Камен Невенкин е независим изследовател, посветил над 20 години от живота си на военната история и на Втората световна война. Той е най-издаваният български автор по тази тема в чужбина и пише предимно на английски език.

През 2020 година с книгата си "Крепостта Будапеща. Обсадата на унгарската столица" Невенкин спечели голямата награда на сайта за книги за военна история – "Стоунбукс", в конкуренция с над 20 000 заглавия. Контактува с военни експерти от цял свят.

За всяко нещо е нужно време, със или без социализъм България е нямало как да изпревари естествения ход на своето развитие 

Първият въпрос, който бих желал да обсъдя, е какво точно е представлявало Царство България и трябва ли да съжаляваме за неговото крушение. По-точно не самото царство, а този почти митологизиран период, отдалечаващ се все по-назад във времето, който някога наричахме простичко "преди 9-и".

Било ли е Третото българско царство изгубеният рай

на земята,

както с умиление все още го описват някои, или напротив, е представлявало христоматиен пример за социално неравенство, с малцина

неприлично

богати

и мнозина едва свързващи двата края, на всичкото отгоре управлявано от фашисти? Реално не е било нито едното, нито другото. На за да може да я оценим от повече ъгли, е добре да разгледаме тогавашната ни държава както от социално-политическа, така и от социално-икономическа гледна точка, а най-добре - чрез съчетанието на двете.

Преди всичко винаги трябва да отчитаме къде точно се намира България, а именно в Югоизточна Европа, която тогава, а вероятно и сега е най-изостаналата част от Стария континент.

И в Царство България, и във всички нейни съседи

делът на селското население е бил изключително висок,

някъде до 80%, а това, както и да го погледнем, си е по-скоро Средновековие, отколкото модерна епоха.

На българското село обаче трябва да гледаме по-скоро като на събирателно, отколкото на някакво конкретно понятие. Селата в равнините, например, са били, като цяло, по-заможни от тези в планинските райони. Повечето от селяните са се изхранвали от малки нивички, някоя крава, козичка, кокошки и дотам. Трудно е да се говори при тези обстоятелства за някакво модерно земеделие, въпреки, разбира се, че е имало предприемчиви люде, които са се занимавали с механизирано фермерство в средни и даже големи мащаби.

От друга страна, тук-таме са започнали да се появяват добри пътища, както и планомерно се е изграждала електропреносна мрежа и язовири. Мизерията и високата детска смъртност са били обичайно ежедневие за много от селяните, но иначе най-големият проблем, който се е отразявал и на страната ни като цяло, е било образованието. Въпреки добре развитата мрежа от начални училища, към 1946 г. според данни на ЮНЕСКО 24,2% от българите са били абсолютно неграмотни, при това не е ясно доколко реално грамотни са били останалите три четвърти. А една държава, за да се развива, й трябват лекари, учители, инженери, офицери, администратори и какви ли още не специалисти. Селското школо обаче е давало само някакви основни познания по четмо и писмо и дотам. Просто на селяните не е било нужно повече. В интерес на истината,

ситуацията в България в това отношение

е била по-добра,

отколкото в нейните съседи - към началото на 50-те години в Гърция процентът на неграмотните е бил 25,9, в Югославия - 27,2, а в Турция той е достигал до умопомрачителните 68,1.

Понеже много често обичаме да се сравняваме с т.нар. "бели" държави, ще ви кажа, че по този показател разликите категорично не са били в наша полза - в следвоенна Белгия е имало само 3,3% неграмотни, във Франция - 3,6, а дори в една Унгария, която понякога смятаме, че е била "от нашата черга", те са били само 4,7. От друга страна, категорично сме превъзхождали Португалия, където през 1950 г. официално неграмотните са били 44,1% от цялото население. Последната цифра за мен лично е доста интересна, защото аз винаги съм смятал, че Европа би следвало да се дели не само на източна и западна, но и на северна и южна. А сега настъпва моментът и за една от любимите догми на "зрелия" социлизъм - че ако не бил дошъл "9-и", всички щели сме да си останем прости и неграмотни. Къде обаче се намират спрямо нас в момента Гърция и Португалия, и как ли са постигнали всичко това, без да се е налагало да ги "освобождава" Червената армия? И кой е пречил на селското момче или момиче да намери начин да получи по-добро образование? Колко българи и българки са се изучили в странство през близо седемдесетгодишното съществуване на Третото българско царство? И колко селянчета са избрали кариерата на професионален военен, за да се превърнат постепенно във възпитани господа, предизвикващи всеобщо уважение? И как дядо ми Иларион, мир на праха му, от кръгъл сирак в русенско село е

станал един от най-добрите модни шивачи

в довоенна София и приятел с цялата столична бохема? Просто за всяко нещо си е било нужно време - и за изкореняване на неграмотността, и за постепенното преливане на населението от селото към града, и за подобряване на стандарта на живот. Със или без социализъм, България е нямало как да изпревари естествения ход на своето развитие.