични драми, които да прехвърляте в изкуството си?
- Всяко сериозно изкуство е биографично. В този смисъл Хамлет е образ, с който се идентифицирам, иначе не бих го правил. Това важи и за много други образи, с които съм се занимавал.
- Как решихте да станете режисьор?
- Към театъра ме насочи малка книжка, която беше съкратен вариант на "Тримата мускетари". Бях в първи клас, когато попаднах на нея, а до края на годината бях прочел и пълният й вариант.
Това беше точката на пречупване
В трети клас вече имахме представление на "Тримата мускетари". А още в първи клас с мои съученици направихме постановка. Тогава учех в 125 училище в жк. Младост 1 в София. Представлението беше по "Червената шапчица", след това във втори клас направихме друга приказка, която не помня. Бях част и от детски театрален състав в Двореца на пионерите. Като ученик играех в телевизионния театър, водех предавания по радиото. След като завърших гимназия, започнах да следвам философия и паралелно с това учех и режисура. Тогава ми се стори, че за мен е по-важно да се занимавам с режисура, отколкото с актьорско майсторство, което ми беше на сърце по-рано.
- Занимавали ли сте се с нещо различно?
- Винаги съм имал интерес към литературата, археологията, историята и философията. Ако не бях започнал да се занимавам с философия, може би щях да се занимава с археология. Докато учех в Националната гимназия за древни езици и култури, участвах в археологически разкопки.
Винаги съм се занимавал паралелно
с няколко неща
Когато правя само едно нещо, чувствам непълнота в себе си.
- С какво се занимавате в свободното си време?
- Нямам хоби, на което да бъда голям ентусиаст. Бих казал, че съм от щастливците, чиито професии са и техни хобита. Това прави работата ми приятна за вършене. Не гледам на нея като на нещо, което не бих правил извън работно време. Когато двете съвпадат нямаш чувството, че трябва да ходиш някъде, където не искаш, за да изкарваш пари, а през другото време да си живееш живота. Никак не завиждам на хората, които упражняват професии, които не обичат, защото това е мъчение. Има хора, които нямат друг избор. Чувствам се късметлия в това отношение и мисля, че късметът е фактор в кариерата. Струва ми се, че и съдбата е на моя страна и се опитвам да не я изкушавам. Даже в училище имах латински прякор "Синът на съдбата", който, разбира се, сам си бях измислил.
- Кой е най-големият ви порок?
- Непостоянството. Нямам константно отношение към нещата. Просто нещата ми омръзват и искам да ги видя в друга светлина. Ако това не се случи, се вкисвам и това се отразява на поведението ми. Нямам любима книга, филм или ястие, за които да знам, че ще харесвам цял живот.
- Романтичен ли е Явор Гърдев?
- По-скоро ексцентричен. Традиционните романтични жестове ми изглеждат клишета. Не бих занесъл цвете на вечеря, без да се пошегувам с този си жест. Иначе ми се струва адски банално. Дори когато трябва да правя подобни жестове, имам вътрешна съпротива към тях. По-склонен съм да ги коментирам комично, отколкото да ги извършвам. Всъщност май съм прикрит романтик.