• Интервю на Мила Гешакова
• Едните си представят бъдещето като триумфално завръщане на Червената армия и са се нагласили да я посрещнат с цветя на Орлов мост
•     Другите - като универсален стартъп, в който всеки осъществява бизнес мечтата си без ограниченията на досадните закони, конституции, морални норми и други отживелици
• Президентът се оказа в ролята на човек, който връчи на обществото красиво опакован подарък, без да е проверил какво има вътре

- От всички страни говорят колко драматично сме разцепени ние, българите. Червените флагове са от “промяна” срещу “статукво”, през Москва срещу Вашингтон, Харвард и Оксфорд срещу СУ и школата в Симеоново, про- и антиваксъри, запад - изток, Европа - Евразия... Има ли ресурс за обединение, г-н Александров?

- Преди да се втурнем да се обединяваме, е необходимо да разберем какво се случва. С настъплението на модернизацията и глобализацията обществата все повече се диференцират вътрешно и същевременно възниква нов тип свързаност през националните граници. България не прави изключение. Хората започват да се идентифицират не толкова с националната общност, колкото с различни транснационални общности, обособени на социален, професионален, ценностен, културен, поколенчески и дори сексуален принцип. Всяка от тези групи развива собствена идентичност в противовес на останалите. Става по-престижно да си млад IT специалист с високи доходи и неустановена сексуалност, който се придвижва с тротинетка и живее екологично, отколкото да си просто българин. Тези разделения са здравословни, доколкото осигуряват многообразие, културно богатство и възможности за избор. Те се превръщат в проблем, когато общностите загубят способността да комуникират помежду си и развият нетърпимост една към друга. Точно това наблюдаваме в България - обществото започва да се разпада на затворени групи, които в политически план се държат като враждебни племена.

- Публичното пространство преди изборите на 2 октомври е наситено с думи като “мнозинство”, “единство” и “обединение”, но дали има нещо, което да сплоти хората?

- Разкъсването на връзките в обществото е сериозно предизвикателство за политическите елити. Освен да представляват всички групи в публичния живот и държавното управление, от тях се очаква да поддържат и някаква рамка на общо съгласие, за да могат различията да бъдат ползотворни, да допринасят за развитието на цялото. Без такава удържаща рамка на общо съгласие разделенията стават разрушителни. Необходимо е да се конструира и поддържа някакъв голям разказ за обществото, който да е включващ, а не изключващ; свързващ, а не конфронтиращ; отварящ, а не затварящ. Фундаментът на този наратив са споделените ценности. Когато липсват, се прибягва до общата история с нейните трагични и героични епизоди. Друг ресурс са националните традиции и култура. В кризисната ситуация, в която се намираме, общото минало вече не е достатъчно, необходим е разказ за общото ни бъдеще.

- Политиците обаче се замерят с компромати и отказват да си говорят.

- Да, защото са въвлечени в ескалиращ конфликт и преследват краткосрочни егоистични цели. Вместо да удържат и опитомяват разрушителните нагони на групитие, които представляват, те безпомощно ги следват и дори ги насъскват. За да се харесат на радикализираните ядра в социалните мрежи, кандидат-лидерите се надпреварват да обвиняват, заклейяават, хулят и дори заплашват своите противници. Ситуацията в страната изисква да се постигне съгласие по управлението на кризите, а политиците с малки изключения правят точно обратното - взривяват и малкото останали мостове помежду си. Това е класически пример за провал на лидерството. Краткосрочното оцеляване на провалените лидери зависи от яростната експолатация на разделителните линии в обществото, което в дългосорочен план води към катастрофа. Такава е природата на трагедията, в която се намираме.

- Има ли изход от тази самоубийствена ситуация?

- Според мен част от политиците започват да я осъзнават, но им е трудно да сменят курса, тъй като рискуват да изглеждат нерешителни в очите на фанатизираните си поддръжници. Някои от тях поради липса на опит и политическо въображение просто не умеят да правят друго, освен да хейтят. А и не трябва да се подценява удоволствието и опиянението от разрушението, особено за емоционално и морално незрели хора, каквито масово нахлуха в политиката. Те са като алчни джуджета, които настървено копаят в недрата на разделението и омразата, за да изчегъртат своето парченце злато. Ще разберат какво правят едва когато разбудят древните чудовища на унищожението и хаоса, дремещи в дъното на мрачните пещери. Но тогава ще е късно, а злите джуджета ще бъдат първите, но не и последните жертви.

