- Руслане, ти си едно от най-популярните лица в България. Промени ли те известността?
- Популярността би могла да повлияе на човек, който е станал известен изведнъж. Мен ме познават хората още от 1998 г.
От доста години жъна някаква популярност.
Ако за 12 г. човек не свикне
с известността си, значи
е нестабилен психически
При мен процесът беше плавен и няма как да ми промени живота рязко. Не си спомням в самото начало на кариерата ми дали ме е променила, защото бях прекалено малък. Неизбежно всеки се променя. Популярността е преходна и аз може да съм се променил благодарение на нея, но житейските ми премеждия също сигурно са ме променили. Израстването или падението на всеки човек зависят от това как ще се справи с предизвикателствата.
- Какво ти даде и какво ти взе твоята професия?
- Като всеки артист трябва да се показвам и да се харесвам на хората. Ако успея да спечеля публиката, значи съм успял да им въздействам, да вляза в душите им. Доволен съм от професията си. Не ме ограничава и ме прави щастлив. Сигурно защото хората ме харесват. Представям си какво е да си известен, но хората да не те обичат. Сигурно тогава много тежи.
- Трудно ли е да забавляваш хората постоянно и винаги да си в ролята на смешника?
- В тази роля съм само когато работя. В живота не забавлявам околните. Това е все едно да си заварчик и навсякъде, където ходиш, да заваряваш с оксижен. Не става така. Никой не може да е постоянно в професията си. Затова е свободното време. Всеки има нужда от разтоварване.
- Кое най-много те уморява и как си почиваш?
- Най-добре си почивам сам, когато няма никой около мен. Чета книги, които нямат връзка с изкуството.
Артистите се уморяват
от многото хора
Като започне предаването, залата е пълна. Аз се радвам, че идват малки и големи да ни гледат, но неизменно те вземат нещо от нас. Наскоро имах представление в Музикалния театър и залата пак беше препълнена. Ние се раздаваме с голямо желание, а хората са тези, които вземат. След представление съм страшно уморен, но удовлетворението е огромно.
Основно това ме мори, но пак трябва да се натрупа много време, през което не съм почивал, за да се почувствам по този начин. Не е нещо, което може да ме откаже от професията и да кажа: "Да, много ми тежи." Този, който работи на строеж, се мори, защото носи вар, друг се мори, като седи на компютъра и го заболяват очите, спортистите получават контузии. Всеки се изхабява в професията си, но не се отказва, защото обича това, което прави. Така сме и артистите. Приемаме умората като част от професията.
- Какъв беше животът ти, преди да дойдеш в България?
- Дойдох в България на 17 г. Изживял детските си години в Украйна. Водех съвсем нормален живот. Ходих по театрални кръжоци,
изнасяли сме концертни програми, пял съм
Всеки човек, който се занимава с някакъв вид творчество, се е занимавал и в детството с това, и аз не съм изключение. Това създава база, на която да стъпиш по-късно. Аз съм щастлив човек поради много причини, но една от тях е, че от малък не съм се чудил какъв ще стана, като порасна. През живота си с нищо друго не съм се занимавал.
- Значи още от малък си се влюбил в сцената?
- Не става въпрос за любов. Важното е човек да не пречи на съдбата си и тя ще му каже какво да прави. Аз винаги съм имал чувството, че съдбата ме блъска в гърба и ми казва: "Върви натам." Винаги слушам вътрешния си глас, който ме предупреждава, ако направя грешен избор. До ден днешен разчитам на съдбата. Ако тръгна да правя нещо, трябва да бъда сигурен, че е писано да се случи.
- И винаги вземаш правилните решения?
- Имам безброй причини да се доверявам на вътрешните си усещания. Преди 2 години буквално отникъде ми се появи възможност да пея оперни песни. Обадиха ми се, поканиха ме да пея на оперен концерт и още в същия миг бях убеден, че трябва да приема. Ходих да ме чуят. Отговорен съм по принцип и всяко нещо, с което се захвана, го правя сериозно.
Научих се горе-долу,
пях и хората започнаха
да ме търсят
Искаха да ме слушат отново. Направихме концерт с Шуменската, Видинската и Плевенската филхармония. Наскоро правихме концерт във Варненската опера с изключителната певица Русалина Мочукова, която преподава оперно пеене във Виена.
Наясно съм, че никога няма да стана оперен певец, аз съм си самодеец, но много ми харесва да пея. Ето това е типичен пример за възможност, която те побутва по гърба и те насочва.
Човек трябва да умее
да слуша какво
му казва съдбата
Познавам хора, които са много амбициозни и гледат на всяка цена да постигнат нещо. Решава, че ще прави нещо, и го прави, ако ще да му отрежат ръцете и краката. Това не е нужно. Всеки си има път, който трябва да следва и да понесе и успехите, и загубите си. Не може да изживееш живота на друг човек, ще бъде пълна загуба на време. Всеки си има призвание и то не е случайно.
- Какви спомени имаш от студентските си години?
- Хубави години бяха. Много хора ще ме съжалят, че съм дошъл сам в чужда страна, без да зная езика, не съм познавал никого и това ми е пречило. Точно това е най-хубавото, защото не съм имал никакво време да губя. Наблягах само на професията си. Вършех всичко с огромно удовлетворение. Бързо научих българския език, навлязох в работата просто защото нямах никакво време за губене на други флангове. Сега имам близки приятели и ми тежи, че нямам никакво време да ги виждам. Като започнем да снимаме следващите епизоди на "Столичани в повече", пък изобщо няма да имам време за тях. Като го съчетая с "Комиците", Музикалния театър и операта и
няма да имам време дори за себе си, а за спане да не говорим
Отивам на снимки, прибирам се за малко да поспя и пак се връщам. Нямах подобни притеснения като студент. Тогава разполагах със себе си и работех само за професията си. Това е голям късмет.
