Най-влиятелният египтолог и екипът му я наричали късметлийка, защото в нейно присъствие открили ценни артефакти

Повече от десетина дни след смъртта на красивата египтоложка Деница Такева стотици хора продължават да пишат в социалните мрежи и да споделят как тя им е помагала в различни ситуации

В миналия брой на „24 часа - 168 истории” ви разказахме част от историята на Деница Такева и за мечтата й лично откривателят на гробницата на Тутанкамон Хауърд Картър да я разведе из нея. В този брой ще стане ясно, че тя почти се сбъдва, но с друга легенда в египтологията. В тази статия продължаваме със спомените на близките й каква е била в детството и младежките си години, за контактите й с египетски археолози и с най-влиятелния от тях, който я кани на разкопки. Любопитното е, че всички те са считали тази млада жена за мост между специалистите в двете страни.

 

„Като малка Деница беше необичайно дете. Много четеше – разказва пред „24 часа - 168 истории” баща й тв журналистът Иван Такев. – Никога няма да забравя как рецитираше стихотворението за двете зайчета „Сиводрешко и Бързобежко”, беше толкова дълго. Тя винаги бе атракцията на семейните събирания, на всяка среща я молехме да го казва с неоформения си говорен апарат. Ако някой случайно нещо каже в това време, тя веднага спираше, за да направи забележка: „Не говори в театъа”, не можеше да казва буквата „р”. Когато я питахме каква ще стане, като порасне, отговаряше: „Пофесока” (професорка – бел. ред.).”

Разбира се, никой не го вземал насериозно, докато веднъж не видели как 9-годишната Деница задълбочено чете „Богове, гробници и учени” на К. Керам във фоайето на базата на Министерския съвет в Приморско.

„Ходехме там почти всяка година и ни направи впечатление, че тя всеки ден избираше тази книга – спомня си Такев. – Тъй като я имахме и вкъщи, когато се прибрахме, тя сама си я намери. Веднъж забелязах, че чете и нещо си записва. Взела листове, но на ширина, не по дължина и с цветни моливи рисуваше йероглифи. Не се задълбочих, казах си: „Нека се занимава”, но когато я попитах какво е всичко това, тя отговори: „Египетската азбука” и аз се ококорих.

Откъде я бе взела, кой й я бе показал? Тогава го отдадох на детското й въображение. Но нещата се развиха и когато дойде време да кандидатства в гимназия, бе почти сигурно, че най-добре ще е в Гимназията за древни езици и култура. В този момент като журналист правех поредица от предавания, за да им намерят сграда, и се бях запознал с директорката Гергина Тончева и любимия преподавател на всички Огнян Радев.

Затова го помолих да подготви Деница за изпитите и той се срещна два пъти с нея, след което ми каза: „Защо ми губиш времето, това дете е готово“. Всяка година ходеха в Гърция да видят древна Елада, посетиха Рим, Тончева и Оги Радев й бяха любими ментори, с тях децата се чувстваха по тези места не като туристи, а като изследователи-историци.”

В гимназията Деница имала много приятели.

„Срещнахме се там – разказа пред „24 часа - 168 истории” съученичката й Милена Атанасова. – Помня, че още в осми клас тя искаше да учи египтология, макар че не ни беше известно дали въобще има такава дисциплина у нас.” Според нея още тогава тя била „ярка, цветна, където и да се появи, не може да не я забележиш“. В същото време не била надменна, „а широко скроен, радостен, много отзивчив човек“ и с нея винаги било интересно. На въпрос как е изглеждала тогава, Милена казва: „Винаги е била ослепително красива“.

Деница завършва гимназията с отличие, стига и до призовите места на Националната олимпиада по литература и вече гори от желание да учи любимата си египтология, но баща й не е много съгласен: „Всеки родител иска детето му да има професия, която ще му осигурява стабилен доход, освен това й казах, че не съм Тодор Живков, за да й направя институт по тази непопулярна специалност, за да има с какво да се занимава.“

Затова Деница Такева записва право и пътищата й с Милена се преплитат отново в Софийския университет.

