Смесени чувства по време на мача

Изстрадах огромния успех на българския футбол не само емоционално, но и физически. Бях седмокласник в Първо основно училище в Кюстендил. Предстоеше ми първото вадене на зъб - шести долу вляво. В кабинета на училищната зъболекарка бяха дошли заместник-директорът Никола Пенев и учителят по физическо Ганчо Дождевски. Там имаше радиоточка, както казвахме на кабелното радио, и те слушаха коментара на Митко Чуков от “Стадио Комунале” във Флоренция. България и Белгия трябваше да решат в допълнителен мач на неутрален терен кой ще се класира за финалите на Световното следващата година в Англия. Белгийците, наричани “червените дяволи”, тогава бяха много силни, сред тях блестяха Ван Химст и Журион, който и на терена не сваляше очилата си. Зъболекарката не се интересуваше от футбол и докато учителите оживено следяха играта, тя играеше с длетото в устата ми. За една минута Георги Аспарухов вкара два гола след пасове на Колев и Якимов. При първия всички извикахме, но само аз - и от болка, тъй като тъкмо в този миг вече бях с един зъб по-малко. Учителите реагираха толкова възторжено, та не разбраха, че има и втори гол. Аз чух, може би защото радиоточката беше над главата ми, но не можех да говоря, само им показах два пръста. Те не ме разбраха, но след малко, когато самият Митко Чуков повтори, че водим с два на нула, щяха да припаднат от радост. А аз бях най-сполучливата илюстрация на онова, което се нарича “смесени чувства”.

България победи с два на един и се класира за втори път на световни финали. Първият път беше преди четири години в Чили. Тогава беше много престижно да се добереш до заключителната фаза, защото от целия свят до нея се допускаха само 16 отбора. А Световното в Англия през 1966 година беше първото, което гледахме по телевизията.