Чак след смъртта книгата беше иззета от книжарниците и библиотеките, спомня си съветникът Кирил Аврамов

1968 г. на международна среща дъщерята на Живков обявява, че е против инвазията в Чехословакия

Тя сама караше червеното си полско фиатче. Нямаше проблем, въпреки че милиционерите не я познаваха

Кирил Аврамов е съветник и началник на кабинета на Людмила Живкова от 1973 до 1981 г. Пише поезия и рисува. Светлин Русев го съветва да направи изложба. Всички близки на Аврамов знаеха, че именно Русев ще я открие, но съдбата реши друго – Светлин Русев напусна този свят в деня преди събитието.

- Г-н Аврамов, как се запознахте с Людмила Живкова?

- През 1968 г. аз бях студент втори курс, тя бе с две години по-голяма от мен и вече бе завършила. В София се провеждаше Деветият световен фестивал на младежта и студентите. Бях председател на студентския кръжок по международно право в Юридическия факултет на Софийския университет и ми възложиха да участвам в дискусия по международни въпроси. Представих доклад за Балканите като зона на мира и безядрена зона. В тази група бе и Людмила Живкова, която по това време започваше научна кариера в Института по балканистика. Така се запознахме. Тя току-що си бе купила едно червено полско фиатче. Тъй като имаше различни изяви в университета, в зала “Фестивална” и на други места, ми предложи да ме вози дотам.

- По това време Вие вече сте женен, нали така?

- Да, оженихме се със съпругата ми веднага след завършване на средно образование – бяхме съученици.

- Людмила Живкова сама ли шофираше?

- Да, нямаше никаква охрана.

- Тя как караше?

- Уверено, внимателно. Милиционерите не я познаваха, но проблеми нямаше.

- Тъй като фестивалът се провежда през 1968 г., какво бе нейното отношение към събитията в Прага?

- Тогава чехословашките студенти бяха настроени да се изявяват навсякъде, където могат, за да пропагандират идеите на Александър Дубчек за “социализъм с човешко лице”. Когато започна “Пражката пролет” и инвазията на Варшавския договор в чехословашката столица, младите преживяха много тежко този момент. Тогава Людмила, без да пита ЦК или някого от ръководителите на българската делегация в международната среща, обяви, че е против цялата тази операция. Много се вълнуваше. Смяташе, че това така или иначе ще доведе до революция, но също и че потушаването с военни средства е много грешен подход. Людмила питаше: “Защо се намесихме ние?”. Като мина известно време, вече проявяваше сарказъм. “Е, да де, понеже ни нямат доверие, ни дадоха да охраняваме само Пражкото летище”, но зад думите личеше, че тя изобщо не одобрява цялата тази история.

- Помните ли други нейни политически схващания от това време?

- Следеше с интерес студентските вълнения в Париж. Но извън сферата на духовното и изкуството рядко сме обсъждали нещо друго. Нямаше как да не запомня, тъй като много се впечатлих, че думи, които не съвпадат с официалните пропагандни становища, излизат точно от нейната уста.

Тя преживя всичко това много тежко, дори се срещна с представители на чешките студенти, без да пита никого. Не знам как е говорила по тези въпроси с баща си, но поне в нашата група съвсем открито изразяваше мнението си. Вероятно някой е докладвал, но нямаше последици.

- Има ли нещо вярно в това, че тя е дала картбланш да се издаде книгата на Желю Желев “Фашизмът”?

- Тя има принос за появата на тази книга на бял свят. Аз занесох на Евтим Евтимов, тогава директор на издателство “Народна младеж”, нейната ръкописна бележка да пуснат изданието за печат. Отидох като личен куриер, пихме кафе на ул. “Калоян” в кабинета на Евтимов, където присъстваше и поетът Йордан Милев, главен редактор в издателството. Когато излезе книгата през 1982 г., отидох и си я купих от книжарницата на бул. “Стамболийски” – тя бе под Комитета за култура.