„Бяхме в различни потоци, но още първия ден тя бе излязла на дъската и започнала да пише гръцките букви – казва Милена. - Не знам защо, така й бе дошло отвътре, предполагам, че й е станало скучно и се е опитала да разчупи стереотипа.“

„Деница завърши право семестриално и каза, че повече няма да се занимава с него – разказва баща й. – Преподавателите й Пламен Панайотов, Даниел Вълчев я посъветваха поне да си вземе дипломата и да работи, каквото реши. Това бе и условието ни, за да се оженят с Милен.“

Когато тя започнала да учи египтология, баща й решил, че това ще е някакво мимолетно увлечение.

„Но в един момент тя така потъна в тази наука, така се отдаде, че създаде Българското египтологично общество, организира пътуващи семинари и аз едва сега разбирам колко много контакти е създала там и колко са я обичали българите и египтяните”, казва Такев.

Заедно с това се грижела за всички, с които по някакъв начин я среща животът.

„По време на пандемията носеше лекарства на болните, научава, че някой е зле, и тя казва: „Тате, да намерим познати да му помогнем”, молех я малко да се отпусне, да намали тези скоростни обороти във всичко...”

„Помагаше за всякакви каузи, дали ще е за болно дете, дали да организира събитие за египтологичното общество, пращах при нея студенти, ентусиасти, отделяше време за всеки – спомня си пред „24 часа – 168 истории“ доц. Теодор Леков. - Всяка събота превеждаше с тях, помагаше им, развиваше детската школа, децата я боготворяха – правеше го безвъзмездно. Мечтаеше да участва в разкопки, да се развива в науката и можеше да успее с всичко, защото бе талант.”

Двамата с Леков са съавтори и на филма „Царят и слънцето”, излъчен по БНТ1 два пъти в нейна памет.

„Той се дължи изцяло на нейната енергия и упоритост – допълва Леков. - Когато се сблъсквахме с трудности, тя казваше: „Няма нищо непреодолимо, заемам се, не се притеснявайте!”. И успяваше да се справи, прекарваше безсънни нощи, за да намери най-подходящите кадри, да даде най-ценните идеи, да редактира, да се грижи за екипа, всички я обожаваха. Режисьорът й казваше: „Дени, сбъркала си си професията, защото си звезда и озаряваш пространството”, а тя се смееше и отговаряше, че иска да се занимава с Древен Египет и името й да се помни с преведен от нея египетски текст.”

Филмът се оказва истинска сензация, представен е в Египет на националния ни празник на 24 май и Деница е интервюирана от една от големите телевизии там.

„Раздаваше се докрай, аз понякога я предупреждавах: „Не всички хора са добри, не виждаш ли, че някои просто те използват”, но отговорът й винаги беше: „И в най-лошия човек има добро. Когато се обърна към него също с добро, то се „събужда” и побеждава.“ Понякога споделяше: „Само когато накарам някой да се почувства щастлив и аз мога да съм щастлива“. Може би затова изгоря така бързо, оставяйки огромна дупка в сърцата на всички. Такъв човек се ражда изключително рядко. Изглежда това е орисията на онези таланти, погалени от Господ да раздават обичта си и да се обръщат към доброто.”

„При нея човещината сякаш бе отвъд здравословния момент – търпението, себеотрицание… дали това не я доведе до този край, много ме боли”, разказа пред „24 часа - 168 истории” семейният й приятел Иван Германов.

Според Леков именно тази магическа природа на Деница Такева й е създала толкова много приятелства по цял свят: „Тя поддържаше множество контакти с египтолози от цял свят - Европа, САЩ и Египет, изграждайки цяла мрежа от познанства, които й помагаха да решава различни проблеми, възникнали при нейната работа или при нейни колеги. Обменяше литература, информация, снимки, коментираше нови публикации и открития от света на египтологията. Беше готова да помогне винаги на колегите си, когато търсеха нещо или срещаха някаква трудност. Постепенно това изгради доверие и чувство на благодарност.”