- Правил ли си гафове на сцената?
- Оо, естествено. Ако си съвършен, не правиш гафове, но май е по-добре да се научиш как да ги прикриваш, все едно нищо не се е случило. Скоро не съм правил някоя глупост. "Комиците" изглежда леко предаване, но хич не е лесно да се направи. Събираме се по няколко пъти, преди да дойде време да снимаме. Наясно сме какво правим и затова нямам много гафове.
- Каква е разликата да играеш в "Столичани в повече" и в "Комиците"?
- В сериала машината е много динамична. Имаме малко време да снимаме един епизод, само 4 дни. А серията се равнява на един игрален филм, който обикновено се снима за месец-два. Нямаме време за нищо. Често имаме идеи, които не могат да се реализират.
Понякога нямаме време да изиграем дори реакция
Не можеш да седнеш и да мислиш как ще стане нещо, защото времето ще свърши. От тази страна сме страшно ощетени. Добре, че в екипа има страхотни артисти. Силвия Лулчева примерно е една хала в добрия смисъл на думата. Много е дисциплинирана. Като застанеш до нея, те отнася. Докато в "Комиците", ако нещо не стане, можем да се върнем и да повторим. Ако хептен стане някакъв гаф, можем да го оправим или махнем на монтажа. Снимаме предаването цялостно от начало до край и рядко махаме нещо. Обичам всичко, което правя. Всяко нещо ми дава различно удовлетворение. Примерно за една песен е ясно, че е харесвана, когато е хит, но за едно театрално представление не се знае. Него трябва да го превърнеш в хит днес и всеки друг път, когато се изиграе. Трябва така да играеш, че хората да станат и да ръкопляскат.
Цялото представление
е борба и след него удовлетворението е огромно
Ти се бориш за хората. Оценят ли те, значи са разбрали какво искаш да им кажеш.
- Според теб на какво се дължи успехът на "Столичани в повече"?
- Дължи се на добрата идея за двете семейства с различен мироглед и възпитание. Също на това, че следва народопсихологията на българина. Не се целят модерни в световен план събития, случки и похвати, а се набляга на българското и истинското. Дължи се на добре направените говорими диалози, така както говорят хората в живота.
Гледал съм филми с прекрасен сюжет, чийто диалог е написан академично и това съсипва всичко. В американските филми винаги идеята, сценарият и диалогът са написани от различни хора. Важно е да има някой, който да направи сценария говорим. Сериалът разполага с прекрасни артисти, търсят се и популярни хора. Естествено и режисьрската работа, както и сценарият са добри.
Ние получаваме текста, изписан до това къде да дишаме.
Сценаристите живеят
с героите
Целият екип работи по този начин. Ако се погледне зад сцената, ще се види, че дори гримьорките и стилистите имат жизненоважна роля за успеха на проекта. Не може за една сцена трима души да са облечени в розово. Това ще дразни окото на зрителя.
- Отношенията между сем. Лютови и сем. Чеканови ще се оправят ли в новия сезон?
- Привидно да. Не можем да си позволим смекчаване. Но все нещо ще ги сближи.
- Любим скеч?
- Не бих ги делил по този начин. Има образи, които не са станали токова известни, но някой път стават незабравими. Не си очаквал да се получи толкова добре. Понякога проверените и ярки образи куцат, защото са играни няколко пъти и сюжетът омръзва.
Затова нямам
любим образ,
не се знае как ще се получи всеки път. И най-любимият персонаж може да бъде пълна тъпня днес, а някой по-посредствен може да излезе върховен.
- В добри отношения ли си с Алекс Сърчаджиева и мъжа й?
- Да. Ние се разделихме отдавна. Сега тя е със съпруг и прекрасно дете. Има друг живот. Преди да бъдат заедно, нямах отношения с мъжа й и след като тръгнаха, пак нямам.
- Сякаш успяваш да се опазиш доста умело от клюките.
- Много се старая.
- Вярно ли е, че Любо Нейков се държи лошо с екипа си?
- Не е вярно. Всеки екип над двама души трябва да бъде ръководен. За да се случи това, трябва да има дисциплина и ред, а те не се случват от само себе си. Задължително трябва да има моменти, в които екипът да се стяга, и такива, в които да бъде поласкан. Любо се справя изключително добре с това. Така трябва да бъде. В никакъв случай той не е човек, който се държи лошо и създава напрежение, понякога се налага да се стягат редиците. Познавам го доста отдавна, още от ВИТИЗ. Той вървеше с големи крачки към този проект и успя да реализира всичко.
- Какво може да те разплаче?
- О, много неща. Понякога плача на хубава песен, друг път на хубав филм. Но
не съм от тези, които
 ще ридаят по две седмици
 и накрая ще ги вкарат
 в психиатрията
 - Кое е най-ценното ти нещо в живота?
- Още не знам. Може би след време ще разбера. Но до този момент професията и приятелите ми са най-ценното.
- Не ти ли се иска вече да се ожениш?
- Това е нещо, което определено искам. Но трябва да поизчакам малко и то ще си стане от само себе си. На сила не можеш да се ожениш, защото това винаги носи лоши последици.