- Как е станало спирането ?

- Наистина нямам представа. Знам, че имаше период, в който всеки можеше да я намери по книжарниците. После с писмо от Комитета по култура е прибрана от обществените библиотеки и екземплярите са унищожени. Обаче всичко това става година след смъртта на Людмила Живкова.

- Людмила Живкова познаваше ли Желю Желев?

- Да, той беше назначен не без нейно знание през 1975 г. за научен сътрудник в Института по култура, независимо че е изключен от партията и уволнен от университета като антимарксист и антиматериалист. Тъй като му е отнето и софийското жителство, той не би могъл да работи в София и трябваше да продължи да лови риба с ръце в село Веселиново. Без съгласието на Живкова нямаше да го назначат за научен сътрудник в Института по култура.

- Тя не е била кой знае на каква позиция, но как е стигала до посещения на такова високо ниво – в Мексико, в Индия, среща се с президента на САЩ?

- Наскоро изчетох книгата на Кисинджър “Лидерството” и ми направи впечатление как той проучва събеседника си – иска да знае с какво образование е, в каква среда се е формирал. Така разсъждаваше и Людмила Живкова. Примерно, тя казваше: Изтокът и Западът не могат да се разберат, защото не се познават, затова източната и западната философия трябва да се сближат, за да могат хората да говорят на един език. Като цяло тя бе по-близо до Шри Ауробиндо и древноиндийските философски разбирания за света. Затова си правя изводите, че тя вярваше, че може макар и с малко да допринесе за едно такова разбирателство и това може да стане като разговаря с тези, които са на най-високо равнище. Думите бяха: “Ние можем да сме този мост, защото сме малка страна, не представляваме заплаха за никого. Няма значение, че сме съюзник на СССР, но могат да ни чуят.” И действително – президентите на Мексико, Индия, дори на САЩ я чуваха, когато се срещаше и разговаряше с тях. Колкото и малък принос да има, той е много добър пример, защото в онова време не бе лесно да разчупиш ледовете между Изтока и Запада.

- С Петър Димков как се запозна?

- С помощта на Богомил Райнов, който е близък с Петър Димков, познат на баща му Николай Райнов от началото на 30-те години на миналия век. С лечителя тя общуваше във връзка с проблеми на зрението си след тежката автомобилна злополука през ноември 1973 година. Сближиха се много. Чувал съм да нарича Димков “татко Петьо”. Той с часове говореше за учението на Петър Дънов и за Бялото братство, за богомилството, за окултното, за езотеричния смисъл на българската история. Даваше книги от своята библиотека по тези проблеми. Веднъж Живкова ми възложи деликатната мисия лично да преснимам машинописен екземпляр от книгата на Николай Райнов “Богомилство и богомили”, издадена през 1933 година. По-късно чух от дъщерята Лили Димкова, че наричала тази книга “Богомилско евангелие”.

Людмила винаги е помагала на Лили като художник да се осигурят зали за показване на нейното творчество. Организира изложба във Фондацията и музея на Николай Рьорих в Ню Йорк и други места в чужбина. Лили Димкова рисуваше по-особено, имаше стил и начин на рисуване, с който искаше да предаде душевната енергия върху платното. Заедно с майсторството на живописването да се усети чисто физически, че е вложено сърцето и съзнанието на твореца. По онова време не я разбираха, тя не бе част от канона.

- Помагала ли е на Димков, както на Ванга?

- Помня, че през 70-те години по време на строежа на съветското посолство на мястото на “Изгрева”, тя много активно се включи по молба на Димков за запазването на гроба на Петър Дънов. Благодарение на нейното съдействие и с подкрепа на армейски генерал Иван Михайлов издателството на БАН отпечата тритомника на Петър Димков “Българска народна медицина. Природолечение и природосъобразен начин на живот”. Тази книга получи международна известност и признание.