Според него желанието й да помага безкористно отваряло всички врати. И може би затова по странен начин се сбъдва едно от големите й желания. Като дете тя мечтаела някак да срещне покойния вече откривател на гробницата на Тутанкамон и той лично да я разведе из нея. Но с Деница се случва друго чудо, не по-малко от това. Снимките на филма я отвеждат при една легендарна личност – прочутия археолог д-р Захи Хавас, разкрил гробниците на строителите на пирамидите в Гиза, Долината на златните мумии, оглавявал екипите за сканиране на мумиите на Тутанкамон, на Хатшепсут и Нефертити. Той е автор на много книги, но заедно с това Хавас през годините заема ключови постове, свързани с опазването на древното културноисторическо наследство на страната му. Той е звезда в предаванията на „Нешънъл джиографик” и е може би най-търсеният египтолог от медиите по света. Именно с него има късмет да се срещне Деница Такева.

„Спомням си как след като взе интервю от д-р Захи Хавас по време на снимките на филма „Царят и слънцето”, той ни покани да разгледаме неговите разкопки в Златния град (Golden City) на Западния бряг на Луксор – разказва доц. Леков. - Достъпът за посещение до такива места, където се провеждат разкопки, е силно ограничен и случайни хора няма как да попаднат на такова място. Дени имаше щастието да проследи работата на екипа в продължение на няколко часа и да стане свидетел на откриването на няколко ценни артефакта. Местните работници, показвайки един новооткрит пред очите й пръстен, казваха: „Ти носиш късмет! Щастливка си!” А очите на Дени грееха от щастие да се докосне до новата находка.”

Но заедно с това Деница обичала да разкрива тайните на Древен Египет пред членовете на Българското египтологично общество.

„По време на семинарите в Кайро през последните години тя разказваше на групите главно в храма на царица Хатшепсут на Западния бряг на Луксор, както и в гробницата на царица Нефертари (съпруга на Рамзес II) в Долината на цариците – разказа пред „24 часа - 168 истории“ приятелката й Любомира Данова. - Но през ноември миналата година след няколкомесечна реставрация къщата на Хауърд Картър на Западния бряг на Луксор беше отново отворена и при посещение в нея Деница разказала на групата за него, за живота му преди да се превърне в знаменития египтолог, открил гробницата на Тутанхамон (това е правилното произношение, въпреки че на български по-популярно е Тутанкамон – бел. ред.), за къщата, за смисъла да не се отказваш, да вярваш в мечтите си. Тъй като аз не присъствах на семинара с тях в Египет, тя веднага след посещението на къщата ми се обади по телефона. Бе изключително развълнувана и сподели как след разказа й много от хората дошли да й благодарят и да й кажат, че са усетили магията на Египет. Сподели, че това я е направило истински щастлива и че иска това да прави - да вдъхновява с историите и разказите си, а не статистически да поднася някакви факти. И понеже беше искрена в това, което прави, хората го усещаха и й вярваха.

Може би затова и египетските й колеги потънаха в скръб и това най-ясно личи от поста на археолога в Министерството на туризма и антиките Мохамед Муса Елрави: „Последния път, когато се срещнахме, беше на 24 май в Музея на националната цивилизация по време на българското събитие там и ти беше толкова активна, толкова грижовна и пълна с енергия и разбрах - този ден не бях единственият египтянин, който ви се възхищава, ценя ви и уважавам много вашите големи усилия в областта на египтологията. Наистина вие бяхте мостът, който свързва Българското египтологично общество с египтолозите в Египет, затова всички тук се чувстваме толкова тъжни и шокирани“…

Когато се срещнахме, ти ми каза, че ще се видим скоро – през ноември, и бъди сигурна, че ще е така, тъй като душата ти ще бъде винаги тук, на мястото, което обичаше с нас - всички египетски археолози... Бог да те благослови, Деница.“