52

Всяка година на 18 април се опитвам да правя тъжно-смешен анализ на живота си до момента...

Днес навършвам 52.

52. Това е както малко, така и много.

На 52 много хора са постигнали всичко в живота си. А много велики хора не само, че са постигнали всичко далеч преди да навършат тази възраст, а и са си отишли, недочаквайки появата на какви ли не проблеми, като подагра, артрози, дископатии, проблеми с наспиването и все по-трудна концентрация...

Мамка му, аз съм от поколението, което израстна с кумири, които си отидоха на 27 – Кърт Кобейн, Майкъл Хътчинс, Димитър Воев...

Като се замисля, си давам сметка, че Моцарт е написал най-великите си творби за някакви си 36 години. И после си е отишъл...

А Перголези пише първата в света комична опера и умира 26 годишен.

А аз днес навършвам 52. И, убийте ме, но не мога да си отговоря на един простичък, но много важен въпрос:

Успях ли да живея смислено?

Или похабих цялото това време в безсмислени битки.

Знаейки, че съм обречен не на успех, а на неуспех и нещо повече – на присмех.

Защото неуспехът все пак е нещо, което другите уважават.

А аз по-често служа за пример – за нещо, на което хората се подиграват.

За 52 години разбрах едно – където и да идех, каквото и да правех, все пречех.

Все ми обясняваха, как не бива да казвам това или онова.

Все ме сочеха с пръст и ми казваха, че твърде много говоря и при това не каквото трябва.

А когато аз все пак говорех това, което смятам за редно, защото, мамка му, смятах, че съм прав, все получавах обилни порции редки фекалии.

И ето ме днес тук – 52 годишен чичак, който се опитва да събере живота си в няколко изречения.

И единственото, което успявам да извадя като квинтесенция на този 52 годишен експеримент е:

- провал

- провал

- провал

Знаете ли, аз съм потомък на пролетарско семейство. Роден съм от брак между работник в хлебозавод и работничка в шивашки цех.

Вероятно моята мисия, кармично заложена от Великия системен администратор, не е била да пиша музика. Нито да се занимавам с публицистика. Нито с политика. Нито с нещо обществено важно.

Но аз, по силата на някаква странна ирония на съдбата скочих високо и успях да премина в друга среда. Да заема място, което кармично не ми се полагаше.

И за това съм обречен на неуспех, каквото и да започна.

Защото не съм роден на жълтите павета, не съм закърмен със соево мляко, сервирано в биоразградими чаши и не съм културтрегер 5 поколение.

И с това понякога сякаш си обяснявам живота си и всичките си провали...

Но ето ме днес, 52 годишен.

Започвайки своята 53 година.

Година, в която си давам сметка, че ще вляза, загубил всичката си вяра.

Всичката си надежда.

И най-лошото – загубил своята наивност.

Четох някъде, че на 52 човек трябва да се замисли за някои неща и да ги свърши – да събира пари за старини, да си купи къща, да спортува, да си оправи зъбите, да се наспива...

Миналата година с жена ми си купихме селска къща. По нея има много работа. И един десетгодишен заем.

Но, като изключим това, останалото май не ми се получава – не мога да спестя един лев, имам кофти зъби, които не мога да оправя, защото, както вече казах, финансовата ситуация не позволява, със спорта сме скарани (докато не ми поверят федерацията по художествена гимнастика, нема да им стъпим) и изобщо, който е писал тая статия, да ме прощава, ама...

Но това, което все пак успях да направя бе, че наводних социалните мрежи със своите текстове.

Досаждах ви по телевизиите, където говорех някакви неща.

И свирех – дълги години, част от които по кръчмите.

Написах малко музика.

Станах преподавател.

Бях част от контракултурната сцена.

И станах баща.

Само веднъж, но пък си имам и кученце и котенце.

Имам все по-малко приятели. Политиката ги изгони от мен.

Имам наднормено тегло и пия бетаблокер от 10 години.

Имам много врагове.

Но те не са истински врагове – не биха ме убили, а само биха се радвали, ако някой ме убие.

Но това, което истински нямам, е поне една победа. И това ме кара да смятам, че или трябва още 52 години да се боря, или да затварям сергията и да се отдам на вътрешна емиграция.

Всичко това си мисля днес, на рождения си ден.

Купих торта.

Смятам да сготвя Уелингтън за семейството си.

И май с това ще изчерпя всичко, което мога да кажа днес за себе си.

Честит рожден ден, Венци!

52 не е новото 26, но пък на 26 си мислех, че всичко е лесно.

А днес, на 52, знам, че всичко е невъзможно...

Айде, наздраве, пийте по едно за мен и ако може не ме споменавайте с лошо в следващите няколко часа.

А после може пак да започнете.

Все пак традициите трябва да се спазват...

От фейсбук