- Не сме ли твърде крайни в оценките за управлението на новите лица в политиката - работиха в условия на война, пандемия, енергийна и ценова криза, инфлация?

- Вярно е, че извадиха лош късмет, но ако се бяха държали интелигентно и отговорно, имаха всички шансове да се справят. Те дойдоха на вълната на надеждата, противниците им бяха притиснати в ъгъла, получиха безпрецедентна международна подкрепа, целият медиен мейнстрийм работеше за тях, всички очаквахме да покажат най-доброто, което са научили в елитните американски университети. Това, което натвориха, е, меко казано, разочароващо. Тепърва ще анализираме причините за този резил и неговите последствия, но съм убеден, че в основата е арогантната и безкритична убеденост в собственото превъзходство и непогрешимост. Лошият късмет изглежда удобно оправдание за провалите, но в крайна сметка кой би искал да го управляват някакви нещастни каръци?

- Как ще повлияе охладняването на връзката между президента и ПП?

- Надявам се да повлияе отрезвяващо. Президентът ентусиазирано и доверчиво лансира новите звезди, но бързо осъзна какво е направил, тъй като разполага с цялата информация за страната. Той се оказа в ролята на човек, който връчва красиво опакован подарък, без да е проверил какво има вътре. Зашеметеният електорат радостно грабна подаръка, за да открие, че под луксозната опаковка се крие едно голямо нищо. Това постави президента в доста неловка ситуация, от която се опитва да излезе, като минимизира щетите, доколкото е възможно при ограничения му мандат. Той дължи това на обществото и го знае - за разлика от самовлюбените хлапаци, които инсталира по погрешка, Радев е офицер и има чувство за дълг.

- Да очакваме ли по-добро представителство на радикалните популисти в следващия парламент?

- Разбира се. Разочарованието от поредните самозванци подготвя почвата за възход на още по-радикални и по-вулгарни версии на популизма. Погледнете каква вакханалия от агресия и скудоумие се вихри из предизборните студия. Радикалните популисти са като наркомани, пристрастени към конфликта - те трескаво търсят къде има вражда, злоба, завист, омраза и гняв, за да се надрусат с тях. Задълбочаващата се икономическа и социална криза създава благодатна почва за този тип популизъм, защото все повече хора търпят загуби и лишения, чувстват се жертви, озлобяват се и търсят виновик за своите несгоди. Популистите просто трябва да посочат виновника и да призоват към саморазправа.

- Интересно дали и как се вписват в изборите онези 183 хиляди млади, които нито работят, нито учат, но ги издържат вероятно майки, бащи, баби, съпрузи, роднини с между 400 и 3000 лв. на месец, както наскоро изчисли Институтът за пазарна икономика?

- Това е нарастваща група с характеристики на социално и културно гето, която е едновременно пасивна и агресивна. Тези хора отказват да поемат отговорност за живота си и закономерно се провалят, след което отказват да поемат отговорнст за провала си и го приписват на някой друг. На тях са им виновни успелите, богатите, образованите, глобалистите и всевъзможни конспирации, които са им прецакали живота. Това ги превръща в социален резервоар за радикален популизъм. Хората от тази категория имат неосъзната класова идентичност на лумпенпролетариат, която се изразява в люта омраза към проспериращите класи, особено към предприемчите и политиците. Поради апатия и пасивност обикновено не участват в политическия живот, но е въпрос на време да се появи революционен аванагард, който да ги поведe към безмилостна класoва борба.

- В какво вярват те освен в конспирации?

- Вярват, че трябва да си тарикат и да надхитриш системата, тоест да жвееш добре, без да си даваш зор: “Само глупаците бачкат за жалки кинти и пълнят гушите на изедниците”. Тарикатът намира начин да изкарава лесни пари с дребни далаверки или просто разчита роднините му да го хрантутят. Показателно е, че нехранимайковците имат подчертано материалистични, потребителски ценности - те са експерти по луксозните стоки и често се носят с маркови дрехи втора употреба, фукат се с ментета на скъпи часовници и карат раздрънкани автомобили, но от високия клас. Тези нетрудови постижения са възможни благодарение на факта, че от просперираща Европа към периферията се стича поток от блага секънд хенд. В тази гето култура тялото също е на голяма почит, но не като субект на труд, а като субект на потребление и удоволствие. Тези младежи, които нямат един работен ден, прекарват по цели дни във фитнеса или в салоните за красота, за да се превърнат в нацепени батки с напомпани мускули или съответно в наточени мацки с напомпани гърди и устни.

- Какъв ще е основният културен и политически сблъсък, който ще предопредели бъдещето на страната?

- В момента сблъсъкът не е между два проекта за бъдеще, а между две фантазии - тази на авторитарните носталгици и тази на либералните мечтатели. От едната страна е мрачната фантазия за реставрация на Евразийската империя - това е разказът за добрия Сталин, превъплътен в Путин, който всеки момент ще спечили свещената война с покварения Запад, ще ни освободи от натовско робство и ще възцари обетованата цивилизация на изконните ценности (и ГУЛаг за онези, които не ги споделят). От другата страна е утопията за щастливата глобализация, която ще ни дари с неограничени простори за себеизява, богатство, успех и неспирен прогрес.

Тези две групи имат напълно несъвместима картина за бъдещето. Едните си го представят като триумфално завръщане на Червената армия и са се нагласили да я посрещнат с цветя на Орлов мост. За щастие, това бъдеще се отлага поради известни затруднения в настъплението на “освободителите” на запад. Другите си представят бъдещия свят като универсален стартъп, в който всеки ще може да осъществи своята бизнес мечта, без да го ограничават разни досадни закони, конституции, морални норми и други отживелици.

- Стартъпът не е ли нещо хубаво?

- Стартъпът е нещо прекрасно, това е защитена територия за предприемачество и иновация в един доминиран от корпорациите пазар. Културата на стратъпа има особено очарование - тя е свръхоптимистична, безметежна и безотговорна, тъй като оперира безнаказано с чужд ресурс. Богати чичковци ти дават пари да осъществиш мечтата си, ако се получи - отлично, ако не се получи, няма страшно, важно е мечтите да не помръкват и иновативният устрем да не секва. Но когато тази култура се пренесе в държавното управление, това води до предизвестен провал - парите са щастливо опукани, фискът е издънен, а сметката ще я плаща обществото.

- Коя от двете визии ще надделее?

- Нито една от двете. Въображаемите светове се самопораждат и самоподдържат като потенциална възможност в режим на виртуална комуникация, но не успяват да се материализират, колкотo и да се напъват. Това води до особено напрежение в двата лагера. Сектата на носталгиците, посветени в мрачните тайнства на геополитиката, трепетно очаква терминалната криза на капитализма, а тя все не ще да настъпи. От другата страна сектата на стартъпа очакава обещания край на историята и окончателния триумф на либерализма, а той все се отлага. Първата секта е пасивна и фаталистична и разчита Путин да свърши всичко с любезната помощ на Си Дзинпин. Втората секта е хиперактивна - като истински агенти на промяната нейните следовници неуморно се опитват да превърнат лошия свят в добър посредством магията на позитивното мислене. Като едни малки харипотърчета те махат ли, махат с вълшебните си пръчици, но магията им все не хваща и светът си остава все така несъвършен.

- В кого е надеждата за нормализация?

- Надеждата идва с разбирането, не с фантазирането. В момента обърканата, нехаресвана и нежелана реалност е притисната между две утопии или антиутопии, които взаимно се отричат и обезсилват. Едната предлага да отменим прехода и да се върнем в миналото, а другата предлага да прескочим настоящето и директно да кацнем в светлото бъдеще. Крехкото настояще е атакувано едновременно от вампирясалото минало, което отказа да умре, и тревожното и неясно бъдеще, което не успява да се роди. Непримиримият конфликт между тези два полюса прави трудно стабилизирането и удържането на разумен център.

Но това са просто метафори, опити за описание на неописумо сложни процеси. Всъщност реалността нехае за нашите описания, обяснения, фантазии и хитроумни планове, тя следва своя системна логика, която едва започваме да проумяваме. Затова трябва да сме малко по-смирени и да се опитаме да разберем по-добре света, преди да се захванем да го променяме.

ВИЗИТКА

Харалан Александров е роден е през 1967 г. в София
    Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски". Има защитена докторска степен по антропология в България и по организационни изследвания във Великобритания
     Преподавател е в НБУ